Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (12)

Една уравновесена жена

Бог успокоява тревожните.

И тревожи спокойните.

Неизвестен автор

На сутринта освежителното къпане под водопада ми помогна да прогоня сковаността от краката, гърба и раменете си. Макар да не бях възвърнал напълно силите си, простата храна и преходите на открито ми дадоха такава жизненост, каквато не бях чувствал от години.

След лека закуска от папая, банани и вода от водопада, ние продължихме по вулканичния хребет, който се бе надигнал от морето преди милиони години, дишайки в ритъм със стъпките си. Мама Чия вероятно добре познаваше тези места. Тя сякаш инстинктивно знаеше по коя пътека да поемем на всяко разклонение.

Докато вървяхме, аз отново я помолих да ми разкаже за живота си.

— Обикновено не говоря за това — поде тя. — Но чувствам, че за теб е важно да узнаеш поне малко.

— Защо мислиш така?

— Не съм сигурна, но си мисля, че някой ден ти ще напишеш книга за твоето пътуване — за благото на другите и може би ще искаш да споменеш името ми.

— Да, дори можеш да станеш известна и да участваш в телевизионни реклами на бира — закачих я аз.

Тя се усмихна и каза:

— Добре знаеш как стоят нещата. Предпочитам да остана неизвестна. Но просто един човешки живот може да вдъхнови друг.

— Е, имаш цялото ми внимание — рекох аз, следвайки я отблизо по тясната пътека.

Мама Чия започна разказа си:

— Родена съм тук, в Молокай, през 1910 г. Баща ми беше наполовина хаваец, наполовина японец. Както и майка ми. Подобно на този остров, аз имам богато наследство, но не и силно тяло — каза тя, вдигайки бастуна си нагоре.

— Достатъчно силно — възразих аз. — Трудно ми е да вървя в крак с теб.

Тя се усмихна и кимна.

— Джек Лондон беше писал „В живота си не винаги държим силни карти и понякога въпросът е как да изиграем добре слабата ръка“. Мисля, че изиграх моята ръка толкова добре, колкото можах. Като дете почти винаги бях уморена. Страдах от много алергии и често боледувах. Бях прикована към леглото през по-голямата част от времето и не можех да ходя редовно на училище.

Баща ми често ми разказваше как Теодор Рузвелт също бил болнаво и крехко дете, но после станал каубой, обяздващ коне и президент на Съединените щати. Историите му ми вдъхваха надежда, но тялото ми продължи да отслабва.

Мама Чия извади от раницата си малко австралийски фъстъци и ги раздели с мен, преди да потеглим.

— След това, когато бях на седем, родителите ми чуха за един кахуна капуа — шаман — на име Папа Кахили. Могъщ учител, той беше уважаван от онези, които го познаваха и славата му растеше сред хората, запознати с древните традиции.

Като набожни християни, родителите ми не се доверяваха на приказки за природни духове. Но понеже продължих да отслабвам и никой друг не беше в състояние да ми помогне, най-накрая обичта им надделя над страховете и те помолиха Папа Кахили да ме види.

Първият път, когато се срещнахме, той не предложи никакви церове, нито пък прибягна до някоя церемониална магия, както бяха очаквали родителите ми. Само поговори с мен спокойно. Почувствах искрената му загриженост. През онзи ден обаче аз още не знаех, че моето лечение вече бе започнало.

По-късно Папа Кахили се отби при мен, за да остави някакви билкови церове и отново говорихме за много неща — включително и за лековитата сила вътре в мен. Той ми разказа вдъхновяващи истории, нарисува красиви картини в душата ми. Двамата с него направихме многобройни пътувания и всеки път се връщах по-силна.

— Родителите ти приеха ли го някога? — попитах аз.

— Да, месеци по-късно. Те го наричаха Божи служител и го уважаваха за това, че никога не си приписваше заслуги за подобрението ми, а вместо това казваше, че го направлявал Светия Дух, който работел чрез него.

По това време в Европа бушуваше Първата световна война. Великите исторически събития намираха място по страниците на вестниците, но Папа Кахили никога не попадна там. Нито една историческа книга не споменава името му. Беше част от тайната история, подобно на подземните извори, които дават живот на цветните поля. И въпреки това в нашия малък свят той беше един от най-великите хора.

Когато войната свърши, бях на осем и достатъчно силна, за да ходя на училище. Макар че бях пълна, срамежлива и не особено хубава, аз спечелих няколко приятели. През следващите седем години се потопих в онова, което винаги ми беше липсвало, и за което бях копняла от дете: пътувах до Оаху и други острови, ходех на забави, пазарувах с приятелки и даже се срещах с момчета.

