Ралф Питърс
Изменникът (10)

Десета глава

На връщане карах с тръгналата обратно към Вашингтон неделна тълпа. С жената, която беше нагласила да умра с пистолет, пълен с неизползваеми оловни топчета. Мълчеше, но усещах, че мозъкът й работи като миниатюрен, мощен компютър. Какво знаеше? Какво искаше? Когато ме върнаха в мотела, я заварих седнала на леглото си. Пазеха я двама от хората на Хънт. Въоръжени. Предполагам, че чарът й започваше да се поизтърква, защото не личеше да са установили някакви по-сърдечни отношения помежду си.

На рецепцията ме накараха да доплатя, защото бяхме просрочили престоя си. Чиновникът нямаше представа какво става и сигурно и не искаше да знае.

Знаех повече, отколкото исках. Но недостатъчно, за да направя каквото и да било. Чувствах се като пушечно месо. Имах краен срок, но не и идея откъде да започна. Наблюдаваха ме хора, които не познавах, а нямах представа къде да се скрия. Не знаех дали в момента ме следят, дали са монтирали локатор на колата ми или и двете. Копелетата можеха да ме следят и със сателит.

Зелените хълмове отстъпиха място на крайните квартали.

— Чуй ме — наруших тишината. — И не ме прекъсвай, преди да свърша. — Гледах пътя и нарочно говорех тихо. — Не знам каква е твоята роля. Още не мога да си я обясня. Но знам, че трябва да работиш за някого. Така че нека ти го кажа направо. После можеш да докладваш на Господ, китайците или на който там ти плаща сметката от химическото.

Изпревари ме някаква пълна с тъпанари „Сиера“, но нямах нерви да се ядосвам и на тях.

— Шибаните дискети не са у мен. Даже не знам какво има на тях. Е, не съм чак толкова тъп, че да не схвана, че е някаква особено секретна тайна, свързана с ББСП, но не знам каква. И не ми пука. Преди една седмица можеше и да се заинтересувам. Сега единственото, което искам, е да си върна Тиш. Жива.

Изминахме около една миля в мълчание. Беше ми трудно да говоря с нея, да подбирам думите си. Но ние хората сме говорещи животни.

— И само да те предупредя, нито дума повече за Ем и какво лайно мислиш, че е бил. Започвам да разбирам, че е бил герой. Както и Фарнсуърт. Герой, маце. Каквото и да има на дискетите, те са мислели, че е толкова гадно, та си заслужава да рискуват живота си за него. Не ми пука, че Ем е пиел. Не ми пука, ако е късал крилцата на мухите и е наритвал златния ти задник — макар да си мисля, че и за това си е имал причини. Знам само, че се е опитвал да постъпи правилно. Да не говорим за Мики Фарнсуърт. Те успяха да забият знамето на върха, право в картечното гнездо. Нещо, което аз не мога да направя. И няма да направя. Аз искам само Тиш. И собствения си живот. Мога да съм също толкова гаден, колкото и другите. Даже по-гаден от тях. Страх ме е, искам да живея, а не знам какво да правя. Предай това на работодателя си, който и да е той. Ако си мислиш, че може да му послужи за нещо.

Шосе 66 навлизаше в доларовия каньон — супермаркети от едната страна, офиси от другата. Изходите водеха към страната на „Волво“.

— Грешиш — каза Кори.

— За кое?

— За мен, между другото.

— Не мисля така, маце.

— Наистина ми харесваш, Джон.

— Колко глупав искаш да ме изкараш?

— Нищо не разбираш. Направо отказваш да разбереш. Изпитах нещо към теб още първия път. Изглеждаше толкова… солиден.

— Думата е глупав^[1].

— Престани. Не знаеш колко много се нуждая от някой, на когото мога да разчитам. Някой, който да… не знам, просто някой, който да не си е поставил за цел да ме използва. — Засмя се за части от секундата. — Ако искаш да ти го кажа направо, някой, който да не си търси просто безплатно чукане.

— Надценяваш и двама ни.

Минахме покрай офиса на Националната оръжейна асоциация. Мислите ми се върнаха към арсенала на Пънчи Хънт.

— Не знаеш колко привлекателна може да бъде честността.

Почти изревах.

— Да не би ти да знаеш?

