Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (19)

Тъмни облаци през слънчев ден

Тук са сълзите на нещата.

Тленността докосва сърцето.

Вергилий „Енеида“

Бях напълно изтощен. Мама Чия ясно почувства това. През последните няколко километра бях дал почивка на ума и сърцето си, но уви, не и на краката си. Силите ми бяха почти изчерпани и успявах да се движа по-скоро благодарение на нанадолнището, а не на запасите от енергия. Още веднъж ми се стори невероятно, че тази възрастна жена бе успяла да измине цялото това разстояние, куцайки при всяка стъпка.

Когато бяхме на около километър и половина от колибата ми, Мама Чия зави по една друга пътека, а не по онази, която помнех. Няколко минути по-късно стигнахме до малка хижа в близост до буен поток, падащ на стъпала. Докато се спускахме, зърнах долу каменна градина с голяма скала в средата — остров сред море от изравнен чакъл — и дръвче бонзай, извито в съвършено равновесие с цялата композиция. На следващата по-висока тераса имаше истинска градина, засадена със зеленчуци и цветя.

Самата хижа беше вдигната над земята на нещо като кокили.

— Понякога приижда много вода — изпревари Мама Чия въпроса ми. Изкачихме се по три стъпала, направени от дървени трупи и влязохме вътре. Типично за Мама Чия, подредбата вътре беше съвършена — дълга японска кушетка, зелен килим, напомнящ горски листа, неголям брой картини по стените, възглавнички зафус за медитация и няколко обикновени възглавници.

— Да ти направя ли чай с лед? — попита ме Мама Чия.

— Да, защо не — отвърнах аз. Имаш ли нужда от помощ?

— Макар чаят да е за двама, не са нужни двама души, за да го приготвят — каза тя с усмивка и тръгвайки към кухнята, посочи с ръка: — Банята е ей там. Чувствай се като у дома си. Пусни си някоя плоча, ако искаш.

Щом излязох от банята, се огледах да видя музикалната и машина и зърнах грамофон с механизъм за навиване, истинска антика.

Когато Мама Чия се появи с чая и няколко резена свежа папая, тя излъчваше такъв покой тук, в дома си, сякаш не беше излизала от него и не се бяхме върнали току-що от нашия изтощителен преход из острова.

След като си изпихме чая, аз почистих чиниите и ги измих.

По едно време Мама Чия каза:

— Намираме се само на километър и половина от твоята колиба. Ако искаш, можеш да отидеш да си отдъхнеш.

— Да — отвърнах аз. — Ти също.

Мама Чия коленичи по японски на възглавничката пред мен и ме погледна право в очите.

— Мисля, че те опознах добре през тези няколко дни.

— Чувството е взаимно — отговорих аз. — Ти наистина ме смая. Сократ несъмнено знае как да си избира приятелите — добавих с усмивка.

— Да, така е — отвърна тя. Предположих, че думите й се отнасяха за мен.

— Знаеш ли, странно е — познаваме се само от няколко седмици, а ми се струва, че е минало много повече време.

— Сякаш е имало изкривяване на времето — отбеляза тя.

— Именно. И ще ми е необходимо известно време, за да осмисля всичко онова, което научих.

Тя замълча за кратко и сетне каза:

— Може би именно затова ни е даден живота — получаваме време да вникнем в онова, което сме научили.

Останахме известно време мълчаливи, наслаждавайки се на покоя на дома й и на удоволствието да бъдем заедно. Изведнъж нещо ме накара да й кажа:

— Толкова съм ти благодарен, Мама Чия.

— Благодарен си на мен? — Тя се засмя от сърце, очевидно намирайки думите ми за смешни и дори абсурдни. — Радвам се за теб. Благодарността е добро и благотворно чувство. Когато обаче си жаден и някой ти дава вода, към кого изпитваш благодарност — към чашата или към човека, който ти я е дал?

— Е, към човека, разбира се — отговорих аз.

— Аз съм само чашата — каза тя. — Изпрати благодарността си на Източника.

— Ще го направя, Мама Чия, но оценявам също и достойнствата на чашата.

Засмяхме се и двамата, но малко по-късно усмивката й помръкна.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Дан. Просто за всеки случай. — Тя се поколеба за миг. — Страдам от тромби и съм изложена на голяма опасност от сърдечни удари. Последният ми донесе куцането, треперещата ръка и частична загуба на едното око. Следващият, ако се случи, ще бъде фатален.

