Дан Милман
Законите на Духа (9) (Мощни истини за изграждането на живота)

Законът на състраданието
Пробуждането на човечността

Вселената не ни съди.

Тя само ни предоставя последствия, уроци и възможности да балансираме и да се учим чрез закона за причината и следствието.

Състраданието е в това да приемем факта, че всички ние даваме най-доброто от себе си в границите на настоящите си разбирания и възможности.

Да нахраниш гладния, да простиш обидата и да обичаш врага си — това са велики добродетели. Но ако, да речем, открия, че и най-окаяният от просяците, и най-наглият от престъпниците са у мен; че очаквам милостиня от собствената си доброта; че самият аз съм врагът, който трябва да бъде обичан — тогава какво?

Карл Густав Юнг

Гледах над малкия огън и виждах пламъците да се отразяват в очите на жената маг. Огряното й от светлината лице изглеждаше лишено от възраст с изключение на няколкото бръчици около очите й. Предположих, че причината за тях бе насмешливата й природа. Тя често се усмихваше и дори когато изглеждаше много сериозна, под повърхността долавях характерното й чувство за хумор и проницателност.

След като поседяхме известно време в мълчание, взирайки се в горящите въглени, тя ми предложи да излезем навън, за да науча Закона на Състраданието. Станахме едновременно и излязохме.

Огледах се в почуда. Някакво промяна ли беше настъпила отново навън, или това беше трик на лунната светлина? Пред нас се простираше равнина с достатъчно дървета, които да ни скрият от подобния на мъгла дъжд, под който натрупалия се през деня прах постепенно се слягаше. Носеше се приятно ухание на дървесна кора и листа, смесени с пръст и трева.

— Всичко е толкова живо — забелязах аз.

— И наистина е живо — отвърна тя, докато галеше грубата кора на едно близко дърво. Под светлината на растящата луна издигащите се хълмове бяха извивките по тялото на Земята. — Накарай ума си да полети далеч отвъд тези възвишения — продължи жената маг. — Достигни океаните, фиордите, вулканите, рифовете, високите планини и морските дълбини, всички те гъмжащи от живот. Това са плътта и костите, кръвта и духът на Земята, нашата майка.

Тя вдигна пръст, за да ми покаже една малка бълха, която подскочи и се изгуби.

— Ако си бълха — каза водачката ми, — и си на гърба на слон, ще виждаш само гора от големи косми, растящи навсякъде около теб, и няма да имаш никаква представа къде точно се намираш. Но ако подскочиш високо и погледнеш надолу, ще откриеш, че си живял на гърба на живо създание. Точно това се случи с космонавтите, които първи се издигнаха в космоса. Когато напускаха Земята, те бяха учени и пилоти, а когато се върнаха — мистици, защото бяха зърнали самотната, величествена, свещена, синьозелена, жива, дишаща планета. Това видение извиква смирение и заедно с него чувство на страхопочитание и състрадание, което се пренася във всекидневния ни живот.

— По същия начин, по който можеш да откриеш равновесието в чаплата и усета за настоящето в една котка, ти можеш да научиш Закона на Състраданието от Земята, чиято кожа тъпчем, чиито дървета сечем и горим, чието живо богатство експлоатираме, без дори да се замисляме за действията си, без да й поискаме позволение или да й благодарим. — Жената маг се загледа в нощното небе.

— В продължение на много векове аз разговарям със Земята. Познавам сърцето й и ти казвам, че тя разбира всичко по един толкова дълбок и мъдър начин, че очите ти биха се напълнили със сълзи, ако можеше само да се докоснеш до пределите на нейното състрадание. Земята ни прощава, защото знае, че ние сме плът от плътта й — ние сме част от нея, която все още се учи и расте.

— И затова ще те попитам за следното — каза тя и приклекна на земята. Сетне гребна шепа плодородна пръст с двете си ръце и я остави да се изсипе между пръстите. — Ако Земята може да ти прости за грешките, можеш ли ти сам да простиш на себе си и да предложиш на другите същото състрадание?

Легнах по гръб и вдигнах очи към звездното небе.

— Май не ме бива много в състраданието.

— Не си съчувстваш и сам, нали? — попита тя тихо.

— Не, мисля, че не.

— Точно оттам трябва да започнеш. Колкото повече обич и доброта даваш на себе си, толкова повече ще имаш и за другите. — Тястана и влезе обратно в колибата. Последвах я. Взряна в мен над пламтящия огън, докато светлината проблясваше в очите й, жената мъдрец ми разкри същината на този закон.

— Дошло е времето, Страннико, да видиш себе си и другите по нов начин, необременен от преценките и очакванията, които стоят между теб и света. Дошло е времето да разбереш, че всички ние — и приятели, и врагове — даваме най-доброто от себе си в границите на нашите разбирания и възможности.

