Ралф Питърс
Изменникът (17)

Седемнадесета глава

Не се шегуваше за телевизията. Шофьорът му плавно подкара към имението. Покрай нас се гонеха предградията. От двете страни на магистралата бяха скупчени така и неуспели да се съвземат след Гражданската война градчета. Започнаха да се появяват развъдниците на коне. Мидълбърг кротко дремеше в знойната вечер. Аз се бях подчинил на заповедта и размишлявах върху тленността на човешкия живот.

Насилствената смърт разтърсва из основи представата ти за света. Като при земетресение. По главата ти започва да се сипе мазилка. Тръбите се изтръгват от стените. А аз се бях сблъскал с много смърт. Лично. Беше грозна смърт, грозна като крайпътна тоалетна. И най-интересното е, че все още се надявах да оцелея. Повтарях си, че ако Хънт е мислел да ме убие, щеше вече да го е направил. При Форт Марси. И да го нагласи да изглежда като любовен триъгълник.

Религията е само обвивка. Като идеалите. Истинският опиум на народите е надеждата. В момента вярата ми се беше поразмила, а философията ми — напълно изчезнала. Но продължавах да се надявам, противно на всякакъв разум. Надявах се да оживея, надявах се Тиш да е жива. Надявах се с целия плам на екзалтиран петдесетник.

Хънт беше прав. Аз бях човек от миналото, с фатална грешка някъде из възприятията. Не просто защото вярвах в погрешните неща, а защото вярвах. Хънт беше човекът на утрешния ден.

Но дори неговото самочувствие си имаше граници. Още с отварянето на вратите на имението му забелязах авангарда на личната му гвардия. Излязла в пълно бойно снаряжение. Бяха истински професионалисти и цивилният нямаше да ги различи сред дърветата. Но камуфлажните им дрехи не бяха с точния оттенък. А и няма човек, който да стои съвсем неподвижно. Виждаха се, но само ако очакваш да бъдат там.

Най-малко петдесет въоръжени мъжаги. Може и повече. Разделени на малки отряди. В закътана от пътя малка низина забелязах един клекнал под преносима противосамолетна ракета. Хънт беше взел всички мерки за сигурност.

Операцията беше преминала напълно гладко, но може би не всичко е било съвсем сигурно. Може французите да бяха представлявали действителна заплаха. А може да имаше и други страни, на които не бях имал честта да налетя. Може двамата с Тиш да не бяхме нищо повече от случайна бележка под линия, добавена набързо към цялата история.

Хънт улови погледа ми.

— Трябва да свиря отбой — каза. — „Играта свърши.“ Почти. — Изсумтя по начина, по който предизвестяваше промените в настроението си. Този път то се повиши. — Ще ми простиш, че не те приемам за сериозна заплаха, нали, Джон?

Паркирахме и тръгнахме към импозантния му дом. Латиноамериканската прислужница ни чакаше на вратата като вярна домакиня от 50-те.

— Донеси нещо за пиене, Магдалена — й каза Хънт. — Ще бъдем в библиотеката.

За момент си помислих, че от любов към театъра може да е оставил Тиш там и тя ме чака, с леко разтворени от нетърпение устни под водопадите разкошна коса. Представих си как разцъфва усмивката й, начинът, по който ще се надигне от креслото.

В библиотеката нямаше никой.

— Сядай — ми каза Хънт. — Този път там. — Погледна часовника си и отвори една преграда в библиотеката, зад която имаше телевизор. Усмихна се, взе дистанционното и се тръшна в едно от страхотните кожени кресла.

— Предполагам, че дори ти ще си впечатлен. По дяволите, аз съм. Боб Нечестни е единственият бизнесмен в Америка, който може да уреди да се появи по Си Ен Ен, когато си поиска.

На черния екран изкристализира познато лице. Едно от момичетата на Тед Търнър, внимателно подбрано така, че да бъде представително, без да е особено красиво. Пристигнаха напитките. Поех чашата си с трепереща ръка. Зад говорителката като фон вървяха кадри за обстрела на някаква телевизионна кула в Босна. Където на американската армия й беше съдено да остане през следващите няколко века.

Репортажът свърши и тя каза:

— Оставаме на темата за проблемите на армията ни. Току-що получихме известие за значителен напредък в нашия отбранителен сектор. Кърт Ласткригът от Вашингтон.