— По-жесток си и от Ем. Просто си по-бавен от него.

— Определено.

— И грешиш, като си мислиш, че „работя за някого“.

Последната лъжа ме изкара от нерви. Креснах:

— Майната ти, Кори. Майната ти. Ако карах малко по-бързо, щях да те изхвърля от колата. — Погледнах я. Крадешком. Видях достатъчно, за да намразя невъзмутимата й красота. — Знам за револвера. Знам за шибания револвер, Кори.

Имаше страхотно чувство за време. Изчака, колкото да изпадна в предишната смесица от страх и безпомощност, и чак тогава попита:

— За какво става дума? — В гласа й се беше появила нова нотка.

— Разкарай се.

— Моля те. Не разбирам за какво говориш.

В яда си изпреварвах БМВ-та.

— Патроните. Патроните, Кори. Не ми пробутвай глупостите, че съм единствената ти любов. Ясно ти е, че щях да съм мъртъв в момента, в който насочех този револвер към някого.

— Не.

— Да.

— Не. Моля те… — Мерил Стрийп, бореща се за стотния си Оскар. Беше страшно добра. Дори сега можех да й повярвам. Сякаш наистина не знаеше. — Какво искаш да кажеш с това, че си…

— Патроните не стават за нищо. С тях не може да се стреля. Не се преструвай, че не знаеш.

Не знам какво очаквах. Във всеки случай не го получих. Кори изпадна в арктическа тишина, докато минем покрай един супермаркет. Тогава започна да крещи. Риташе по таблото, по пода. Тежък е животът на колите под наем. Беше страхотно изпълнение. Ако не я познавах толкова добре, щях да се хвана.

Овладя се малко преди отбивката за спирката на метрото при „Виена“.

— Лъжеш — промърмори. — Лъжеш ме. Побъркал си се.

Минах през преградите и се приземих на рампата за изхода като тийнейджър с корвета на баща си. Промъкнах се през лабиринта от паркингите на метрото. Опразнени поради уикенда, с отворени врати. Отбих се в един скрит зад стена от храсти помощен участък и подкарах към по-отдалечения му край. Натиснах спирачките миг преди да се забием в дърветата.

— Излез — казах й, но не я изчаках, изскочих от колата и изтичах от нейната страна. Задърпах я навън, съвсем забравил за предпазния колан. Накрая се усетих и откопчах токата. Усещах допира й. Миризмата й. Мразех я. Бутах я и я блъсках навън, докато не се озова на колене на асфалта. Плачеше.

Отворих багажника и зарових из чантите. Момчетата не бяха взели артилерийското оръжие на Кори. Извадих го и се върнах при нея.

Сви се на мястото си. Гледаше нагоре към мен.

Последните вълни топлина ме удряха на талази от покрива на колата.

— Недей. Недей.

Натиснах спусъка. Пак и пак, и пак. Заслушан в тихото прищракване. После й подхвърлих револвера. Плюс куфара й. И чантичката.

В огледалото за обратно виждане видях, че още лежи на асфалта.

Поради поправка бяха затворили вътрешните линии на шосе 66 около реката. Отбивката ме отведе до Розлин. Оттам се прехвърлих към Джорджтаун, което беше голяма грешка. Движението беше ужасно дори в неделя вечер, алеите бяха пълни с хора почти като улиците в Калкута и всеки явно беше настроен самоубийствено. Потокът по кръстовищата не спираше.

На светофара между „Уискънсин“ и „М“ се наредих зад джип с вдигнат гюрук, каран от три мускулести момчета. Между редиците коли лъкатушеше престаряла просякиня с табела — предупреждение срещу хормоните в месото и начина ни на живот. Светна зелено, едно от момчетата в джипа пътьом грабна табелата от ръцете й и се изсмя. Почти я блъснах и бях застигнат от порой клетви.

Не бях стигнал и до университета „Джордж Вашингтон“, когато една полицейска кола — от вида, който вашингтонските ченгета не можеха да си позволят — включи сирената си зад мен. Не знаех дали е защото почти бях премачкал онази вещица, защото си бях играл с огнестрелни оръжия на обществено място, или нещо още по-сериозно. Отбих в най-скъпата бензиностанция във вселената и изключих двигателя.

