Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (22)

Откритието и пътят на воина

Отдели време за размисъл, но когато настъпи моментът за действие, спри да мислиш и просто го направи.

Андрю Джексън

Случи се изневиделица, през един обикновен ден, както обикновено идват изненадите. Всичко бе започнало от семената, които бях посял в миналото.

— Реших, че може би искаш да се запознаеш със семейството на Сачи — каза Мама Чия, докато вървяхме по една непозната за мен пътека през гората. Запитах се каква ли беше причината за широката й, застинала усмивка.

Около километър по-нататък навлязохме в едно открито пространство, където се издигаше хубава къща, по-голяма от тази на Мама Чия, но с подобна конструкция и с градина от двете й страни.

Отвътре излезе един петгодишен малчуган, който прескочи двете стъпала и се втурна право към мен по пътеката. Момчето извика „Здравей, Дан!“ и се хвърли в ръцете ми засмяно, все едно ме познаваше открай време.

— Ами здравей…

— Казвам се Сократ — отбеляза то гордо.

— Наистина ли? — попитах аз, искрено изненадан. — Е, това е много важно име. — Вдигнах глава и видях една малка, стройна и много красива жена, облечена в тъмносин саронг на цветя, която следваше сина си, но както се оказа, без да споделя желанието му да скочи в прегръдките ми.

Тя се усмихна мило и протегна ръка.

— Здравей, Дан, името ми е Сара.

— Здравей, Сара. Драго ми е да се запозная с теб. — Погледнах Мама Чия въпросително. — Всички тук ли ме познават? — попитах аз.

Мама Чия, Сара, Сачи и малкия Сократ — всички се засмяха от сърце. Нямах представа защо намираха това за толкова забавно, но те определено се забавляваха.

— Сачи и бащата на Сок разказваха много за теб — каза Мама Чия и посочи нещо зад гърба ми.

— Е добре, кой е той? — попитах аз.

— Здравей, Дан — прекъсна ме нечий глас.

Аз се обърнах, вторачих поглед и останах с увиснала надолу челюст. Никога преди това не бях виждал призрак. Но сега той беше пред мен — висок, слаб, с мека русолява брада, хлътнали очи и топла усмивка.

— Джоузеф, наистина ли си ти?

Вместо да отговори, той ме сграбчи и ме прегърна с най-мечешката прегръдка, която бях получавал от години. След това аз отстъпих назад.

— Но… но Сократ ми каза, че си умрял… от левкемия!

— Не съм казвал такова нещо — извика малчуганът. Всички се засмяхме отново.

— Не говорех за теб, Сократ, а за един друг възрастен мъж, когото познавах преди години — уточних аз.

— Умрял казваш… — рече призракът. — Е, може би малко уморен, но чак пък умрял. И освен това ти знаеш най-добре как преувеличава Сократ!

— Какво се случи? — продължих да питам аз. — Как…

— Защо вие двамата не отидете да се поразходите? — предложи Сара. — Имате доста неща да си кажете!

— Добра идея — съгласи се Джоузеф.

Докато вървяхме през гората, някогашният ми приятел разбуди загадката около смъртта си.

— Аз наистина бях болен от левкемия — потвърди той. — И все още съм болен, но с помощта на Мама Чия тялото ми се справя с болестта.

В известен смисъл Сократ беше прав. Аз умрях за света, поне в продължение на няколко месеца. Отказах се от всичко и станах отшелник. Казах му, че ще се запилея из горите и ще се отдам на пост и молитва, докато се излекувам или умра. Но сега като се замисля — каза Джоузеф, — май трябва да се върна няколко години назад, за да запълня някои празноти в историята си.

Бях осиновен и отгледан от едно семейство от Средния запад. Винаги ще съм им благодарен за това, че се грижеха за мен, когато боледувах като дете. За нощите, през които будуваха с мен. За това, че ме хранеха и ми дадоха подслон. Но никога не се почувствах техен истински син. Чувствах се някак чужд, нали разбираш?

— Да — отвърнах аз. — Разбирам.