Най-накрая се уморих от забавите, пътуванията и пазаруването. Винаги се бях чувствала различна от другите хора, като странник в странна страна. Мислех си, че причината е в моята болнавост. Но започнах да се чувствам чужда дори сред приятели. Те обичаха шумните събирания, забавите и най-новите модни тоалети. А аз предпочитах да чета и да излизам навън в гората под лунна светлина. — При последните думи Мама Чия махна с бастуна си по посока на издигащите се около нас дървета кукуи.

Може би всички тези болнави години в леглото, самотата и многото четене ме направиха склонна да се замислям за по-значимите неща. Започнах да прекарвам повече време сама.

— Мама Чия — казах аз, — не искам да те прекъсвам, но аз също зная какво значи да се чувстваш различен от другите хора.

Тя се спря, извърна глава назад и кимна.

— Моля те — рекох аз, — разказвай нататък.

— Е — каза тя, потегляйки отново по пътеката, — знаех, че бях огорчила родителите си и исках много да ги накарам да се гордеят с мен. Баща ми бе работил много упорито в бизнеса със захарната тръстика, беше спестил пари и можех да се запиша в колеж. Затова учех усилено и прочетох много повече книги от съучениците си. Заклех се, че ще оправдая очакванията на родителите си. През 1928 г. бях приета в Станфордския университет.

— Ти си учила в Станфорд? — попитах аз, не вярвайки на ушите си.

— Да — отвърна тя. — Това изненадва ли те?

— Да, може би… не зная.

— През всичките тези години аз лежах в леглото и четях. Родителите ми похарчиха много пари и енергия, за да ми намерят книги по всички предмети. Мислех си, че съм изостанала в училище, но в действителност бях много напред. Представих се много добре на приемните изпити.

— Ето тук вече се разминаваме! — ухилих се аз. Тя ми се усмихна в отговор и продължи: — Родителите ми смятаха, че най-важното, докато съм там, е да си намеря добър съпруг, но за мен колежът беше най-голямото приключение. Имаше толкова много неща да се научат и в библиотеката имаше толкова много книги. Не исках да губя нито миг. Живо се интересувах от човешкото тяло — може би заради собствените ми здравословни проблеми — и затова се записах в програмата, предхождаща заниманията по медицина.

През последната година се натъкнах на една малка статия за хавайската традиция кахуна. Темата ме грабна. Запознах се и с друга системи за духовно и холистично лечение, в това число с хипнозата и психоанализата, които работеха с вярванията и ума. Разбрах, че призванието ми е в изкуството на лечението, а не в традиционната медицина.

— Значи ти не вярваш в обикновените лекарства?

— Оценявам мястото на западната медицина и методите й — каза тя. — Но смятам, че повечето лекари, а също и пациентите им, отдават твърде голямо значение на бързото облекчаване на симптомите чрез лекарства и чрез оперативната хирургия, вместо да вдъхновяват хората и да ги научат как да моделират навиците и начина си на живот, работейки в хармония с принципите на природата. Медицината един ден ще се промени — предрече Мама Чия, — веднага щом хората бъдат готови за това.

— Кога напусна Станфорд? Какво стана по-нататък?

— Когато най-малко очаквах, както става обикновено, аз срещнах бъдещия си съпруг. Един ден, когато излизах от библиотеката, една книга се изплъзна и падна от ръцете ми. Преди да се наведа да я взема, един красив млад мъж изникна от нищото, грабна я и ми я подаде с усмивка. Започнахме да разговаряме и дълго не спряхме. Името му беше Брадфорд Джонсън. Оженихме се веднага след дипломирането ни. Никога не можах да си обясня как един красив и атлетичен мъж като него би могъл да обича жена като мен. Казвах му не на шега, че трябва да съм му спасила живота в някое предишно превъплъщение и сега той ми е длъжник!

Както и да е, през 1932 г., след като се дипломирахме, Брадфорд започна работа като учител в Калифорния, а аз забременях. Бяхме толкова щастливи! — Гласът на Мама Чия се промени и стана толкова тих, че едва я чувах. — Изгубих бебето. — Тя замълча за няколко секунди. — Научих, че няма да мога да имам деца. Никога. Още веднъж се почувствах предадена от тялото си.

Брадфорд беше от мъжете, които умееха да проявяват съчувствие. Той каза, че винаги можем да си осиновим дете, но някак си винаги бяхме твърде заети… И все пак аз имах един племенник и две племеннички. — Тя се усмихна, но усмивката й скоро помръкна.