— Излизай от колата — ми каза ченгето. Неизменните слънчеви очила. Ръцете му бяха нашарени с нещо, което може да беше и белези. Или гангстерска татуировка от времето, преди да премине към добрите.

— Случило ли се е нещо, полицай?

— Изтекла ти е регистрацията.

— Не е.

— Излизай от колата. Веднага!

Излязох. Партньорът му веднага зае мястото ми зад волана.

— Влез в патрулната кола — ми каза г-н Върховно Ченге. — Или предпочиташ да те наритам вътре.

Отвори вратата. Не го каза с истинска злоба. Просто човек, на който му се налага да работи в жегата.

Закара ме в бледоликия Североизток, в един от кварталите, прекалено близо до опасната зона, за да представляват интерес за хора от ранга на лобистите и банкерите. Не включи фаровете или сирената. Не ми даде никаква информация. Предаде нещо по радиото, но не разбрах полицейските кодове. Спря патрулната кола зад едно училище на паркинг, пълен със семейни пикапи и майки с насинени очи. Ченгето ме изведе от колата и ми посочи игрище, на което тълпи ученици от долния курс играеха футбол.

— Някъде там е лейтенант Дики. — Стъмваше се, но още беше със слънчевите си очила. — Не го приближавай в гръб. Много мрази това.

Дики беше седнал в средата на един от секторите. Беше един от малкото мъже. Долу децата бягаха и се блъскаха, а майките им крещяха като римлянки, наслаждаващи се на избиване на християни в Колизеума. Дики беше разтворил на коленете си папка и пишеше нещо.

Не го приближих изотзад, а се изкачих по пейките, ръсейки извинения на кръвожадните мамчета. Дики ме видя, но продължи да пише. Стоях точно под него. Най-после затвори папката и ми посочи мястото до своето.

— Проклет спорт за слабаци — ми каза. — Американските деца трябва да играят американски футбол.

— Синът ти?

Погледна ме.

— Дъщеря ми. Ама само погледни ония мамини синчета долу. Пъха ги в малкия си джоб. Това смесено образование май малко попрекали. Притеснявам се за бъдещето на тази страна.

На избледняващата светлина изглеждаше дебел и съсипан. И почти човечен.

— Е, разкажи ми за русата. — Рязко.

Огледах се.

— Тук?

Размаха лапа към седяща две пейки по-надолу майка.

— Не представляваме интерес за тях. Виж. Майната му, мразя да се извинявам, но започвам да изпитвам едно смътно усещане, че може и да трябва да го направя.

И двамата се загледахме в децата. Опитах се да позная кое от тях се е пръкнало от слабините на Дики, но без успех. Всички изглеждаха прекалено нормални.

— За какво ще ми се извиняваш?

— Още не съм го направил. Но искам да си поговорим като джентълмени. И да видим какво ще излезе. — Наполовина се изправи и изкрещя. — Видя ли това? Видя ли я? Давай, Кат, дай им да разберат.

Сега я видях. Кокалесто момиче с кафява коса. Личеше, че след няколко години ще се превърне в заслепяваща тийнейджърка. Погледна за момент към баща си, после с усмивка се затича по игрището.

Дики се върна на мястото си и повтори, този път с по-твърд глас:

— Разкажи ми за русата.

Разказах му. Всичко, което си опомних за нея. Дърдорех като италианска бабичка в изповедалнята. Сам се изненадах от нуждата да говоря. Дики може и да излезеше по-добър познавач на човешките души, отколкото си мислех.

Бях просто едно пребито старо куче. Патетично отзоваващо се и на най-малката проява на човещина. И почти негодно за каквато и да било работа.

Включиха осветлението. Докато Дики ме изслушваше, дъщеря му крадеше топката от момченца, които след няколко години щяха да крадат сърцето й. Бях готов да му разкажа и за всичко останало, но се ограничих само до Кори Невърс. Казах му за револвера. И дори за сцената на паркинга на метрото.

Накрая млъкнах. За известно време никой от двама ни не проговори.

— Знаеш ли — каза накрая той. — Притеснявам се за малката. Ами виж я. Расте в такъв свят. Аз работя в проклетата полиция, но пак знам, че не мога да я предпазя. От важните неща. — Изглеждаше толкова самотен, колкото се чувствах аз в момента. — Знаеш ли, надявам се поне да я държа настрана от проклетата дрога. Децата не могат да преценят кое е наистина опасно.