— Затова при първия случай аз поех на път и заскитах из страната. Тръгнах към западния бряг и пътьом се хващах на работа тук и там. Когато пристигнах в Лос Анжелис, странстванията ми още не бяха свършили. В крайна сметка се озовах на Молокай. Имах приятел, който живееше тук. Той ме насърчи да се заселя на острова. Така станах млад селскостопански предприемач и отглеждах канабис…

— Отглеждал си марихуана?

— Да. Годината беше 1960 и тогава не виждах нищо нередно в начинанието си. Сега вече не се занимавам с това, защото… е, защото вече не ми се струва толкова редно.

В момента изработвам шкафове, бюра и разни други дърводелски изделия. По този начин си плащам сметките и си спестявам някои неприятности. — Той се усмихна. — Във всеки случай по онова време натрупах доста пари и пак тогава се ожених за Сара. През 1964 г. се роди Сачи и… — тук Джоузеф замълча за кратко и ми се стори, че изживява някакъв болезнен спомен, — просто изгубих единството си. — Той потърси точните думи. — Дан, ти знаеш за трите същности, нали?

Кимнах.

— Запознат съм с Първичната си същност, но като че ли загубих досег с Висшата си същност — отвърнах аз.

— При мен е точно обратното — каза Джоузеф. — Аз отхвърлих Първичната си същност. Исках единствено някъде да се запилея и да се махна оттук. Не можех да свикна с боричканията на всекидневието, които се вихреха тук на планетата Земя. Казвах си, че съм „духовно същество“, „творец и художник“, който не е длъжен да се справя с „действителността“. Повечето ми време минаваше в медитиране, общуване с природата и четене и почти винаги копнеех да бъда „някъде другаде“ — някъде, където нямаше да бъде нужно да се занимавам с глупави и скучни работи, с ненужни подробности и с материалната страна на света.

И когато Сачи се роди, аз не бях готов да имам дете, да поддържам определени отношения и да нося бремето на отговорността. Не знаех как да се справя с това. Затова взех половината от наличните ни пари и напуснах дома си. Не знаех накъде да тръгна, но в крайна сметка се озовах в Бъркли, Калифорния и няколко седмици по-късно се запознах с един възрастен човек…

— На една сервизна бензиностанция — засмях се аз и завърших изречението вместо Джоузеф.

— Досещаш се какво стана по-нататък. Сократ настоя да се хвана на някаква отговорна работа, ако искам да стана негов ученик и така отворих кафене. Сключихме сделка с него — каза той. — Аз поех ангажимента да му подсигурявам добра храна, а той да преобърне живота ми наопаки.

— Струва ми се, че сделката е била добра — ухилих се аз.

— Повече от добра — съгласи се Джоузеф. — Получих много срещу парите си, защото той наистина ме раздруса здраво. Но изминаха пет години, откакто го видях за последен път. Отидох да го навестя преди две години, но си беше отишъл. Веднъж той ми спомена, че се кани да замине за планините, май говореше за Сиера, не зная. Струва ми се обаче, че няма да го видим известно време.

— Е, добре, а ти как я караш отново тук? Като си се върнал, сигурно най-напред си оправил брака си и после си се заел да майсториш шкафове и да поддържаш бизнеса си…

Джоузеф ми се усмихна, докато изброявах тези неща на пръстите на ръката си.

— Все още не е лесно — отвърна той. — Но нали си спомняш какво ни напомняше често Сократ? Веригата се къса на най-слабото място, а същото важи и за нас. Е, аз просто реших да поработя върху слабите брънки в моята верига.

— Моята работа си ме очаква в Охайо — казах аз. — Но истината е, че не зная какво да направя, че да стигна до сърцето си. Мама Чия каза, че това трябвало да стане от само себе си.

Известно време Джоузеф остана замислен и сетне заговори:

— Мисля, че всичко се свежда до това да долавяме все повече и повече неща. Единствено разширеното съзнание може да сложи началото на всяко лечение — било то физическо, психическо или емоционално — и при това по един съвсем естествен начин.

Помълчахме известно време и после аз му припомних:

— Разказваше как си бил болен.

Джоузеф трепна, сякаш изваден от някакъв блян и продължи разказа си:

— Да… и както ти казах, смятах да отида в планините и да се отдам там на пост и молитва. Но тогава си спомних едни думи на Сократ, че животът е тежък в два случая — когато се отпуснеш и се предадеш или когато вложиш всичките си сили в нещо. И смисълът на това достигна до съзнанието ми. Разбрах, че решението ми да живея като отшелник в планината беше просто един друг начин да се откажа от тялото си, да избягам. И вероятно щях да умра там.