Екранът изпълни честно лице, изправено пред огромна сграда, явно център на някаква корпорация.

— Да, Барби, изминалият ден разтърси из основи традиционния начин, по който се вършат нещата тук. Робърт Нечестни, глава на компанията „Макон-Болт“, извърши стъпка, която специалистите в тази сфера наричат революционна и която ще постави нови стандарти за публичност при оръжейните покупки на страната ни.

Зад подиум, дегизиран като обикновен простосмъртен в идеално скроен костюм и яркочервена вратовръзка, стоеше самият всемогъщ Бог на корпорацията. Четеше. Имаше уверен и като изключим добре премерената топлота, предполагаща честност, напълно лишен от всякакво чувство глас. Носеше очила, които явно бяха само за тежест.

— Дами и господа, изправям се пред вас като човек, допуснал непростима грешка. В процеса на интензивните изпитания нашите учени откриха недостатъци в схемите на наложения като основен прототип на самолетите на бъдещето боен бомбардировач на следващото поколение. Тези недостатъци се дължат единствено на недоглеждане от страна на нашата компания и ще бъдат изправени без допълнително обременяване на данъкоплатеца. Предвид неизбежното забавяне на приложението на цялата система, „Макон-Болт“ ще намали с почти 12 милиарда долара договорената сума, която Министерството на отбраната ще трябва да изплати за следващите пет години. Служителите на „Макон-Болт“ се гордеят, че служат на страната си и на нейните храбри мъже и жени в униформи, чиито интереси винаги сме и ще продължаваме да поставяме на първо място.

Картината се върна към кореспондента.

— Барби, днешният ден беше наистина изпълнен с изненади и промени. Господин Нечестни заяви, че на нашите френски съюзници ще бъде дадена водеща роля в по-нататъшните разработки и производството на бойния бомбардировач на следващото поколение, който по този начин ще се превърне във водещото военно съоръжение не само на САЩ, но и на НАТО. Съобщението изненада специалистите, тъй като френската авиоиндустрия се смяташе за последния останал конкурент на „Макон-Болт“. Изправени сме пред нова ера на международно коопериране в сферата на оръжейната индустрия. Но да се върнем на основната за зрителите ни тема — намаляването на стойността на самолета с 12 милиарда долара, което „Макон-Болт“ обяви веднага след публичното изявление на директора си. В Белия дом днес се проведе конференция, на която беше изказана похвала към честността на компанията и приноса й към националната ни отбрана. Ти си, Барби.

Образът на говорителката се завърна и ни съобщи, че повече по речта на Боб Нечестни и нестабилността на „Уолстрийт“ ще научим от бизнес бюлетина след малко.

Хънт се изсмя гръмко, изключи телевизора и пак се изсмя.

— Страшно добре изиграно. Направо красиво. А красивите неща носят безкрайна радост. — Отпи и стаята се изпълни с болничната миризма на джин. — Нечестни е истински гений. Жабарите въобще няма да се усетят. Той ще прилапа Айфеловата кула, ще изчука жените и дъщерите им, а те ще продължат да му подаряват найлонови чорапи и шоколад. — Дари ме с доброжелателна усмивка. — Няма защо да се страхуваш от него, аз ще уредя нещата. Боб няма скоро да стигне до просешка тояга. Акциите на „Макон-Болт“ паднаха с 12% след изявлението му. Нечестни надуши възможността и започна да купува. До затварянето на борсата се бяха качили с 2,5 пункта над началната си цена. Аз самият трябва да съм понатрупал доста пари, стига брокерът ми да не е сгафил някъде. Още джин, Джон?

Не. Днес ме хващаше от много малко. Жадувах за вода. По тялото ми имаше поне шест напластени слоя пот. Плюс един уиски. Усещах по кожата си отровните ласки на климатика.

— А, и не се безпокой за „намалението на договорената стойност“ — продължи Хънт. — Старият Боб ще намести тия пари към производствените разходи. „Макон-Болт“ няма да загуби нито цент. А поръчката на НАТО ще е наистина голяма. — Сложи ръка на коляното си и се наведе напред. — Схвана ли мисълта ми, Джон?

Да. Бях я схванал.