Мама Чия каза всичко това съвсем делово. Усетих през тялото ми да минава студена вълна на потрес.

— Докторът, който първоначално постави диагнозата ми — продължи тя, — и специалистът, който потвърди заключението му, ми казаха, че мога да продължа да живея нормално, взимайки обичайните предпазни мерки. Но относно това колко ми остава, предвиждането не беше особено оптимистично. Истината е, че те не могат да направят много за мен, изписаха ми някакви лекарства, но…

Мама Чия замълча, давайки ми време да осмисля думите й. Погледнах я в очите, сетне наведох поглед към пода и отново вдигнах очи към нея.

— А тези „обичайни предпазни мерки“ на лекарите да не би да изключват изтощителни преходи за проверка на издръжливостта?

Тя ми се усмихна със съчувствие.

— Сега разбираш защо не ти казах по-рано.

— Да, защото ако беше го направила, никога нямаше да тръгна! — Обзеха ме едновременно чувства на гняв, загриженост, страх, нежност, вина и болка, сякаш съм бил предаден.

В стаята настъпи мъчителна тишина.

— Спомена, че следващият удар ще бъде фатален. Не искаш ли да кажеш, че може да бъде фатален?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Имам усещането, че скоро ще си отида. Чувствам го. Просто не зная точно кога.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попитах накрая аз.

— Ако има, ще те известя — каза тя с утешителна усмивка.

— С всичко онова, което знаеш… и хармонията ти с Първичната ти същност, не можеш ли да се излекуваш сама?

— Задавала съм си този въпрос много пъти, Дан. Правя, каквото мога. Останалото ще се реши от Духа. Има неща, които човек трябва да приеме. Всичкото позитивно мислене на света не може да върне липсващия крак на сакатия. Моят проблем е подобен.

— Приятелят, за когото ти споменах… онзи, който почина — припомних й аз. — Когато за първи път научи, че е болен, той изживя всички онези неща, които хората обикновено чувстват в такава ситуация — шок, отхвърляне, гняв и накрая приемане на реалността. Е, тогава си помислих, че пред него има две възможности. Или да победи болестта, да впрегне цялото си време, енергия и воля за излекуването си, или да приеме възможно най-дълбоко факта, че ще умре, да се предаде, да се помири със света, да се погрижи за деловите неща и някак си да използва всичко това за личното си израстване.

Но той не направи нито едно от тези неща — казах тъжно аз. — Вместо това постъпи така, както правят повечето хора — люшкаше се в апатични усилия. Нито се бореше истински със смъртта, нито я прие, чак до самия край. Аз бях… разочарован от него. — За първи път споделях това чувство с някого.

Очите на Мама Чия сияеха.

— Сократ щеше да се гордее с теб, Дан. Проявил си голяма мъдрост, откривайки всичко това. Виждала съм хора, предали се напълно на смъртта и този отказ от борба им донасяше спасението.

В моя случай аз едновременно се боря за живота си и приемам смъртта си. И аз ще живея, ще живея истински чак до последния си миг — независимо дали ще дойде днес, утре, идния месец или догодина. Това е всичко, което можем да направим.

Мама Чия ме погледна и ми се стори, че почувства моето безсилие и колко много искам да й помогна.

— Нищо не е гарантирано в живота ни — каза тя. — Ние всички се опитваме да живеем възможно най-добре. Аз се вслушвам в посланията на Първичната си същност. Но понякога, въпреки всичко… — Мама Чия завърши мисълта си просто със свиване на рамене.

— Как живееш с това… с мисълта, че всеки момент може…

— Не се боя от смъртта. Разбирам я твърде добре. Но аз наистина обичам живота! И колкото повече се смея и забавлявам, толкова повече енергия получавам от Първичната си същност, за да продължа да живея истински. — Тя стисна двете ми ръце. — Ти самият ми донесе много смях и радост през последните няколко дни.

Усетих в очите си парене. Когато сълзите се търкулнаха по страните ни, ние се прегърнахме.

— Хайде — рече Мама Чия, — ще те изпратя до колибата ти.

— Не! — отговорих бързо. — Искам да кажа, че знам как да намеря пътя. Ти остани тук и си почини.

— Звучи привлекателно — каза тя, сетне се протегна и прозя.

Тъкмо излизах, когато тя ме повика:

— Дан, и понеже спомена, има нещо, с което можеш да ми помогнеш.

— Само кажи.