Затова реших да се върна на Молокай, пък да става каквото ще. Да започна там, където бях спрял, но да върша нещата както трябва през времето, което ми остава, стига Сара да ме приемеше обратно.

Тя ме посрещна с отворени обятия — каза Джоузеф. — Всичко се нареждаше толкова добре. Веднага щом взех решение да се заловя здраво за работа и да оттам всичките си сили, нещата си дойдоха на мястото.

— Какво имаш предвид?

— Точно тогава започнах да работя с Мама Чия и тя ми помогна и ме научи как да се излекувам.

— Няма съмнение, че си успял — рекох аз. — Видях чудесното ти семейство.

В израза на лицето му имаше дълбоко удовлетворение и му завидях. Спомних си с тъга за бъркотията, в която бях зарязал семейството и брака си. Но това щеше да се промени, зарекох се аз.

Джоузеф бавно се изправи.

— Радвам се да те видя отново, Дан.

— Най-доброто нещо, което ми се е случвало от много време — отвърнах аз. — А напоследък ми се случиха много хубави неща.

— Вярвам ти — отвърна той с усмивка.

— Животът е изумителен, нали? — рекох аз и го последвах обратно към къщата. — Помисли си само как и двамата намерихме пътя си към Мама Чия.

— Наистина е изумителен — повтори той. — И тя също.

— Ей, и докато си говорим за такива неща, трябва да ти кажа, че дъщеря ти е истинско чудо. — След това си спомних за случката в града. — Онзи ден обаче тя се поуплаши.

— Зная. Тя ми разказа за станалото. И от това, което чух — той се усмихна шеговито, — останах с впечатлението, че не тя е била в опасност.

— Така е — съгласих се аз. — Но от този инцидент си извадих поука. Трябва да науча някакви бойни изкуства.

— Изненадвам се, че Сократ не те е научил на нещо. Той беше доста добър в това, нали знаеш?

— Да — усмихнах се аз. — Знам. Но ако си спомняш, тогава най-важното за мен беше гимнастиката.

— А, да. — Джоузеф се замисли и сетне каза: — Е, Фуджи тренираше някакъв вид карате. Той е добър човек. Може би ще ти помогне, но знаеш ли, Дан, не мисля, че изучаването на бойни умения е правилния отговор за ситуация като тази. Познавам тези момчета и в действителност те не са толкова лоши. Веднъж ми помогнаха да бутам колата близо цял километър до най-близката бензиностанция. Те са поотегчени и измамени в надеждите си. Няма много работа, а вероятно и самите те не са много доволни от себе си — същата стара история. — Той въздъхна.

— Да, разбирам — казах аз и погледнах Джоузеф. — Радвам се, че си жив.

— Аз също — отговори той.

 

 

Когато излязохме от гората и наближихме стълбището пред къщата, малкият Сократ се втурна навън, скочи в прегръдките на Джоузеф и завъртя лицето му, така че двамата застанаха нос срещу нос. Нямаше съмнение, че малчуганът искаше цялото внимание на баща си.

Джоузеф целуна сина си по нослето и се извърна към мен.

— Утре се връщам в Оаху, за да довърша една работа и… ми се ще да прекарам малко време със семейството си.

— О, разбира се — отговорих аз. — Може би ще се видим, като се върнеш.

— Разчитай на това — усмихна се той.

Сара също излезе навън и прегърна съпруга си. Те ми махнаха за довиждане и аз тръгнах надолу по пътеката. Точно тогава чух гласа на Сачико, която призова семейството си: „Масата е сложена!“

Докато вървях към колибата си, ме прониза остро чувство на разкаяние, когато се замислих за Линда и Холи. Питах се дали и аз някога ще имам мое щастливо семейство.

 

 

Същия следобед се заскитах по горските пътеки, докато най-накрая открих пътя към къщата на Сей Фуджимото. На вратата ме посрещна Мицу.

— Току-що приспах бебето — прошепна тя. — Фуджи не е тук, но всеки момент трябва да си дойде. Искаш ли да го почакаш вътре?

