Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (25)

Живеем, докато угаснем

Истинските учители превръщат себе си в мостове и приканват учениците си да минат по тях. После, след като им помогнат в преминаването, учителите радостно пропадат надолу, насърчавайки питомците си, самите те да направят от себе си мостове.

Никос Казанзакис

Тичах, катерех се и отново тичах, докато изгубих всякаква представа за времето. Покрит с кал, изтощен, изпорязан, ожулен и после окъпан от топлия дъжд, най-накрая аз залитнах и паднах пред прага на стълбището на Мама Чия два часа след залез слънце.

Фуджи, Мицу, Джоузеф и Сара излязоха навън и Джоузеф ми помогна да вляза. Мама Чия лежеше неподвижно на кушетката и навсякъде около нея имаше цветя.

Моите приятели ми помогнаха да направя първите една-две крачки и после отстъпиха назад, когато се приближих и коленичих до леглото с наведена глава и сълзи по страните. Положих чело на ръката й, сега толкова студена.

В началото не можех да продумам нито дума; милвах лицето й, взимах си сбогом и шепнех тиха молитва. Седналата наблизо Мицу галеше Сачи по косите и я утешаваше. В блаженото неведение на детските си години, Сократ спеше кротко до сестра си.

Джоузеф, подобен на тъжен Дон Кихот с печални очи, бе обгърнал рамото на Сара, която в мъката си се полюшваше напред-назад.

Долината бе притихнала и наоколо цареше тъга, несмущавана от писукането на Червенка, птицата апапане. Тук бе издъхнала една много необикновена жена и дори птиците скърбяха по свой начин.

Точно в този момент апапането кацна на перваза на прозореца, килна главица на една страна и погледна към Мама Чия.

Птиците умеят да издават един особено тъжен писък и тази сутрин ние чухме Червенка да произвежда този непривичен звук, когато кацна до мъртвата. След това го повтори и отлетя като душата й.

Излязох навън. Въздухът беше топъл и влажен. Погледнах на изток към издигащото се слънце, което сега огряваше небето, очертавайки силуетите на хълмовете. Джоузеф ме последва.

— Вероятно е издъхнала тихо през нощта — рече той. — Фуджи я намери само преди час. Дан, чухме, че си заминал нанякъде. Как разбра?

Погледнах го продължително и очите ми отговориха вместо мен.

Приятелят ми кимна с разбиране и сетне каза:

— Преди известно време тя ми остави едни указания къде трябва да занеса бебето на Тия и други делови неща. Поиска да бъде кремирана и погребана в гробището на кахуните. Ще се погрижа за необходимото.

— Аз също бих искал да помогна с нещо… с всичко, каквото трябва — рекох аз.

— Да, разбира се, щом желаеш това. А, има и още нещо — каза той и ми подаде парче хартия. — Мисля, че тя е написала това тази нощ.

Наведохме глави над бележката и разчетохме шест думи, надраскани с разкривения почерк на Мама Чия: „Приятелите никога не си казват довиждане.“

Спогледахме се и се усмихнахме с премрежени от сълзите очи.

Влязох обратно вътре, седнах наблизо и останах загледан в нея. Когато бях малък, смъртта беше за мен като непознат странник — телефонно обаждане, писмо, новина, официално известие за хора, които рядко бях виждал. Тя посещаваше други домове и други места. Хората просто избледняваха в паметта ми.

Но изживяването сега беше истинско и болеше като току-що получена рана. Докато седях там, край тялото на Мама Чия, усещах студения дъх на смъртта да нашепва в ушите ми откровения за собствената ми тленност.

Погалих бузата на Мама Чия и осъзнах, че никаква метафизична философия не може да облекчи болката в сърцето ми. Тя вече ми липсваше. Почувствах празнотата, която бе оставила, сякаш част от живота ми ми беше отнета. И си помислих, че в края на краищата, ние нямаме никакъв контрол над съдбата си, никаква способност да спрем вълните, които се стоварват върху ни. Можехме единствено да се носим по тях, да прегърнем онова, което ни сполита и да го използваме за израстването ни. Да се приемаме такива, каквито сме, с нашите силни и слаби страни, с глупостта ни и с нашата любов. Да приемаме абсолютно всичко. Да правим, каквото можем и да следваме потока на живота.

На някои може да им се стори странно, че бях толкова привързан към една жена, която срещнах така скоро, но възхищението ми към Мама Чия за нейната доброта, смелост и мъдрост имаше много по-голямо значение от краткото време на нашето познанство и правеше смъртта й още по-болезнена за мен. Може би я бях познавал през целия си живот. Тя беше една от многото ми любими учители, които по някакъв начин ме бяха очаквали от самото ми раждане.