— Имам да свърша някои неща, да посетя едни хора. Можеш да ми асистираш, ако искаш — ще носиш раницата ми и други такива неща. Зает ли си утре!

— Ще проверя в бележника си какъв ми е графикът — отвърнах аз, зарадван от предложението й.

— Е добре! — каза Мама Чия. — До утре тогава. И Дан, моля те, не се тревожи. — След това тя ми махна леко с ръка и се обърна.

Слязох бавно по стъпалата на хижата й и потърсих с очи пътеката, която водеше към моята колиба. Докато вървях между дърветата, си мислех дали бих могъл някога да бъда като нея — да помагам на другите просто от обич, без да мисля за себе си. След това ми хрумна нещо друго. Възможно ли беше Сократ да ме е пратил тук не само да получа помощ от нея, но и самият аз някак да й помогна? И отново ми се стори, че във фактите имаше нещо необикновено — той работеше в сервизна бензиностанция, която служеше на хората.

Когато стигнах колибата си, две неща ми бяха станали ясни. Първо, Сократ наистина ме беше изпратил тук, за да се науча как да служа. И второ, имах да плащам много дългове.

 

 

На другата сутрин, ярка и сияйна, чух силно птиче чуруликане точно до ухото си и почувствах лека тежест на гърдите си. Отворих предпазливо очи и видях Червенка, приятеля на Мама Чия, птицата апапане.

— Здравей, Червенке — казах тихо, без да помръдвам. Птичката само килна главица, изчурулика още веднъж и излетя навън през прозореца.

— Виждам, че една ранобудна птица е дошла тук преди мен — каза Мама Чия и махна с ръка към едно дърво пред колибата, където апапането пееше сега.

— Готов съм да тръгвам — казах аз, докато връзвах обувките си и в този момент си спомних за обещанието си да не се държа унило и сантиментално, когато съм с нея. Каква е точка номер едно в графика ни?

— Закуска. — Тя ми подаде къшей все още топъл хляб.

— Благодаря — казах аз и седнах на леглото да хапна. — Между другото, все се каня да те питам твоя ли е тази колиба.

— Получих я като подарък. Бащата на Сачи ми я построи преди няколко години.

— Чудесен подарък — изкоментирах аз с пълна уста.

— И той е чудесен човек.

— И кога ще се запозная с него?

— Той сега не е тук, работи на един строеж. Напоследък не се строи много на Молокай и затова, когато се открие възможност… — Мама Чия сви рамене.

— А Сачи къде е?

— Всеки момент трябва да дойде. Казах й, че може да се отбие тук.

— Много добре. Наистина харесвам тази малка дама.

Сачи влезе поруменяла, защото беше чула думите ми. Мама Чия вдигна една раница и ми посочи друга, която трябваше да нося аз. Наведох се да я взема.

— Охо, много е тежка — рекох аз. — Да не е пълна с камъни или нещо такова?

— Всъщност е точно така — отговори тя. — Исках да занеса на Фуджи и Мицу някои подбрани камъни за скалната им градина. И освен това упражнението ще ти се отрази добре.

— Ако ти стане твърде тежко, аз мога да я нося — предложи Сачи и на усмихнатото й лице се появиха трапчинки.

— Ако ми стане твърде тежко, можеш да поносиш и мен — ухилих и се аз и се обърнах към Мама Чия. — Фуджи ли е фотографът, за който ми разказа? На него ли му се роди бебе съвсем наскоро?

— Да. Сега той се занимава с градинска украса. Работи в ранчото „Молокай“. Много го бива с инструментите.

Фуджи и Мицу ме посрещнаха топло и с поклон. После ми представиха невръстния си син Тоби, който спеше дълбоко и не беше особено впечатлен от запознанството.

— Той дойде при нас само преди няколко седмици, с помощта на Мама Чия — съобщи Фуджи.

— Същото важи и за мен. Надявам се пътуването му да е било по-леко от моето — казах аз и се ухилих на Мама Чия. После свалих пълната с камъни раница от раменете си и я пуснах шумно на верандата.

— Камъни за градината ви — обясни Мама Чия на Фуджи, докато аз разкършвах ръце и рамене. После, най-вече за мое задоволство, тя добави: — Ако не са точно такива, каквито ви трябват, нямаме нищо против да ги върнем обратно.

Изразът на лицето ми накара всички да прихнат.