— Благодаря ви, г-жо Фуджимото…

— Наричай ме Мицу!

— Благодаря ти, Мицу, но предпочитам да го почакам в градината, ако нямаш нищо против.

— И да си поиграеш с градинските духове, а? — каза тя с усмивка.

— Нещо такова — отвърнах аз.

Винаги се чувствах особено в градина, когато седнех на земята, заобиколен отвсякъде от растения. И така, аз легнах настрани, чувствайки топлата, дъхава пръст, която сгряваше гърдите и стомаха ми, и се загледах отблизо в жълтия цвят на една тиква, от която идваше едва доловимо ухание, разнасяно от лекия ветрец.

И аз наистина почувствах духовете на градината. Наоколо имаше някаква специфична енергия, толкова различна от студената практичност на бетона в градовете и по тротоарите, безрадостните сиви редици от сгради с тяхната строгост и скованост.

Клаксонът на пикапа на Фуджи ме върна към непосредствената ми задача. Тръгнах към него, махнах му за поздрав и му помогнах да разтовари няколко чувала със заводски тор, които трябваше да допълнят купчината му от изкуствен тор.

— Радвам се да те видя, Дан… и благодаря за помощта.

— Знаеш ли, Фуджи, всъщност аз дойдох да те моля за помощ — рекох аз.

Той се спря и ме погледна с любопитство.

— Как мога да ти помогна?

— Джоузеф ми каза, че владееш карате.

На лицето му се изписа израз на разбиране и той се усмихна.

— О, това ли било. Да, изучавал съм по малко от това, по малко от онова. Но вече не съм толкова бърз и трябва да налагам лошите с чували с тор или да ги удрям с пикапа си — пошегува се той. — И за какво ти е моето карате? Искаш да ступам някого ли? — Фуджи се усмихна още по-широко, зае бойна стойка и изпъчи комично гърди в израз на ненужна храброст.

— Не — засмях се аз. — Нищо подобно. Просто си мисля, че трябва да се науча да се защитавам.

— Не е лошо като идея. Човек никога не знае кога ще му дотрябва — рече той. — В града има доста добри школи. На няколко пъти се спирах да ги погледам.

— О, не мисля, че ще мога да ходя на тренировки в града точно сега. Нямам достатъчно време.

— А какво, смяташ да взимаш хапчета за самозащита ли? — попита той.

— Не — отвърнах аз и се засмях отново. — Питах се дали ти не би се наел да ме учиш.

— Аз? — Фуджи поклати глава. — Минаха много години, Дан. Забравил съм повечето неща. — Той зае стойка, нанесе удар с крак във въздуха и после се хвана за кръста, преструвайки се, че го е заболяло. — Нали разбираш какво искам да кажа?

— Фуджи, говоря сериозно. Това е важно за мен.

Той се поколеба.

— Бих искал да ти помогна, Дан, но по-добре започни да тренираш при истински учител. Освен това трябва да отскоча до ранчото и да поправя една ограда.

— Е, аз пък нямам какво да правя сега. Какво ще кажеш да дойда да ти помогна?

— Добре. Поне ще мога да те запозная с изящното изкуство да се поправят огради. Ще кажа на Мицу, че тръгваме заедно.

— Помисли също и за другите уроци, става ли?

— Не обичам да мисля прекалено много за нищо — подвикна след мен Фуджи.

 

 

Останалата част от деня мина в поправяне на огради. Работата беше тежка — копаехме дупки, утъпквахме прътовете, режехме с триони и поваляхме дървета. Ако Фуджи не ми беше дал ръкавиците си, ръцете ми щяха да станат на мехури. Това ми напомни някогашните ми гимнастически години. Мицу ме покани на вегетариански обяд, който включваше току-що свален от печката ориз, зеленчуци и тофу. Плачът на бебето от съседната стая беше сигнал за Мицу да ни пожелае лека нощ.

— Ти свърши чудесна работа днес, Дан — каза Фуджи и ми подаде десетдоларова банкнота, първите пари, които бях изкарал от известно време.

— Не мога да приема парите ти, Фуджи.

— Това не са мои пари, а твои. Аз не работя без пари, нито пък ти — настоя той, пъхайки банкнотата в ръката ми.

— Е, добре, може пък с тях да ти платя за урока си по бойни изкуства.