— Ще стане красавица.

Изсумтя.

— И това ме притеснява. Както и да е. И двамата сме едни тъпи скапаняци. Трябва да е генетично. — Отвори папката. — Проверих те. Този път наистина внимателно. И гаджето ти. Чисти сте. — Изсумтя пак. — И двамата. Май са я прецакали. Не е преценила правилно кой става за приятелче и кой не. А ти си прекалено тъп за наркопласьор. И не ми опявай, че си ми го казвал. — Отвори папката в скута си и внимателно отдели встрани листите, на които беше писал. Скучната бюрокрация в царството на ченгетата. Забърка с грубите си пръсти в страничната преградка. — Аз играя честно. Доколкото мога. Ето, виж това. — Подаде ми няколко снимки.

— Кори Невърс, бабината ми. Пробвай с Карин Алстрьом.

Първата снимка беше правена в полицията. Кори не изглеждаше особено добре с арестантски номер. И да, отдолу пишеше Карин Алстрьом. На втората Кори и Али се бяха хванали за ръце на някакъв плаж. Той беше с риза на цветя, тя по долнище на бански. С подходящи за случая слънчеви очила. В долния ъгъл се мъдреше печат на ФБР.

Върнах снимките, без да разгледам останалите. И скрих лице в длани.

— Родена Карин Хинкел, Сакраменто, Калифорния, 15 декември, 1967. Малко по-възрастна, отколкото изглежда. Избягала от къщи. За Холивуд. Арестувана за много амбициозен обир на магазин. Прибрала се обляна в сълзи вкъщи и после пак отпрашила към Ел Ей. Като попълва документи, в графата „професия“ пише „актриса“. Играла е в няколко филма, които някой благосклонен критик може да определи и като „художествени“ или нещо подобно. Арестувана за кражба на дребна сума, докато работела в офис на „Мерцедес“. Предполагам, в търсене на мъжа на мечтите си. Обвиненията са оттеглени. Чудя се защо.

Погледнах към летния залез.

— Помниш ли оная история е елитните проститутки по Източното крайбрежие? Беше преди няколко години. Момичето с швабското име. И кинозвездите. Нашата е била гордостта на конюшнята. Пак обвинения и пак нищо. После полицаите в Малибу я задържали за превишена скорост. Била е с чужда кола. С кокаин в чантичката. Доста над „количеството за лична консумация“. И сладко пистолетче. Нашата пак се измъква. А, и всичко това става след сватбата й с господин Алстрьом, което е друга шибана история. Представяш ли си, да оставиш жена си да проституира? Трябва да е някаква калифорнийска мода.

Погледна към снимките. Аз също.

— Сигурно доста си я бива като актриса — каза Дики. — Само дето така и не е получила голямата си роля. Досега. Досието й беше страхотно изпипано. Великолепни препоръки почти от момента на раждането й. Тоя път явно работи за истинските шефове.

Играта свърши. Хлапетата се мотаеха по игрището, сякаш последното, което им се искаше, е да се върнат при любещите си майки.

— На бас, че се мъчиш да си представиш какво толкова е намерила в него — каза Дики. — Аз също. Но повярвай ми, виждал съм всякакви. — Дъщеря му шляпна едно момченце по рамото и се затича към скамейките. — Но бракът им трябва да е страхотен. Бият статистиката на Лос Анджелис по продължителност. Може оная му работа да е дълга с метри. Както и да е, свързват ги доста неща. Включително изглед към океана от Редондо^[2], който не могат да си позволят. И двегодишен „Ягуар“, направо под носа на данъчните. Живеят в калифорнийски стил. Федералните насъскали финансовите по следите им и майната му, онзи се оказал чист. А хората си мислят, че чистото не мирише. — Изсумтя и се изправи. — Ще трябва да ме извиниш. Не искам да забърквам дъщеря си в това. Патрулът ще те откара до вас. Ще продължим с разговорите утре.

— Има за какво да си говорим.

— А, не, аз само така си приказвам, войниче.

— Моля те. Само за минута. — Към нас се приближаваше момиченце с огромни цигански очи. Отблизо изглеждаше женствена въпреки олющените си колене. — Имам нужда от помощта ти.

Погледна ме. Със закалени от професията очи.