Месец по-късно баща ми почина съвсем неочаквано. Майка ми губеше зрението си и се нуждаеше от мен. Брадфорд си намери учителско място в Оаху, така че от понеделник до петък да мога да бъда с майка си в Молокай, а празничните дни да прекарвам с него. Продължихме да живеем все така, до затварянето на училището на Брадфорд по време на Голямата депресия. Той дойде да живее при нас на Молокай. Времената бяха оскъдни, но имахме покрив над главите си и нашата градина.

Така дойде 1941 г. и бомбардировката на Пърл Харбър. Тя и последвалите я едно след друго събития бяха сред най-болезнените в живота ми.

Мама Чия се спря, извърна се и се загледа в тропическата гора, ширнала се по-надолу и океана отвъд нея.

— Не съм свикнала да правя това — каза тя. — Малцина знаят тези неща за мен и аз не изпитвам вътрешна потребност да ги разкривам пред друг, нали разбираш? Може би трябва да спрем…

Докоснах я по ръката и я прекъснах:

— Мама Чия, аз те чувствам много близка. Твоят живот и опит ме интересуват. Толкова много възрастни хора са живи съкровищници — част от историята. Но те никога не разказват житейските си истории, защото ги смятат за обикновени. Поклатих тъжно глава и добавих:

— Интересувах се и от живота на Сократ и много пъти го молих да ми разкаже за миналото си, но той никога не го направи. Имах чувството, че не ми се доверява или нещо подобно… не зная. От това ме болеше, но никога не му го казах. Може би никога няма да узная откъде идва той… и сякаш имам чувството, че част от собствения ми живот е изгубена. А ти се питаш дали се интересувам от твоя живот.

Тя кимна мълчаливо, но лицето й остана безизразно — докато накрая не видях в очите й, загледани в синьото море, да напират сълзи. Над главите ни се носеха облаци, които докосваха върховете над нас. Мама Чия взе бастуна си и тръгна напред по лъкатушната пътека. Последвах я и тя продължи разказа си.

— Подобно на много други, Брадфорд стана свидетел на унищожаването на Пърл Харбър и пак подобно на много други, като добър възпитаник на „Станфорд“, той се записа във флота, за да защити страната си. И подобно на безброй други съпруги, аз се молех за мъжа си всяка сутрин и вечер.

Тръгнаха грозни слухове, че американците с японски произход били интернирани в лагери на континента, защото властите се страхували от саботажи. Не повярвах на тези приказки. Не можех. Но слуховете се оказаха верни. Макар и само наполовина с японски произход, аз се преместих в тази усамотена част на тропическата гора и живеех тихо с майка си — жена, прехвърлила шейсетте и страдаща от много болести, които не ми беше по силите на облекча.

Папа Кахили, който близо десет години беше изучавал изкуството на някакъв африкански шаман, се завърна в Молокай. Помолих го да помогне на майка ми. Но сега той беше много стар и изпитанията в Африка — борбата с глада, дизентерията и още десетки други болести — бяха взели своето. Нашият кахуна ми каза, че Духът викал майка ми и скоро тя щяла да се освободи щастливо от измъченото си тяло, а и самият той нямал да се забави дълго да я последва.

Папа Кахили поговори с майка ми, посъветва я за някои неща и седмица след завръщането му тя издъхна кротко в съня си. Останах сама и прекарвах времето си, помагайки на кахуна. Веднъж събрах смелост и го попитах дали би приел да ме посвети в тайните на изкуството си. Казах му, че някакво чувство ми подсказва, че това е моята съдба. Той зарони старчески сълзи и ми довери как през всички тези години знаел, че трябва да чака аз да го помоля за това. После ме въведе в семейството си и в традицията кахуна.

Папа Кахили сега е в света на духовете, но аз винаги чувствам неговото присъствие. Така се случва, когато намериш учител. Той ме научи как да бъда полезна на другите.

Започнах да помагам на хората, на които бе помагал самия той, тук в Молокай. Завърших и курс за акушерки. Като студентка от подготвителния курс по медицина бях видяла достатъчно хора да умират и за да постигна някакво равновесие, исках да виждам как на белия свят идват новородени. По този начин можех да съучаствам в чудото на живота, макар бебетата да не са мои.

Един ден получих писмо от Военноморския флот. Знаех какво пишеше вътре, още преди да го отворя — всяка дума. Когато спрях да плача, скъсах плика с треперещи ръце. Написаното само потвърди онова, което виждах в сънищата си от няколко дни. Брадфорд, моят съпруг, беше безследно изчезнал в морето.

