Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (13)

Надолу по острието на бръснача

Забрави нещата, които харесваш и не харесваш. Те нямат никакво значение. Просто прави онова, което трябва да се прави.

Това може да не е щастие, но определено е величие.

Джордж Бърнард Шоу

Към ранния следобед стръмното спускане свърши и пътят стана по-полегат. Докато следвахме билото, скалистата пътечка се смали до размерите на гимнастическа греда, без място за грешна стъпка.

Не можеше да става и дума за разговори, докато стъпвахме предпазливо по опасния хребет. Навярно от въздуха изглежда като острие на бръснач, помислих си аз, надничайки в пропастта ту вляво, ту вдясно. За да се преборя със световъртежа, аз се заставих да съсредоточа вниманието си върху Мама Чия, която крачеше на няколко метра пред мен, уверено като дива коза. Ходенето по това, осеяно с камъни, остро било криеше опасности и всяка грешна стъпка можеше да бъде пагубна.

Продължихме да се спускаме все така в индийска нишка на изток, докато накрая пътечката се разшири и Мама Чия ми даде знак да седнем и да починем.

Дишах дълбоко и се отпусках. Мама Чия, съвършено невъзмутима, се пресегна към раницата си, която с благодарност бях сложил на земята, извади оттам един сандвич и ми го подаде.

— Каукау — каза тя и посочи сандвича. — Храна.

— Можех да се досетя — отвърнах аз сухо и отхапах залък от дебелите филии хляб. — Ммм… много е вкусно — смотолевих с пълна уста.

Докато се хранехме, споделих с Мама Чия, колко впечатлен съм бил от смелостта й по време на прехода по хребета, който доста ме беше поуплашил, макар да бях бивш гимнастик.

— Значи смяташ, че съм смела? — попита тя.

— Да, така е.

— Може би е така наистина. Но това е така, защото имах вдъхновяващи учители. Ще ти разкажа за един от тях. Преди много години, когато работех като доброволка в Станфордската болница, се случи да се запозная с едно малко момиче на име Лиза, което страдаше от рядко, но сериозно заболяване. Единственият й шанс за спасение като че ли беше кръвопреливане от петгодишният й брат, който по чудо бе оцелял от същата болест и бе развил антитела, необходими за побеждаването й. Докторът обясни ситуацията на малкото й братче и го попита дали би се съгласил да даде кръв на сестра си. Видях го да се колебае само за миг, преди да си поеме дълбоко дъх и да каже: „Да, ще го направя, ако това спаси Лиза.“

Докато кръвопреливането вървеше, момчето лежеше на леглото до сестра си и се усмихваше, както и всички ние, виждайки по страните й да се появява цвят. След това лицето му пребледня и усмивката му се стопи. То вдигна глава към доктора и попита с треперещо гласче: „Веднага ли ще почна да умирам?“

Мама Чия ме погледна.

— Понеже беше твърде малко, детето бе разбрало погрешно доктора и си беше помислило, че ще трябва да даде всичката си кръв на сестра си. Да, аз се научих на смелост — добави тя, — защото имах вдъхновяващи учители.

Продължихме да се храним в мълчание. След това легнах да подремна. Тъкмо заспивах, когато гласът на Мама Чия ме извади рязко от унеса ми.

— Време е да тръгваме. Трябва да пристигнем преди падането на нощта.

— Имаме ли среща с някого там?

Тя се замисли, преди да ми отговори.

— В известен смисъл, да.

По небето се носеха тъмни облаци и закриваха слънцето, което сега потъваше зад дърветата, спускайки се към хоризонта. Ние се отклонихме от хребета и навлязохме в гората.

— Побързай! — подкани ме тя и ускори стъпка. — Става късно. — Напредвахме усилено през неравния терен. Измина още час и вече вървяхме през местност, осеяна с преплетени шубраци. Преходът бе продължил през по-голямата част от деня и едва се държах на краката си. Докато се спускахме надолу, подвикнах на Мама Чия.

— Трябва да сме изминали девет-десет километра. Може ли да починем малко?

— Близо петнайсет километра — каза тя, — но не можем да почиваме.

— Започна да прехвърча ситен дъжд, но клоните на дърветата ни пазеха сухи.

— Направо не мога да си обясня как един толкова… е, да речем пълен човек като теб, може да върви толкова бързо — забелязах аз, почти тичайки, за да не изоставам.

— Имам достъп до огромни енергии — обясни тя.

— Как става това? Има ли някаква тайна?

— Нека да поставим нещата така — поде Мама Чия. — Нали знаеш как една майка, колкото и да е уморена, става отново и отново, когато болното й дете заплаче?

— Да, зная.

— Ето така вървя и аз с теб — каза тя. Не можех да видя дали се усмихва, но ми се стори, че е така.

Мама Чия продължи да налага темпото. Аз вървях подир нея и от време на време се подхлъзвах на обраслите с мъх камъни. Изкачвахме се и слизахме по хребети, минахме покрай многобройни малки водопади, подхранвани от постоянно оттичащите се води в тази част на острова и след това навлязохме в голяма гора.

След поредното изкачване и последвалото го спускане към долината Халауа, аз се почувствах необяснимо освежен. Това усещане за енергия се засили, докато вървяхме надолу. Най-накрая стигнахме едно открито място, защитено отвсякъде от плътен пояс дървета.

Слънчевите лъчи, вече ниски над хоризонта, прорязваха гъстия балдахин от листа и образуваха тесни ивици светлина в зеления сумрак.

— Настанявай се удобно — рече тя.