— И аз това ти разправях. А сега изчезвай. И се опитай утре да не ми цъфнеш умрял.

 

 

И без това започвах да се чувствам като у дома си сред мъртвите. Арлингтън си има часове за посещение, но вече не ми пукаше. Цял живот бях играл по правилата и ето какво получих. Подслон в едно гробище. Мъртви приятели. Гаджето ми беше в плен на бълващ Шекспирови цитати грубиян с милиарди долари и арсенала на демокрацията зад гърба си. Седях на гроба на Фарнсуърт, подпрял гръб на едно дърво, достатъчно широко, за да послужи за прикритие.

— И какво има на дискетите, сър? — попитах паметната плоча. — Каква е голямата тайна? За какво умряхте?

Винаги досега съм бил сигурен, че се познавам сравнително добре, че не крия от себе си недостатъците си. Не си бях давал сметка какъв безнадежден случай съм, преди Дики да ми покаже снимките на Кори. Или Карин Алстрьом. Тази на плажа беше по-лоша и от порнография.

Всички лъжеха. А аз почти повярвах на Пънчи Хънт, че са го повикали само преди няколко дни, колкото да разчисти бъркотията.

Лъжи.

Лъжи, лъжи, лъжи.

Ако Кори играеше с Али, а Али с Хънт, дори аз можех да стигна до извода, че Хънт е замесен поне откакто Кори се е свързала с Ем. Всичко беше подготвено от много време.

Горкият Ем, трябва отдавна да им се е набил в очите. Самотният стар Ем, със съсипания си живот и пиенето. Кори трябва да му се е видяла като ангелче. В прекия смисъл на думата. Не е заподозрян нищо. Изиграла го е толкова елегантно, че единствената му грижа е била да не го зареже.

Кори го беше убила. Можех да заложа живота си, че след последната му — Тайната вечеря — го беше извела от онзи ресторант към улицата, където го е чакала съдбата му. Знаела е какво ще се случи. Може би Али е натиснал спусъка. С благословията на Хънт. Това беше сигурно. Боб Нечестни беше шеф на Ем. Ем е откраднал дискетите и е бил на път да ги предаде на някой, в състояние да осъди големите шефове. Фарнсуърт е служил за посредник. Но Кори е предотвратила фала, излязла е под ръка с Ем и го е завела до мястото, където са го убили. В сравнение с това с мен се беше държала направо страхотно.

По китката ми пробяга мравка.

Не можех да си обясня още много неща. Кори и съпругът й работеха за Хънт, който трябваше да работи за Боб Нечестни. Господин „Макон-Болт“. И следователно Кори трябваше да знае, че дискетите не са у мен. А Али мислеше, че съм ги скрил. Пънчи Хънт пък мислеше, че или са у мен, или знам как да стигна до тях. Бяха надушили парите и всеки искаше своя дял.

Поне си бях обяснил револвера на Кори. Предполагаше се да го нося за защита при предаването на дискетите. Лошите момчета щяха да подредят нещата така, че да ме изкарат от нерви и да ме накарат да се изживея като герой от уестърните и да извадя пищова. В резултат на което дялът ми от парите значително щеше да намалее.

Хънт щеше да одрънка Нечестни и „Макон-Болт“ за осем милиона. Или десет, ако успееше да ме елиминира. Както беше много вероятно да стане. Али не знаеше, че Хънт е започнал същата процедура, но по-наедро и затова беше готов да се задоволи с пет. Достатъчно да си живеят щастливо с Кори до края на живота си.

Но защо Кори не му беше казала, че дискетите не са у мен?

Жабарите бяха отделна история. Появиха се прекалено късно и нямаха пари. Предлагаха сто хиляди, когато мизата беше скочила на десет милиона. Но бяха прави за някои неща. Например, че бомбата в лабораторията в Джорджия е поставена от наши хора. Бях убеден, че подвигът е дело на клуба „Хънт“. Придаваше ново звучене на оня виц на Гручо Маркс^[3] за това, че трябва да бягаш от всеки клуб, който би те приел за член. Но не знаех защо момчетата на Хънт са я взривили.

Губеха ми се основните връзки. И още не разбирах защо Дантон и Робеспиер твърдяха, че нашата страна ги е направила на глупаци. Трябваше да ги попитам, но бях забравил.