 

 

Джоузеф се свърза със сестрата на Мама Чия, която съобщи новината на останалите й роднини. Оставихме тялото в покой два дни, каквато беше молбата на Мама Чия. След това, на третата сутрин, се подготвихме за прехода през долината Пелекуну към свещената горичка с дървета кукуй и близкото гробище. Старият пикап на Фуджи беше приспособен като катафалка и ние го украсихме с венци и гирлянди от цветя. Потеглихме бавно на изток по второстепенни пътища и продължихме все нататък, докъдето позволяваше проходимостта им. Най-напред вървяхме Фуджи и аз, следвани от Джоузеф, Сара, Мицу с малкото й момче, децата на Джоузеф, Виктор, племенничките й, след това други роднини и накрая дълга върволица от местни хора, на които Мама Чия бе помагала през годините.

Когато пътят свърши, ние я понесохме на ръце върху носилката, направена от приятелите й в колонията за прокажени, по хлъзгави и виещи се пътеки, които минаваха покрай водопади и през гори с кукуй, които Мама Чия толкова обичаше… Самите прокажени нямаха право да напускат лагера си и не бяха сред нас, но те изпратиха много цветя.

Стигнахме гробището на кахуните през късния следобед. Почувствах древния дух Ланикаула да поздравява Мама Чия и всички нас, както и бях очаквал, че ще направи. Сега те и двамата щяха да бдят завинаги над този остров, който толкова обичаха.

Когато се здрачи, вече бяхме построили погребалната клада, както бе поискала самата тя. Положихме я в легло от цветя и венчелистчета върху наредените напречно клони и цепеници, които събрахме от по-сухите места на острова.

Когато всичко беше готово, най-близките й хора казаха кратки слова в нейна памет или цитираха мисли, които им напомняха за нея.

Фуджи беше твърде сломен, за да говори, но съпругата му Мицу, припомни на множеството една мисъл на Мама Чия.

— Ето какво ме научи тя — ние не можем винаги да правим големи неща в живота си, но можем да правим малките неща с голяма любов.

Джоузеф се позова на цитат от Буда:

— „Големи са даровете за човека. Съзерцанието и религиозните занимания успокояват ума; осмислянето на голямата истина води към нирвана; но по-велика от всичко е…“ — тук той се разплака, — „по-велика от всичко е любящата доброта.“

Без да отклони очи нито за миг от кладата, Сачи каза съвсем простичко:

— Обичам те, Мама Чия.

Друга непозната жена сподели:

— Мама Чия ме учеше, че добрите думи могат да бъдат кратки и лесни за изговаряне, но те отекват във вечността. — След това тя се отпусна на колене, сведе глава и зашепна молитва.

Когато дойде моят ред, умът ми беше съвършено пуст. Бях приготвил да кажа нещо, но после го забравих. Стоях мълчаливо, загледан в погребалната клада, докато в съзнанието ми прелитаха различни образи — срещата ми с Рут Джонсън на улицата, след това забавата и после как се грижеше за мен, докато се възстановявах. И тогава си спомних няколко отдавна забравени стиха от евангелието на Матей:

— „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен Бях и ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.“ — Изрекох тези думи не заради мен, а за всички хора, които се бяха събрали тук.

Фуджи се приближи към мен и за моя изненада ми подаде запалената факла.

— Последната й воля беше ти да запалиш кладата, Дан, ако все още си на Молокай. Думите й бяха, че ти ще знаеш как да я изпратиш. — Той се усмихна тъжно.

Вдигнах факлата и разбрах, че всичко, на което ме беше научила тя, се свеждаше до това: живей, докато угаснеш.

— Сбогом, Мама Чия — казах гласно. Докоснах с факлата сухата трева и малките клонки, чу се припукване и огънят затанцува. Скоро тялото на Мама Чия се покри с хиляди червени, бели, розови и пурпурни венчелистчета и след това пламъците го обгърнаха и погълнаха.

Когато пушекът се заиздига към небето, аз отстъпих назад от палещата горещина. И после, докато светлината на деня гаснеше над тази неголяма група хора, вторачени в езиците на огъня, аз си спомних как Мама Чия обичаше да се позовава на различни мъдрости. Като от нищото, в ума ми се мярнаха едни думи на Джордж Бърнард Шоу, които можеха да бъдат казани от самата нея и в следващия момент чух гласа си да ги произнася достатъчно силно, за да не бъдат заглушени от пращенето на ревящата клада, така че всички да ги чуят:

— „Искам да изтлея напълно, преди умра, защото колкото по-усилено работя, толкова по-истински живея. Наслаждавам се на живота заради самия него. Животът за мен не е «краткотрайна свещица», а бляскава факла, която държа за момента в ръката си и искам да я накарам да пламти, колкото може по-ярко…“ — Гласът ми трепна и не можах да продължа.