Благодарен за открилата се възможност, аз се отпуснах тежко на леглото от листа, съвсем леко влажни и пуснах раницата й на земята. Тя остана права до един клон на дърво кукуи, загледана в празното пространство.

Тъкмо лягах на ложето от листа и вдигнах очи над клоните на дърветата, когато чух гласа на Мама Чия:

— Дан — заговори тя бавно, — помниш ли какво ти казах преди за промяната на формите?

— Ъ-ъ, всъщност ти не каза много… — Стреснат от пронизителното писукане на птица, аз се извърнах рязко към Мама Чия. Тя беше изчезнала и близо до мястото, където стоеше, на един нисък клон, се мъдреше някаква птица, загледана в пространството.

Птицата беше съвършено неподвижна, сякаш чакаше нещо.

— Не може да бъде! — казах аз високо. — Ти не си… Пернатото нещо ме гледаше с немигащи очи. Аз зяпах в очакване на някакъв знак, когато иззад ствола на дървото се показа усмихнатото лице на Мама Чия. В мига, в който видя опулената ми физиономия, тя избухна в смях.

— Дан, трябваше да имам фотоапарат. Изражението ти беше направо невероятно!

Пристъпи напред и намигна на птицата. Тя литна и кацна на рамото й.

— Значи си помисли, че съм се превърнала в птица — каза Мама Чия. — Е, струва ми се, че четеш твърде много Карлос Кастанеда.

— Виждал съм и по-странни неща — защитих се аз.

Цитирайки Шекспир, тя заговори:

— „Има повече неща на небето и земята от тези, за които сте сънували.“ Да, Дан, много чудеса от нашия делник остават незабелязани за възможните свидетели. Но хората не се превръщат физически в малки птици. Промяната на формите е свързана с прехвърляне на съзнанието и е вид дълбока емпатия. Нищо повече и нищо по-малко.

Мама Чия милваше кървавочервените гърди и белите пера на птичката, която писукаше от време на време.

— Тази птица е апапане. Тя ми е нещо като галеник и понякога ме следва — каза водачката ми и докосна извития и клюн. — Викам и Червенка.

— Опитомена ли е? — попитах аз, излизайки от объркването си. — Мога ли да я поддържа?

— Не зная. Ще трябва да я попиташ.

— И какво се очаква от мен — до подсвирна нещо на езика на птиците?

Мама Чия размени поглед с птицата, която завъртя очички, сякаш питаше: „Кой е този човек?“

Протегнах бавно ръка и полуопитоменото апапане ми позволи да погаля коремчето му.

— Трябва да призная, че номерът ти беше страхотен. Направи ме на глупак.

Лицето и се помрачи като небето над нас и тя се изправи.

— Онова, което ще правим довечера, не са „номера“ — заяви тя и взе малката птичка в ръката си. — То ще касае живота и смъртта. — Изведнъж Мама Чия затвори дланта си около нея и я стисна силно. Когато разтвори пръсти отново, птицата лежеше там неподвижно.

— Как можа да направиш това? — заекнах аз, потресен и невярващ на очите си.

— То касае също смъртта и живота — прекъсна ме тя и подхвърли птичката във въздуха, където тя разпери криле, кацна на едно дърво и запя красиво, необезпокоявана от внезапния ситен дъжд, сякаш нищо не се беше случило.

„Дъждът скоро щеше да спре, но дали щеше да се случи същото и с това мрачно чувство, което се беше загнездило в мен?“, питах се аз, наблюдавайки как Мама Чия се сгуши на земята подобно на някаква мечка или създание от гората.

Починах си около петнайсет минути, но не можах да заспя. Бях трескав от вълнение в очакване на онова, което щеше да стане по-нататък.

— Предполагам, че няма да се приберем няколко дни, а? — попитах аз.

— Така изглежда — отвърна тя, без да помръдне.

— Не те ли откъсвам така от другите хора, на които помагаш? Тя се извъртя грациозно и ме погледна в очите.

— Да кажем, че съм се отклонила поради някакъв по-сложен спешен случай.

— Какъв е този случай?

— Ти. — На лицето й трепна лека усмивка, но после тя се надигна и изражението й отново стана сериозно. — И това ни връща точно там, където сме сега.

— И къде е това?

— В границите на Каланикаула, свещена гора с дървета кукуй.

— Свещена? — повторих аз и се надигнах да се огледам.

— Да. Можеш ли да го почувстваш?

Вдигнах глава към сивата кора, светлозелените листа и белите цветове на красивите дървета, после затворих очи и осъзнах, че красотата не беше толкова във видимото, а в усещането за едно място.

— Да — отвърнах аз. — Чувствам го. Но защо изминахме целия този път?

— Ти отиваш на свещено място, за да получиш сакрално обучение. — Изведнъж тя скочи на крака. — Хайде. Скоро ще се стъмни. — След като заличи следите, където беше лежала, тя се обърна и тръгна през гората. Аз също станах бързо и последвах примера и.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това? — попитах аз, докато крачех бързо между дърветата, опитвайки се да не я губя от поглед.

— Когато стигнем там — подвикна тя назад.

— Къде там?

Макар гласът й да изкънтя глухо в гората, аз чух достатъчно ясно отговора й.

— На гробището.

— Гробище? Тази вечер? Сега? — Косъмчетата на врата ми настръхнаха — ясно послание от Първичната ми същност, че нещо предстоеше да се случи. Каква беше онази стара поговорка? „Светлината в края на тунела може да е просто идващия влак.“