Към „Нешънъл“ отплуваха сигналните светлини на някакъв самолет. Щурците свиреха толкова силно, че заглушаваха и самолета, и градските шумове. Стараех се да стоя неподвижно и да следя и за най-малкото движение в сенките. Бях се измъкнал през капандурата на собствения си покрив и се придвижих през квартала като начинаещ крадец. Във всеки друг град щях да бъда арестуван. Пеша стигнах до югоизточната част на „Пенсилвания“ и оттам хванах такси до Дюпон Съркъл. Слях се с тълпата. Влязох в една работеща до късно книжарница и се измъкнах през вратата на кафенето на гърба й. С друго такси прекосих реката до Паметника на морския пехотинец. Таксиметраджията ме помисли за пълно куку. Изкатерих се по оградата на гробището и през събираните в продължение на 150 години войнишки тела се добрах до гроба на Фарнсуърт. Все още не съвсем сигурен, че не са ме проследили.

Нощта беше спокойна. Най-близката проява на живот бяха фаровете на пресичащите Потомак коли.

Можех да поспя. Сигурно трябваше да го направя, тялото ми започваше да се предава. Но имах да си обясня още много неща.

Ако Хънт държеше на точността, ми оставаха още 36 часа. И никаква представа къде могат да бъдат дискетите.

Исках да си върна Тиш. Щеше да е добре да постъпя според убежденията си, но бях готов да се съглася и на много по-малко. Ако това беше цената на Тиш, можеха да си задържат ББСП. Щях да го преживея. Ем и Фарнсуърт бяха мъртви и излишният героизъм нямаше да ги върне обратно.

От мисълта за това не ми олекна особено.

Дики беше единственият човек, на когото му пукаше за правосъдието. Поне единственият, останал жив. Засега.

Имах нужда от съюзници. Без значение какви.

Елиминирах медиите. Не хранех никакво съмнение, че първата публична изява от моя страна ще убие Тиш. Незабавно. Тя беше доказателство и Хънт със сигурност щеше да я разкара. Бях решил да работя с Дики, ако успеех да уредя да стане тайно. Не беше особена подкрепа, като се има предвид, че вашингтонските полицаи не можеха да се справят и с тайфите, които крадяха пътни знаци. И напук на всеки остатък от патриотизъм, щях да си опитам късмета и с французите.

Сбогувах се с Фарнсуърт и напуснах гробището по нов маршрут. Стигнах пеш до улица с долнопробни закусвални между Хендерсън Хол и шосе 395 и от забутан уличен телефон позвъних във френското посолство. Някой, ползвал телефона преди мен, беше изписал на стената испанския глагол chingar^[4].

Дежурният за уикенда беше от пъзльовците, които не смеят да притесняват по-висшестоящите. Отказваше да ми даде домашния телефон на Дьо ла Вер. Докато не му казах, че знам кой е поставил бомбата в лабораторията им.

Дьо ла Вер спеше. През първите трийсетина секунди наистина не разбра за какво става дума. През следващите трийсет само се правеше, че не разбира. Накрая казах:

— Слушай, глупако, от теб се иска само да кажеш на сбърканите си приятелчета, че полковник Джон Рейнолдс ще ги чака до северния паркинг зад Пентагона след половин час. Обясни им къде е, ако не знаят. Кажи им, че ще ги чакам 30 минути, после си тръгвам. Объркай нещо и ще изкараш остатъка от службата си в Джибути.^[5]

Затворих и тръгнах надолу.

 

 

Рогоносеца се появи със ситроен, от тия, дето по форма приличат на нещо, изпълзяло от канализацията в три през нощта. Седнах на предната седалка до него и подкарахме.

— Къде е frere Жак? — попитах.

Бинтът се белееше в тъмното. Държеше волана с две ръце, сякаш колата можеше да размисли и прояви своя собствена воля.

— На работа. Следи приятеля ти. Онзи Алстрьом.

— Завий надясно. Значи го намерихте?

— Има си начини. На среща е в Арлингтън. С една сервитьорка. Засега няма нищо.

— Ще има. Търпение. Мисли си, че този път играе за големи залози.