Говореха и други, подтиквани от чувствата си, но аз вече не чувах нищо. Плачех и се смеех, както би се смяла Мама Чия. След това паднах на колене и сведох шава. Сърцето ми беше отворено, умът ми притихнал.

 

 

Изведнъж погледнах нагоре, защото чух гласа на Мама Чия, звучен и ясен, все едно стоеше пред мен. Всички останали или бяха навели глави или се взираха в огъня и по това разбрах, че думите й отекваха единствено в смълчаните зали на собствения ми ум. Галещият, весел глас на Мама Чия каза:

Над гроба ми не стой и не плачи.

Духът ми не е тук — не спи.

Вятър съм аз в простори сиви завилнял,

сняг по върхове планински засиял.

Слънчев лъч съм в узрялото зърно,

капката дъждовна върху есенно листо.

Над гроба ми не стой и не плачи.

Не съм аз мъртва и духът ми тук не спи.

Когато чух тези думи, сърцето ми се разгърна. Съзнанието ми полетя към място, където никога не съм бил преди. Почувствах естеството на тленността и на смъртта в големия кръговрат на живота. Съкрушен, усетих у мен да се надига състрадание към всички живи същества и едва не изгубих съзнание. Пропаднах в бездните на отчаянието и оттам се възвисих към висотите на блаженството — тези две чувства се редуваха със скоростта на светлината.

След това вече не бях на Молокай, а в онази малка стаичка, която бях зърнал във видението си под водопада. Същата онази парлива, остра миризма на отходни канали и разложение изпълваше въздуха, само отчасти смекчена от силно ухание на тамян. Видях една монахиня, която се грижеше за прикован към леглото прокажен. Само след миг се превърнах в монахинята, облечена в тежка мантия в този зноен ден. Протегнах ръка, за да намажа лицето на клетника с мехлем. Сърцето ми беше напълно отворено за любовта, болката и всичко, каквото се случваше по света. А в лицето на прокажения виждах, лицата на всички онези, които някога бях обичала.

В следващия момент стоях на улица „Пигал“ и наблюдавах как един жандарм помагаше на някакъв немощен пиян човек да се качи в полицейска камионетка. След това самият аз станах полицая и усетих отвратителния дъх на нещастника. Проблесна светлина и видях пияницата като дете, сгушен в един ъгъл, целият треперещ, докато баща му го налагаше с колана си в пиянско изстъпление. Долових болката му, страха му — всичко. Поглеждайки през очите на жандарма, аз пренесох клетника внимателно до камионетката.

После открих, че се взирам като през огледало в едно момче в неговата спалня в дома му, който се намираше в елитен квартал в Лос Анжелис. То смъркаше някакъв прах през носа си. Долових чувството му за вина, съжаление и самоненавист. След това в мен остана само състраданието.

Сетне се озовах в Африка и видях един измъчван от болки старец да се опитва да даде вода на умиращо бебе. Изкрещях и гласът ми проехтя в това място извън времето, където стоях. Изкрещях заради бебето, заради стария африканец, момчето от Лос Анжелис, пияницата, монахинята и прокажения. Онова бебе беше моето дете, а онези страдалци бяха моите хора.

Исках толкова много да помогна, да направя нещата по-леки за всяка измъчена душа, но знаех, че от мястото, където се намирах, можех единствено да обичам, да разбирам, да вярвам в мъдростта на вселената, да сторя, каквото мога и да приема нещата.

Когато видях всичко това, почувствах в себе си взривна вълна от енергия, която премина през сърцето ми, за да ме доведе до състояние на съвършено съпричастие към самото битие.

Тялото ми стана прозрачно и пулсираше в цветовете на дъгата. Най-долу беше червеното, което преливаше в оранжево, жълто, зелено и златно. След това вътрешният ми взор заплува в лъчисто синьо сияние и оттам се издигна още нагоре към челото ми, където доминираха индигово синьото и виолетовото…

Бях извън пределите на собствената си идентичност, неангажиран с физическото си тяло и се носех в пространство, където духът наблюдаваше плътта от точка, високо над планетата Земя. Сетне същата тази Земя започна да се стопява в необятността, самата слънчева система се превърна в чезнещо петънце, после и галактиката, докато накрая бях над илюзиите за пространство, материя и време и видях Голямата Тайна: парадокс, хумор и промяна.