— Знаеш ли на какво ми приличаш? На един заклет, неизлечимо тъп идеалист. Напомняш ми за Мики Фарнсуърт.

— За мен това е комплимент.

— Да. Може да се приеме и като комплимент. Макар и не много ласкателен. Но да си спомним, че горкият Мики е мъртъв. — Разклати чашата си и ледчетата в нея изтракаха. — Времето на идеалистите отмина, синко. Ако някога въобще го е имало. Единственото, на което са способни идеалистите, е да серат по улиците и да наричат това изкуство. Което е все едно да си хвърляш таланта на вятъра. Поне в твоя случай е така. Ти имаш заложби.

— Благодаря.

Размаха лапа към мен.

— Стига си се мусил. Искам, когато нещата се поуталожат, да помислиш. На чиста глава. Отстъпи назад и виж цялата картина. Казвам ти, Джон, че само съюзът между отбранителната ни индустрия, армията и Конгреса може да запази страната ни на челната позиция през следващите петдесет, а може би сто години. Всичко, което се случи през последната седмица, беше… дребна далавера за аматьори. Маловажна добавка към едно маловажно събитие. Е, водачите хвърлят по едно око назад, но се концентрират върху събитията в челната десетка.

Знаех, че е прав. Но продължавах да вярвам в по-добрия свят. Въпреки че не го бях виждал, не можех да го опиша и дори да си го представя.

— Знаеш ли какво — каза Хънт. — Мисля, че приключихме. Поне аз приключих с теб. „Останалото е мълчание.“ Искам да се прибереш вкъщи. И не си губи времето с дискетите, които Мери Фарнсуърт е скрила в онзи стар компютър. — Разчете изражението на лицето ми. — О, това са истинските дискети. По дяволите, можеш да си ги запазиш. За сувенир. И не се безпокой за Мери. Никой няма да я докосне. Обещавам.

Минотавърът се изправи и възвести края на аудиенцията.

— А Тиш?

Изгледа ме, сякаш вече бях преминал границата на търпението му.

— Джон… ти дойде при мен — или поне така каза, — защото съм човек, който изплаща дълговете си. Тръгваш си жив. Джордж ще те откара до вас. Но с това кредитът ти се изчерпва. — Скръсти ръце. — Време е да вървиш.

Значи така трябваше да свърши всичко. Тиш беше мъртва. Завинаги. Ако наистина бях идеалист или въобще струвах нещо, щях да го ударя. Да го предизвикам. Дори това да беше последното, което щях да направя в живота си. Вместо това просто излязох от библиотеката. Никога не съм се чувствал по-празен.

Отначало Хънт вървеше след мен, но на вратата ме изпревари. През кордон бодигардове заобиколихме къщата. Линкълнът ни чакаше на осветената с прожектори алея за паркиране.

На задната седалка имаше някой.

Тиш.

— Следващия път, когато пътищата ни се пресекат — ми каза Хънт, — искам да сме съюзници от самото начало.

Но на мен вече не ми пукаше за разни бивши генерали. Не ми пукаше за нищо освен за няколкото метра, които ме деляха от колата.

Срещата ни не беше от най-добре изиграните. Тиш се опита да излезе. Аз — да вляза. Изглеждаше изненадана и изплашена. И божествено красива. Сблъскахме се на вратата, тя покри с целувки лицето ми и се разплака. На задната седалка бяха натъпкани и китарата й, и някакъв спортен сак. Почти нямаше място за нас, но въпреки всичко беше страхотно. Не си спомням кога колата тръгна или как излязохме на магистралата. Помня само, че прегръщах Тиш толкова силно, че трябваше да ме помоли да й позволя да си поеме дъх.

 

 

Устните ни бяха пресъхнали и миришехме като диви животни, но от входната врата се отправихме направо нагоре. И почти стигнахме до спалнята. Започнахме на стъпалата и след няколко акробатични изпълнения се добрахме до леглото. Така и не бях сменил чаршафите, но това вече нямаше значение.

Никой от двама ни не беше проговорил. И не говорихме. Имаше прекалено много за разказване и предполагам, и двамата се страхувахме отчасти от това, което ни се беше случило. И без това в момента думите не значеха нищо.

Но пък вдигнахме доста шум.