Насочих го към запустелите места зад Вашингтон. Кални и бъкащи от зарази. След построяването на Пентагона бяха изхвърлили тук всички отпадъци. Сега на мястото не вирееха и плевели. Паркирахме покрай някакъв строеж. Мостовете на магистралата закриваха по-голяма част от града.

— Е, какво беше толкова важно, че да не може да изчака до утре?

— Много неща. Но първо искам да ми отговориш на един въпрос.

Сви рамене. Французите го правят така, че ти се иска да им строшиш хилавите гърбове.

— На първата ни среща — започнах — ти каза нещо от сорта, че сме ви направили на глупаци. Бях подложен на лек стрес и паметта може да ми изневерява за точните думи, но мисля, каза нещо в смисъл, че не е трябвало да взривяваме лабораторията ви, защото и без това сме ви направили на глупаци. За какво става дума?

— Вярно е. Нямаше нужда от бомбата. Беше чисто терористичен акт. Проявихте изключителна отмъстителност. А нямаше за какво да отмъщавате.

— Защо си толкова сигурен? Вие ни задигнахте плановете на ББСП. Само разработката му струва десет милиарда долара. Е, може и сънародниците ми понякога да прекаляват, но ги разбирам. Откраднали сте най-скъпата тайна на чичо Сам.

Рогоносеца се изсмя. Новият ми съюзник. Искаше ми се да го цапна.

— Не знам — каза. — Може и да си глупак. Или блъфьор. Или и двете. Но щом искаш да го чуеш от мен, ще ти го кажа. Да, направихте ни на глупаци. Да разберем тайните на този самолет беше най-важната ни програма. А вие… как се казва на английски… вие ни вързахте. Накарахте ни да преминем през всички етапи, да изхарчим парите си, да не говорим за времето. Но ни измамихте. Дадохте ни фалшиви схеми. После гледахте как копираме вашата технология и се смеехте. От самото начало знаехте, че няма да излезе нищо. Ето защо се оказахме глупаци. Нямаше нужда да убивате толкова много хора. Нямаше нужда…

Призля ми. Излязох от колата, защото усещах, че ще повърна.

Вече разбирах всичко и последните елементи на пъзъла си бяха дошли на мястото. Беше по-зле, отколкото си го бях представял.

— Господи — казах. Над мен прогърмя самолет, бяхме в обсега на пистите на „Нешънъл“. — О, господи.

Вече знаех защо толкова искаха да си върнат дискетите.

Защо бяха готови да убиват заради тях. Защо Ем и Фарнсуърт бяха рискували всичко.

Рогоносеца излезе при мен. Здраво, малко копеле. Добре се оправяше в тъмното.

— Разкарай се. — В очите ми имаше сълзи, но не вярвах да ги види на лошата светлина.

— Ти също. Добре ли си?

— Не. — Не мислех, че някога отново ще се чувствам добре.

— Знаеш нещо. Кажи ми какво знаеш.

Избърсах крадешком очите си и поклатих глава.

— Ти вече го знаеш. Тъпи сме като галоши. Трябваше да се сетя още в самото начало.

— Какво знам?

Обърнах се и погледнах към другия бряг на реката. Гледката не беше кой знае какво. Малко светлина, останалото тънеше в мрак. Помислих за момент за Кори. Дори тази мисъл беше за предпочитане пред това, което току-що бях разбрал. Гледах града си и разбрах, че не Ем беше уредил. Кори да работи на Хълма. Само си мислеше, че го е направил той. Фауст беше свързан с Нечестни и Хънт. Моят дълбокомислещ приятел Роб Бърнс съвсем беше объркал всичко. Сенаторът е обработил Ем. Фауст и Кори играеха заедно. Както и бог знае още колко униформени копелета като Габриели. Нямаше как да са го запазили в тайна. Колко генерали от въздушните сили бяха замесени? Явно много. Може да беше стигнало и до армията. Беше страхотно. И с чудовищни размери.

Двамата с Тиш бяхме просто прашинки пред останалите.

— Какво знам? — повтори той.

Погледнах го.

— Вие сте мръсници. Заради вас пикая розова лимонада.

— Аз пък съм с колан. Заради бъбреците. И носът ми е зле. Носът е гордостта на семейството ми, а ти го счупи. Мисля, че сме квит.

— Не сме.

— Какво искаш да кажеш?