— Някога поетът Руми написа: „Някъде отвъд идеите за правене на добро и зло има едно поле. Ще те срещна там. Когато душата лежи сред онази трева, светът е твърде пълен, за да говорим.“ Руми е написал тези думи, защото е разбирал, че съденето е човешко изобретение, че Бог е тук не за да ни съди, а да ни даде средствата, с които да се учим от своите грешки, така че да можем да растем и да се развиваме. — Жената маг се извърна към мен и ме попита:

— Ако можеш да повярваш в това, че Бог не ни съди, защо е необходимо да съдиш другите?

— Опитвам се да не ги съдя — отвърнах аз, — но как да постъпваме тогава с насилниците и жестоките хора?

— Законът за Състраданието не е произволен, нито условен — каза тя. — Знаем, че на този свят има дълбоко неспокойни и разрушителни души и че онези, които не знаят покой, са склонни да не дават покой и на другите. Състраданието не означава да ги оставяме да ни тъпчат и да рушат. Някои индивиди трябва да бъдат отделени от обществото. Но човек може да изпитва състрадание към злото, без да му се поддава. В сраженията можеш да състрадаваш на враговете си, дори когато битката е на живот и смърт.

— Но защо да изпитваме състрадание към жестоките и презрените? Защо да не мразим онова, което е омразно?

— Това е важен въпрос и заслужава ясен отговор — отговор, който трябва да намериш сам. Но обърни внимание на това: омразата и състраданието са различни видове енергия. С коя от тях искаш да изпълниш своя свят?

— Не мога да споря с теб, когато заемаш позицията на добрата воля — отвърнах аз, — но ми е все така трудно да бъда благ към фанатиците и мъчителите на деца.

— Никога не съм казвала, че състраданието е лесно! — каза тя. — Но, лесно или не, законът диктува да подчиняваш действието си на любовта и разбирането, а не на омразата и невежеството. За да постигнеш това, е необходим скок към един по-широк кръгозор, към осъзнаването на факта, че Вселената, в която живееш, е едновременно загадъчна и справедлива. Тази дълбочина на разбирането произтича от интуитивното прозрение за присъщата на Вселената разумност. Без значение дали постигаш това разбиране чрез наблюдение, разсъждение или религиозна вяра, в крайна сметка откриваш, че в света на природата нямаш нито приятели, нито врагове, а само учители.

— Излиза, че човек трябва да е светец, за да се придържа към този закон.

Тя ми отговори с усмивка:

— Законът на Състраданието кротко изисква да се издигнем над нашите ограничени възгледи. Това понякога може да бъде изключително трудно. Затова помни, че състраданието започва със самия теб. Бъди внимателен и търпелив. Всички ние имаме многобройни мисли и чувства — и положителни, и отрицателни — които се пораждат в ума и сърцето ни. Не е необходимо да бъдеш светец, но вместо да се поддаваш или да се бориш с отрицателните мисли, остави състраданието да ги отнесе с вълна от обич и разбиране.

— Продължавам да си мисля, че човек трябва да е безгрешен, за да постигне това.

Жената мъдрец стана и закрачи. След това отново се обърна към мен.

— Спомняш ли си да си участвал в разгорещен спор, когато си се чувствал обиден, измамен и изпълнен със завист?

— Да — отвърнах аз.

— Върни се към този момент — рече тя — и почувствай болката и гнева.

— Добре, Направих го.

— Сега си представи, че в разгара на тази разпалена препирня, човекът, с който спориш, изведнъж се хваща за сърцето, надава вик и се строполява мъртъв в краката ти.

— Боже мой — казах аз, представяйки си картината.

— Къде е гневът ти сега? Къде отидоха завистта и ревността, негодуванието и болката ти?

— Изчезнаха — отвърнах аз. — Но… но какво би означавало, ако смъртта на човека ми донесе радост? Ами ако се окаже, че не мога да му простя?

— Тогава прости на себе си за това, че не можеш да му простиш. И в това опрощение ще намериш състраданието, което лекува болката от това, че си човешко същество. За да извикаш опрощението, когато ти е нужно — добави тя, — помни, че трябва да си представиш как твоят приятел, любим човек или враг лежи мъртъв в краката ти, както самият ти един ден ще лежиш в краката на Духа. Тогава ще видиш нещата с други очи, защото смъртта е великият балансьор. Ние всички ще напуснем този свят и ще се разделим с онези, които обичаме. Всички изпитваме надежда и отчаяние. Всички имаме мечти и загуби. Всички сме вплетени, без да знаем как, в мистерията на живота, и правим най-доброто, на което сме способни.

— Може би това е имал предвид Платон, когато е написал: „Бъдете добри, защото всеки, когото срещате, води някаква люта битка“.

— Да — каза жената мъдрец. — Сега разбираш. — След това отиде до леглото си от листа и легна. Продължих да я наблюдавам под гаснещата светлина на огъня, докато последните въглени трепнаха и изтляха.