Ралф Питърс
Изменникът (18)

Бележка на автора

Това е литературна творба и като такава е много по-безинтересна от истинския живот. Но, от друга страна, е много по-кратка и лесна за преглъщане. Ако един роман е написан добре, той неминуемо създава илюзията, плод на различните похвати на автора, на непосредственост. Кара ни да виждаме нещата с невероятна яснота. Ако авторът извади късмета да бъде разбран.

Писателят на романи е възрастният еквивалент на детето, което се прибира вкъщи, пълно с опашати лъжи. Самата литература е един вид лъжа. Но в ръцете на великите майстори тя разкрива вечните истини. В по-незаслужилите ръце — каквито са моите — тази форма на развлечение все още служи за благородни цели — или поне така се мъча да убедя сам себе си.

С романа, който току-що сте прочели, целях две неща. Първото беше той да стане достатъчно интересен, за да се продава и да ощастливи литературния ми агент. Второто — да хвърля малко светлина върху наболели за страната ни проблеми.

Героите в „Изменникът“ са измислени. (Идеята за Тиш например ми хрумна, докато карах в дъжда и слушах прекрасния диск на Ейми Ман „Каквото и да е“.) Но проблемът с корупцията в отбранителната ни индустрия наистина съществува. Като бивш военен съм ужасен от този факт; като гражданин се чувствам вбесен от измамата. Това, че в повечето случаи тази корупция поне технически е напълно легална, ме отвращава. Предполагам, че и вие ще изпитате подобни чувства.

Всяка година страната ни харчи милиарди долари за оръжия, които не са толкова ефективни, колкото е убило обещано и не са подходящи за нуждите ни. Няма как да се прекратят тези програми, заложено е прекалено много. Докато сключилите договорите смирено обясняват, че нашите мъже и жени в униформи трябва да получат „най-доброто“, покупката на оръжия всъщност е част от непоставена на сериозна проверка система, носеща огромни печалби. Във Вашингтон хората с власт знаят, че системата не действа нито морално, нито етично, нито на практика. Производителите на оръжие отпускат много средства за политически кампании и основаване на комитети и са основен източник на рекламен капитал за медиите; същите тези производители наемат генерали и адмирали пред пенсия срещу щедро заплащане, така че тия служители да се въздържат от реформа поне докато са още на служба. Идеите ми в общи линии съвпадат с тези на Джон Рейнолдс — сюжетът на книгата може да е измислен, но останалото е истина.

Не се самозалъгвам, че протестът на един човек — замаскиран под формата на трилър — ще промени нещо. Но това е всичко, което мога да направя. Надявам се, че след като прочетат тази книга, и други хора ще помислят върху проблема. Сам човек е почти безсилен, но с годините с общи усилия можем да постигнем много. Реформа в сферата на закупуване на средствата за отбрана е идея, която с времето ще си прокара път. Да се надяваме, че това ще стане преди началото на нова война.

Настоящата система не допринася особено нито за войниците, нито за гражданите ни. Ние, американците, може и да представляваме най-развитата нация в света, което не значи, че можем да си позволим средствата ни да изтичат за безполезни придобивки. Имаме нужда от отбрана — но не я получаваме по правилния начин. Във всеки случай отбраната на страната ни трябва да започне в класните ни стаи, не в кабинетите на шефовете на оръжейните компании. Предвид размера на залозите в отбранителната ни индустрия и гения на адвокатите й, за изчистването на порочната и доходоносна за някои система ще е необходимо време. Но аз вярвам, че това все някога ще стане. В тази страна все още могат да спечелят честните мъже и жени. Стига да не станат жертва на цинизма, който е най-голелият съюзник на корупцията.

Разбира се, книгата ми има и развлекателната си страна. Като дете външният свят проникваше в родните ми рудодобивни райони на Пенсилвания под формата на евтини книжлета и черно-бяла телевизия. Оттогава обичам старите криминални романи и филми. В тях се описваше един див живот, изпълнен с изстрели и игри на прелъстяване, в който жените повдигаха вежди като Лорийн Бъкол^[1], а мъжете бяха мъже докрай.

Героите говореха така, както ми се струваше, че трябва да говорят истинските хора, и бяха подменими, а все същият стар сюжет никога не се изтъркваше.

Авторите им винаги имаше какво да кажат и се усещаше, че ценностната им система — която макар и скрита зад мрачния сюжет се отличаваше с истинска строгост — е по-близо до реалния живот от забавните програми, с които през ония дни се мислеше, че трябва да се възпитават децата. Хамет, Чандлър, Кейн и всички от Холивуд, чак до пропития с алкохол сценарист на име Фолкнър ми помогнаха да прогоня скуката от детството си. Този роман е една недостойна имитация на създаденото от тях, с която искам да им благодаря.

Бих искал да се забавлявам така и докато пиша следващите си книги. Дори предложенията на редактора ми бяха примамливи като усмивката на Вероника Лейк^[2]. Сигурен съм, че ако майсторите на жанра все още бяха сред нас, невижданите скандали, свързани с отбранителната ни индустрия, щяха да ги вдъхновят за нови шедьоври. Но те са мъртви, така че на читателя не му остава нищо друго, освен да се задоволи с това разпростряло се на 300 страници писмо на един техен верен фен.

Надявам се то да ви хареса.