Някъде към полунощ в кадифената тишина се разнесе звънецът на входната врата. Оставих го да звънне отново. И още веднъж. Докато се поуталожи ужасът ми.

Ако ония се бяха върнали, не исках да се качват горе при Тиш. Скочих от леглото, мъчейки се да си спомня къде може да съм захвърлил панталоните си.

— Не отваряй — каза Тиш.

— Само за минутка — казах й. Не бях сигурен дали някога ще я видя отново. Досега съдбата беше прекалено благосклонна към мен.

Започнаха да думкат по вратата. Слязох тичешком.

Беше Дики. Прегърнал няколко папки.

Веднага забеляза, че съм полугол.

— Съжалявам за неподходящото време.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза за минута?

— Имам ли избор?

Изгледа ме с очите си на ченге.

— Ъхъ — каза. — Този път имаш избор.

Огледах го. Костюмът му не изглеждаше по-добре от обикновено. А обувките му бяха служили вярно в продължение на много години.

— Влизай.

Вмъкна се ведно с последните остатъци от дневната жега.

Затръшнах вратата под носа на нощта. Стояхме в коридора и изчаквахме климатикът да си свърши работата.

— Не ти дължа никакви извинения — каза Дики.

— Не съм искал да ми се извиняваш.

Вдигна ръка.

— Не съм дошъл да се ебавам, ясно? Не ти дължа никакви проклети извинения. Или обяснения. Но искам да погледнеш на нещата и от моята гледна точка. Бях заклещен между двама мъже, които искаха едно и също, но бяха решили да го постигнат по различни начини. — На лицето му се беше изписало поражение. Трупано с години. Десетилетия. — Някой решава да бъде добро ченге. Да действа според уроците на академията и т.н. Според свещените правила на закона. Но нещата се изплъзват от контрола ти прекалено бързо. Ами погледни този град — посочи към стената. — Само го погледни. Толкова сме далеч от закона, че единственото, което едно ченге може да се опита да направи, е поне да предотврати донякъде беззаконието. И имай предвид, че не всяко ченге иска да направи и толкова.

Погледна ме със загрубялото си от работата лице.

— Мислиш ли, че някога въобще щяхме да успеем да ги натопим за нещо? Да не говорим за френските ти аверчета с дипломатическите паспорти, дето убиха американски сенатор.

Не, мой човек. Виж какво постигнахме. Справихме се горе-долу добре. Може и да не заловихме всичките. Но… по работните ми стандарти… свършихме доста добра работа.

— Искам да забравя за всичко — казах.

Едното ъгълче на устната се повдигна нагоре, сякаш се беше закачило на невидима въдица.

— Да. Но няма да можеш да спреш да мислиш за това. Познавам тия като теб. Ще мислиш за това, докато си жив, войниче. — Стегна безформеното си тяло. Набираше сили да излезе и отново да се изправи срещу улицата. — Не исках да ти се придрайфва всеки път, като си спомниш за мен.

Подаде ми папките, които беше донесъл.

— Вземи ги. Подарък са. В управлението няма да усетят особено тежко липсата им.

Светлината в коридора беше слаба. Приближих папките до очите си. Бяха полицейски досиета. Едно за Тиш, едно за мен. Нейното беше доста по-дебело.

— Аз ще се оженя за нея.

Сви рамене.

— Можеше и да е по-зле. Така или иначе в брака не можеш да спечелиш.

С което си тръгна.

Превъртях ключа два пъти и останах тъпо загледан в папките, без наистина да ги виждам. Щях да наваксвам умората с дни. Не беше време да изпадам в дълбоки размишления. Тръгнах нагоре. Чак тогава видях калъфа на китарата и огромния сак, с който Тиш се беше сдобила отнякъде. Изтощен се върнах, оставих папките на видеото и нарамих багажа й. Преди да заспи, исках най-после да чуя как свири на китарата. Гола.

Когато влязох в спалнята — нашата стая, нашата крепост, — Тиш се надигна от чаршафите. Беше от гледките, които ти се иска да нарисуваш.

— Всичко наред ли е?

— По-добре, отколкото някога съм си мислел, че ще бъде. Качих ти нещата. Ще…

— О, Джон, забравих. Онази чанта. Той каза, че е за теб. Онзи с белезите, дето прилича на бик.

Сакът изведнъж натежа в ръцете ми.