Фуджи свъси вежди и се замисли, преди да ми отговори.

— Мога да ти дам урок по рисуване, но това няма да те направи художник.

— Несъмнено е така! — усмихнах се аз. — Със сигурност няма да ме направи много добър художник!

Фуджи се почеса по главата, сякаш нещо го измъчваше.

— Нека да помисля.

— Няма проблем. Лека нощ.

 

 

На другата сутрин Фуджи ме събуди.

— Добре — каза той. — Мога да ти покажа едно-две неща. — Отворих очи и го видях да стои над мен. — Ще те почакам отвън — добави Фуджи.

Скочих от леглото, освежих се набързо и излязох от колибата по къси гащета с риза в ръката.

Последвах го до едно равно място на десетина метра от къщата, където той се обърна и ми каза:

— Застани там и се обърни с лице към мен.

— Ъ-ъ… не трябва ли да позагреем малко? — попитах аз, привикнал към методите от гимнастиката.

— На Хаваите не ти трябва загряване — отвърна Фуджи. — Самите Хаваи са загряване. Освен това за типа на нашата тренировка не ни трябва подобно нещо. Ще загряваме, докато работим. Става ли?

Добре, сега ще ти покажа едно много ценно движение от бойните изкуства. — Фуджи зае удобна стойка и нареди: — Повтаряй, каквото правя. — Той отпусна двете си ръце до тялото, след това сви дясната в лакътя и я повдигна нагоре. Последвах примера му. После моят наставник протегна пак дясната си ръка към мен. Повторих движението, колкото може по-точно. В следващия момент Фуджи улови ръката ми и я раздруса! — Здравей — каза той ухилен, — приятно ми е да се запознаем. Искаш ли да бъдем приятели?

— Фуджи! — извиках аз и пуснах ръката му. — Престани да се шегуваш. Искам да работим сериозно.

— Аз също — увери ме той. — Това е една от любимите ми техники. Казва се „печелене на приятели“. Винаги започвам с нея.

— Значи после има и друго? — попитах аз обнадежден.

— Разбира се, но ако първата техника успее, не ти трябват никакви други. Имам също и техника, която се нарича „подаване на портфейл на крадец“. Тя понякога може да ти спести болката.

— Фуджи, ако онези момчета в града ме срещнат пак, може би няма да имам случай да се ръкувам с тях. Освен това те не искат портфейла, а главата ми.

— Добре — каза той със сериозен тон. — По-добре да ти покажа някои неща.

— Удари с крака и с ръце?

— Не, те нараняват хората?

Започнах да се обезсърчавам и го попитах:

— Що за каратист си ти все пак?

— Пацифистки тип — отвърна той. — Когато си наранил другите достатъчно много пъти, идва момент, в който ти омръзва да гледаш кръв. Във всеки случай аз мога да те науча на самозащита, но не и на нападение.

 

 

През следващите няколко часа Фуджи ми показа серия от отклоняващи маневри, извивания, усуквания и начини да се предпазя с въртеливи движения на ръцете — всичко беше просто и елегантно.

Той ми каза да си представям действителни нападатели, по-едри и по-свирепи отколкото някога е вероятно да срещна. Скоро защитната ми тактика доби свой собствен живот.

Бръкнах в джоба си и му подадох неговите десет долара.

— Не — каза Фуджи и махна с ръка. — Това не беше урок, а игра. Припомних си някои хубави неща от миналото. Задръж си парите, могат да ти дотрябват.

— Благодаря ти, Фуджи.

— И аз ти благодаря, Дан. Стиснахме си ръцете.

— Това продължава да бъде любимата ми техника — каза той.

— Фуджи — подех аз, докато го изпращах към дома му, — случайно тук да е идвал един енергичен старец с побеляла коса, приятел на Мама Чия? Името му е Сократ.

Фуджи сви вежди и след това на лицето му се появи усмивка.

— Мисля, че да. Веднъж, преди няколко години. Беше с къса побеляла коса и носеше най-ярката хавайска риза, която някога съм виждал. Май беше дошъл от Калифорния — каза той и се засмя. — Много интересен човек.

Можех да си представя Сократ с хавайска риза. Питах се дали някога ще видя отново моя учител и приятел.