Ровех с пета в калта и като дете се мъчех да отложа момента. Трябваше да му издам една от най-големите тайни на страната си. Нещо, което сам не знаех допреди пет минути.

— Не разбираш ли? — не издържах. — Не разбираш ли, за бога? Трябвало е да взривят лабораторията ви. Защото плановете не стават за нищо. Не сме ви пробутали фалшиви планове, нито сме измислили нови. Взели сте истинските. А ние е трябвало да унищожим всяка следа от тях, всяко доказателство. — Нямах сили да го погледна. — Проклетият самолет не става за нищо.

— Това е… абсурдно.

— Ей, а аз си мислех, че французите са циници. — Изсмях се. Прозвуча като предсмъртния хрип на някакво животно. — Всичко е… само защото Бойният бомбардировач на следващото поколение не е нищо повече от една измама. Лъжа. Фалшификация.

— Не е възможно.

— Разбира се, че е. През Войната в Залива имахме бомбардировачи В–1, които отказаха да излетят. Имаме В–2, които не стават за нищо. Не ни е за пръв път. Само че сега е по-мащабно.

— Мисля, че лъжеш. Опитваш се пак да ни преметнеш.

Исках да го цапна. Почти го направих.

— Добре. Пак е твой ред. Кажи, какво не беше наред с модела, който откраднахте? Защо решихте, че чертежите са подправени? Откъде разбрахте, че има нещо гнило?

Изпуфтя леко. Като дете, което се преструва, че пуши цигара.

— Ами беше съмнително дали ще е невидим. Компютрите ни сочеха, че подобен самолет ще се засича от последните модели радари. — Замълча за момент. Нищо чудно да премисляше колко да ми каже. — И материалите за сплавта. Нали това е голямата ви тайна? Която искахте да скриете? Е, нашите учени не вярваха, че материалите са стабилни. Затова решихме, че сте ни направили на глупаци. Сплавта щеше да започне да се разлага след… мисля, че казаха пет години. Още няколко години и самолетът щеше да е за боклука. Щеше да се стопи. Като восък, нали така се казва? Решихме, че се опитвате да ни разорите и после да ни оставите без отбрана. Така че да трябва да просим от Америка.

Стоях с ръце в джобовете и наведена глава.

— Това е, приятел. Върхът на капитализма. Опитай се да си го представиш. Ние построяваме проклетия самолет. И докато се изпълни поръчката, флотилията вече е започнала да се разлага. — Погледнах го. Не можех да владея лицето си. — И какво ще трябва да правим тогава? „Макон-Болт“ ни е завлякъл с 300 милиарда. И без това ще е единствената останала компания. Сделката с ББСП ще изкара от играта всички други фирми. „Макон-Болт“ ще ги изкупи за жълти стотинки. И патриотите в „Макон-Болт“ ще съобщят колко много съжаляват за ББСП и не могат да си обяснят как са допуснали да се случи подобно нещо. А ние ще им дадем 600 милиарда, за да опитат отново. Страшно добре замислено. От икономическа гледна точка е много по-доходно, отколкото да построиш нещо, което да е трайно и да работи.

— Не може да е истина.

Протегнах длани.

— Ако щеш ми вярвай, но залагам живота си, че е така.

Рогоносеца се облегна на колата си.

— Мисля, че ти вече си заложил живота си. Не можеш да залагаш на две числа с един и същи чип.

— Спести ми картезианските си глупости^[6]. Знаеш какво имах предвид.

— Ужасно е, ако си прав.

— Прав съм, приятел. И вашите учени не са сгрешили. Направили сте всичко както трябва. Откраднали сте схемите. Вашите момчета са разшифровали кода. И ето ни тук, посред нощ сме се хванали да си изповядваме греховете.

— Ако всичко това е вярно… кажи ми защо тогава взривиха вашата лаборатория?

Погледнах надолу към напоената с токсични вещества кал. Треперех. Не от студ. От този страх, който те хваща, когато си наистина изморен и в безизходица.

— Не знам. Все още не. Могат да имат всякакви причини. Може да са надушили нещо. Може да са правели паралелни проучвания и да са открили нещо. Но ще разбера.

— Ако оживееш. Мисля, че сега наистина ще поискат да те убият. Щом погледнат в очите ти и разберат какво знаеш.

— Ще оживея. И ще победя копелетата. С твоя помощ.