Къщата им беше пълна с разни джунджурии и спомени от миналото, подредени грижливо по многобройните лавици. Забелязах също чудесни снимки с морски прибой, дървета и синьо небе, вероятно направени от Фуджи. Това беше красив и щастлив дом, опасан отвсякъде от дървета, със стени, обрасли с пълзящи растения. Чухме сърдития плач на бебето, което се събуждаше гладно.

Докато Мама Чия се занимаваше с Мицу и новородения и син, Фуджи предложи двамата с него да се разходим из градината.

— Мицу и Фуджи имат прекрасна градина — каза Сачи възторжено.

И това си беше самата истина: зеле, царевица, бобени лехи и тикви. Видях от земята да се подават зелените стволчета на корена таро. В единия край на градината имаше дърво авокадо, а в другия една смокиня стоеше като часовой.

— Имаме също и хубави картофи! — каза Фуджи гордо. Почувствах природните духове, които витаеха над това място. Бях забелязал, че Първичната ми същност говореше по-ясно напоследък. Или може би аз слушах по-внимателно.

След разходката ние седнахме на верандата и се заговорихме за озеленяване, фотография и други неща, докато накрая Мама Чия излезе от къщата.

Когато си взимахме довиждане, Фуджи раздруса силно ръката ми.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб, Дан, просто кажи.

— Благодаря ти — отвърнах аз. Искрено бях харесал този човек, макар да не се надявах, че ще го срещна отново. — Желая всичко най-добро на теб и на семейството ти.

Мицу ни махна с ръка, държейки бебето до гърдите си и ние поехме надолу по пътя.

— Отиваме в града — каза ми Мама Чия. — Понякога вземам пикапа на Фуджи, когато не се нуждае от него.

Тя се мушна зад волана на малкия камион и дръпна седалката назад, за да може да диша. Седнах до нея на предната седалка, а Сачи се метна отзад в ремаркето.

— Дръж се, ако ти е мил живота! — извика Мама Чия на Сачи, която изписка от радост, когато заподскачахме по чакъления път към двупосочното шосе.

„Отиваме в града“, помислих си аз. „Как само звучи това!“ Бях се откъснал напълно от цивилизацията от часа, в който тръгнах към Макапу преди няколко седмици. Чувствах се малко глупаво, но наистина се вълнувах.

 

 

Град Каунакакай, на южния бряг на острова, ми напомни за холивудски декор — дълга търговска улица с постройки от дърво, тухли и избеляла боя. Табела в началото на града съобщаваше: „Население 2200 души“. Кеят се простираше на около километър и половина навътре в пристанищния залив на това морско селище.

Мама Чия влезе да пазарува в един магазин. Останах да чакам навън със Сачи, която се беше вторачила като омагьосана във витрината на един съседен магазин за подаръци. По едно време четири хавайски момчета на около 18–19 години се приближиха и се спряха близо до нас. Пренебрегнах сигнала на Първичната си същност, че „нещо тук не е наред“ и не обърнах голямо внимание на младежите до момента, в който един от тях се извърна изведнъж и грабна цветето от косите на Сачи.

Тя застана срещу тях и каза с негодувание:

— Върни ми го!

Онзи се направи, че не я вижда и започна да къса венчелистчетата на цветето.

— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…

Едно от другите момчета подвикна:

— Кой го е грижа… тя не е достатъчно голяма и не става за нищо освен да…

— Хайде, дай ми това цвете — казах аз наперено. Или може би постъпих глупаво. След намесата ми, всичките момчета се бяха обърнали към мен и ме гледаха свирепо.

— Искаш това цвете? — каза най-едрото от момчетата. То беше поне петнадесет сантиметра по-високо от мен и по тегло ме превъзхождаше с около петдесет килограма; имаше бирено коремче и предположих, здрави мишци под отпуснатото си тяло.

— А защо не си го вземеш сам? — предизвика ме хулиганът и се ухили на приятелите си.

Побойниците ме заобиколиха и Биреното коремче подхвърли:

— Може би искаш да го поносиш самият ти?

— Ъ-ъ — обади се друг от шайката. — Тоя май не е обратен. Сигурно тя е гаджето му — предположи гаменът и посочи с глава към Сачи, която сега беше объркана и малко уплашена.

— Просто ми дай цветето! — наредих аз и допуснах голяма грешка.

Биреното коремче направи крачка напред и ме блъсна силно.

— Защо не си го вземеш сам, хаоле^[1]. — Той се изплю на земята.