Разчленени тела? Бомба? Бях изморен и не бях взел нужните мерки. Бях бързал да приключа с всичко. Оставих на пода китарата и рязко дръпнах ципа на сака. Очаквах да се озова в божията обител. Дано поне бяха нагласили брояча добре, та да си отида сред облаци екстаз.

Сакът беше пълен с пари. Повече, отколкото дори банкерите виждат в брой.

Тиш затаи дъх.

— Господи — каза. — Той ми каза… каза, че е нещо, което ти дължал. Не знаех, че…

Заграбих две шепи пачки от по сто долара. Недоумявах. После на лицето ми бавно разцъфна усмивката, която неизменно се появява, когато разбереш, че някой ти е изиграл номер.

— Той е луд — казах. — Мисли като побърканите викторианци.

Тиш не ме чу. Изскочи от леглото и както си беше гола, се наведе над парите.

Никога не е била алчна. Като изключим секса. Но купчина пари като тази е в състояние да завърти главата и на светец.

— Ами — каза накрая — мислиш ли, че трябва да ги обявяваш, като си плащаш данъците следващия път.

Взех дискетите от Мери Фарнсуърт и ги изпратих на Централните счетоводни служби. Придружени с анонимно писмо. Повече така и не чух за тях.

Парите в сака бяха точно петстотин хиляди долара. Комисионата ми от тлъстата сума, която Хънт беше измъкнал от Нечестни като компенсация за фалшивите дискети. Сигурно е завлякъл „Макон-Болт“ с двайсет или трийсет, не с десет милиона. Плюс разходите. Французите, Али и Кори, Фауст, Габриели и Роб Бърнс бяха решени да провалят сделката му, всеки по свой си начин. Хънт ме беше използвал за примамка и ги беше накарал да излязат от прикритията си. Не бях спасил страната си или бюджета за отбраната. Но бях свършил страхотна услуга на стария Пънчи. По закона за случайните резултати.

Бях достатъчно умен, за да разбера, че парите са награда, не подкуп. Не бях чак толкова важен, че да си струва да ме купува.

Предполагам, че ако наистина бях идеалист, щях да върна парите на Хънт. Не го направих. Използвах връзките си — от типа, които неминуемо си създаваш с годините в моите среди, — за да ги прикрия. Знаех, че Мери Фарнсуърт не би приела и цент от тях, така че с четвърт милион долара анонимно основах на името на генерал Фарнсуърт стипендия за деца от малцинствата. Постъпих добре — Мери плачеше от гордост, когато ми съобщи. Другата половина е депозирана в чуждестранна банка на името на Тиш. С едно условие — докато сме заедно, да не тегли нито долар от тях. Но парите са на нейно разположение, ако застоялият живот й омръзне. Не искам никога повече да й се налага да се свива в мизерна стаичка и да брои центове.

Сватбата ни е следващия юни. Мери Фарнсуърт ще е домакиня на приема. Тя се превърна в майката, която Тиш никога не е имала.

Аз се върнах на работа. Никой не посмя да прояви особено любопитство към случилото се. По мой адрес се пускаха невинни шеги, после всичко се забрави. Колегите ми си нямаха и представа, а и не искаха да знаят.

Веднага щом се поосвободих, си взех още една седмица отпуска и отлетях към Масачузетс. Да изкажа последни почести на един другар. Положих цветята си на гроба на Емерсън Карол и отдадох чест. Все пак от него беше излязъл добър войник. Без късмет, но добър.

Продължих да ходя на гроба на Фарнсуърт. Редовно. Говоря на надгробната му плоча, както вдовица споделя с непрежалимия си съпруг. Фарнсуърт си остава моят герой. Но беше примесена и известна доза суета, която този път беше решила да прояви ексцентричност. Трябваше да намеря работника, с когото разговарях в деня на погребението на Фарнсуърт. Да му докажа, че греши. Че по света още се среща лоялност. Че някои наистина се връщат.

Бях сигурен, че все някога ще го видя. Когато това не стана, отидох в администрацията на гробището и попитах за него. Дори си опомних името му. Ричи Йорк. Най-вероятно Ричард Йорк.

След като прегледа документацията си, завеждащият личен състав ми каза, че в Арлингтън никога не са наемали човек с такова име.