Онова, което се случи по-нататък, не може да бъде описано с думи. Бих могъл да напиша примерно: „Аз станах Едно със Светлината“, но тези думи изтляват и се превръщат върху страницата на пепел, защото не съществуваше нито „Аз“, нито „Едно“, нито пък отделен ум, който да изживее всичко това. Опитът да се опише нещо подобно е бил страховито предизвикателно за мнозина мистични поети от различни векове. И как би могъл човек да нарисува картина, сходна с платната на Ван Гог, очертавайки образите с пръчка върху кал.

Вселената ме превърна в пепел, погълна ме. От мен не остана и следа. Единствено Блаженство. Реалност. Мистерия.

Едва сега осмислих таоистката поговорка: „Онзи, който казва, не знае; онзи, който знае, не казва.“ Не защото мъдрите не говорят, а защото Голямото нещо не може да бъде изречено. Да се опитваш да го опишеш с думи е все едно да хвърлиш камък към някоя звезда. И ако тези думи звучат нелепо, така да бъде. Но един ден, и този ден може би не е толкова далеч, ти също ще се увериш в това.

Завърнах се в нормалното време и пространство — замаян и дезориентиран — сякаш бях паднал от самолет през нощта. Все още седях до погребалната клада на Мама Чия. Над луната прелитаха тъмни облаци. Земята блестеше от скорошен дъжд. Целият бях подгизнал. Дъждът бе угасил последните въглени, които бяха погълнали кладата. Един час бе изминал за няколко мига.

Другите си бяха отишли. Останал беше само Джоузеф. Той коленичи до мен и ме попита:

— Как си, Дан?

Не можех да говоря и затова кимнах. Джоузеф ме стисна внимателно по врата. Почувствах неговата отзивчивост и обич в досега на пръстите му. Той разбра, че ми е нужно да остана още малко, хвърли последен поглед към изгорялата клада и си тръгна.

Поех си дълбоко въздух и почувствах уханието на влажната гора и затаената миризма на дима. Нищо вече не изглеждаше напълно реално, сякаш просто играех моята роля във вечната драма на живота и това измерение не беше нищо повече от една зала за репетиции в безкрайния театър на върховния Бог.

В ума ми се заредиха въпроси, в началото един по един и после безброй наведнъж. Загубих досега си с божественото, върнах се обратно в ума и тялото си, бях отново долу на земята. Какво означаваше всичко онова, което се бе случило?

Може би бях достигнал „мястото отвъд времето и пространството“, за което ми беше говорила Мама Чия. Думите й тогава бяха прозвучали абстрактно и нелепо, защото надхвърляха опита ми. А сега бяха жива реалност. Тя ми беше казала: „Там ти можеш да срещнеш всеки, когото пожелаеш.“ Толкова много исках да се озова на това място отново, за да я зърна още веднъж.

Продължих да стоя разтреперан, скован и загледан в празното пространство, докато накрая дърветата потънаха в мрак.

Тогава се обърнах и поех обратно по пътеката през тропическата гора. Високо горе видях едва-едва шествието от хора, които осветяваха пътя си с факли.

Но нещо не ми позволяваше да напусна това място. Чувството беше съвсем ясно и затова седнах на земята и зачаках. Останах така през цялата нощ, като от време на време клюмах и после отново се размърдвах. Понякога очите ми бяха затворени като при медитация, после пак ги отварях и се взирах в пространството.

 

 

Когато първите лъчи на слънцето се провряха през клоните на дърветата и огряха останките от погребалната клада, Мама Чия се появи пред мен, съвсем реална, но полупрозрачна. Не зная дали някой от другите щеше да я види, ако беше наоколо и дали това не беше само образ, съществуващ единствено в моя ум.

Но тъй или иначе тя стоеше там. Видението вдигна ръка надясно към склона и ми посочи една горска поляна, опасана отвсякъде от дървета.

— Искаш да се изкача там? — попитах аз гласно. Тя само ми се усмихна тихо. Замижах за миг срещу яркото слънце. Когато отворих очи, нея я нямаше.

Благодарение на промененото ми и може би по-прецизно възприятие за реалността всичко това ми се струваше съвършено нормално. Изправих се бавно и потеглих натам, накъдето ме беше упътила.

Все още объркан от скорошните събития и прозрения, аз ходех на зиг-заг между гъстите храсти и един-два пъти се заплетох в лепкавите лози. След това шубраците постепенно оредяха и пред мен се появи тясна пътечка.