Сграбчих китката му с едната си ръка и се опитах да изтръгна цветето. Той го хвърли на земята и замахна към мен.

Наведох се бързо и ударът се плъзна покрай главата ми. Не исках да се бия с този момък. Просто трябваше да измъкна Сачи оттук. Но нещата бяха отишли твърде далече. Блъснах го на свой ред с всичка сила. Той отскочи назад, спъна се в една бирена кутия и се сгромоляса тромаво на земята. Един от приятелите му се изсмя. Едрият хулиган се изправи побеснял, достатъчно вбесен, за да иска да ме убие и напълно способен да го направи. Но точно в този момент магазинерът изтича навън и ми спаси кожата.

— Хей, момчета! — извика той, сякаш ги познаваше. — Не искам никакви сбивания наоколо, ако искате да припарите отново тук, чухте ли ме?

Биреното коремче се спря, погледна магазинера, сетне ме стрелна гневно с очи и ме посочи, придружавайки движението си с рязко мушване като с нож.

— Следващият път, когато те срещна, си мъртъв, братко! — подвикна малолетният бандит.

После шайката тръгна нехайно по улицата и се отдалечи.

— Току-що си спечелихте лош неприятел — каза ми магазинерът. — За какво се скарахте?

— Ето за това — отвърнах аз, взех цветето от земята и го издухах от праха. — Благодаря Ви, че ги прогонихте.

Магазинерът поклати глава и се прибра в магазина си, промърморвайки нещо като „смахнати туристи“.

Когато Сачи дойде до мен и ме докосна по ръката, разбрах, че треперя.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Нищо ми няма — отвърнах аз, но знаех, че това е само отчасти вярно. Съзнателната ми същност бе останала хладна, но първичното в мен беше сериозно раздрусано. Още от момче ми казваха „Никога не се бий! Никога не се бий!“ Такива бяха заръките на моята майка идеалистка в един не толкова идеален свят. Нямах братя и просто така и не се научих как да се справям с физическите конфронтации. Колко ми се искаше Сократ да ме беше научил на някое от бойните си изкуства.

— Ще се оправя — казах аз. — А ти как си?

— Добре, струва ми се — отговори тя. Подадох й цветето.

— Ето ти го — почти като ново.

— Благодаря. — Сачи се усмихна, но после отклони поглед и лицето й се помрачи, докато наблюдаваше отдалечаващата се шайка от свадливи хулигани. — Виждала съм ги и преди. Те са просто грубияни. Да влезем вътре. Мама Чия сигурно е приключила с пазара.

 

 

Докато вървях с покупките към пикапа, се огледах за момчетата и се зарекох да се науча да се отбранявам и да защитавам другите, ако е необходимо. Светът можеше да бъде опасно място и не всички хора бяха мили. Угрозата можеше да дойде от уличен хулиган или от другаде. Не можех да пренебрегвам това поле от живота си. Ако онзи магазинер не беше изскочил навън… Заклех се никога повече да не допусна да се случи подобно нещо.

— Добре ли прекарахте вие двамата? — попита Мама Чия, когато се качихме в пикапа.

— Разбира се — отвърнах аз и хвърлих поглед на Сачи. — Дори успях да си спечеля няколко приятели.

— Чудесно — усмихна се тя. — След като оставим тези покупки, ще те запозная с едни специални хора.

— Много хубаво — отвърнах механично, без да имам и най-малка представа за какво говори.

 

 

В късния следобед, когато приключихме с всичките си задачи, ние върнахме пикапа на Фуджи. Сачи скочи от ремаркето, каза „Доскоро!“ и с летящ старт хукна нагоре по черния път.

— Ключовете са в камиона! — извика Мама Чия на Фуджи, махна му с ръка и ние двамата тръгнахме по пътеката към нейната хижа.

Настоях да нося повечето покупки — три големи торби — но един малък плик остана все пак за Мама Чия.

— Не виждам защо трябва да нося този плик — завайка се тя шумно. — В края на краищата аз съм важна кахуна, шаман и по-старша от теб. Освен това ти можеш лесно да го носиш в зъбите си или между краката.

— Мързелив човек съм — признах си аз, — но зная, че ти ще ме отучиш от леността ми.

— Ленивият воин — рече тя. — Това ми харесва. Доста е звучно.

Помогнах и да прибере покупките и тръгнах към вратата. В този момент чух гласа й зад мен:

— Ще бъда при теб в колибата след около час.