Войната свърши и аз не можех да намеря покой. Твърде много призраци от миналото, твърде много спомени. Имах спестени пари и през 1952 г…

— Когато съм бил на шест години — вметнах аз.

— Когато си бил на шест години, аз предприех дванадесетгодишно пътуване по света. Без да следвам никаква карта освен интуицията си, аз пътешествах първите две години из Съединените щати с автобус, влак или пеша, и посетих хора и места, към които ме насочи моята Висша същност.

Попитах я:

— Била ли си някога в Бъркли, Калифорния?

— Да — отвърна тя. — Минах през Бъркли, но ако това имаш предвид, срещнах Сократ едва осем години по-късно. Преди това бях в Северна Европа, за да изуча преданията и фолклора на древните викинги, после надолу към Испания, прекосявайки Централна Европа, след това на юг към африканските села, последваха арабските култури и Близкия изток и оттам към Индия, Непал, Тибет и великия Памир…

— Аз също бях там — прекъснах я аз. — Но не открих, каквото търсих.

— Доволна съм, че потеглих на път, след като понатрупах години. Ако бях тръгнала млада, преди да съм подготвена, щях да подмина училището, без да го забележа.

— Какво училище? — попитах аз, спомняйки си думите на Сократ.

— След като пресякох границата на Китай, за което ми помогнаха приятели, аз посетих впоследствие Тайланд и някои области от Индонезия.

— Какво училище? — повторих аз.

— Тайно училище — в Япония.

— Как така тайно?

— Никаква реклама, скромна репутация. — Тя се усмихна и после добави с по-сериозен тон: — Малцина хора имаха очите да го видят. По това време познавах много учения за лекуване на тялото и ума, но исках да науча повече за пътя на духа, да се науча да посрещам физическите предизвикателства и да видя дали мога наистина да променя това мое тяло. Моят учител ми показа на какво съм способна. Именно там се запознах с един от най-необикновените му ученици — човека, когото ти наричаш Сократ.

— Настина ли? — попитах аз и едва не се препънах в един голям камък. — Разкажи ми повече за Сократ? Какво правеше той там?

Мама Чия не отговори веднага.

— Щом Сократ не е споделил сам, значи си е имал причини. — Тя видя огорчението ми и добави: — Можеш да бъдеш сигурен, че онова, което Сократ ти е казал или не ти е казал, е било за твое добро. И не мисля, че сега е времето да говорим за тези неща.

— Къде е това училище? Кой е този учител? Кои са другите места, където трябва да отида.

— Сега не е времето — повтори тя. — Трябва да откриеш някои неща със собствената си интуиция и усет, от собствен опит.

Разочарован, аз вдигнах глава и видях, че се намирахме на най-високото място, докъдето стигаше поглед.

— Трябва да завърша разказа си — каза тя, — за да изясня къде сме сега и какво ни предстои да направим заедно. Обучавах се в това училище две години и три месеца. За първи път в живота ми, тялото ми — макар да не стана слабо и жилаво — беше поне съразмерно и стройно. Можех да тичам! Можех да скачам, да се завъртам и да нанасям високи удари с крак. Ако щеш вярвай — каза тя радостно, — но от мен излезе един доста добър акробат и майстор на бойните изкуства. — Тя завъртя бастуна си по един впечатляващ начин, макар от движенията й да личеше, че е тренирала отдавна. — И научих много за моята сила и дух.

Научих още повече и за изкуството на лекуването. Веднага щом се върнах у дома в Молокай през 1964 г., изпълнена с нов ентусиазъм и енергия, готова да правя чудеса и да лекувам дори проказа, бях повикана от Сей Фуджимото. Объркан и уплашен, той ми каза, че невръстният му син внезапно се е разболял и ме помоли да тръгна с него. Докато летяхме по пътя с пикапа му, Сей ми обясни, че детето е получило конвулсии и после припаднало. Горкият баща беше вцепенен от ужас. Жена му, Мицу, не се владееше по-добре и почти не беше на себе си, когато пристигнахме.

Те бяха бедни, живееха усамотено и никакъв хеликоптер нямаше да дойде на помощ. А и докато дойдеше, може би щеше да бъде твърде късно. Състоянието на детето беше лошо. — Мама Чия се спря, седна и ми даде знак да я последвам. Настанихме се на оголената скала, която покриваше планинския район в центъра на острова. Водачката ми продължи да разказва тъжно: — Направих всичко, което ми беше по силите и знанието, за да помогна на това дете. Молех се, шепнех му, призовавах го. Но въпреки това, то умря. — При спомена очите й се напълниха със сълзи.

Тя ме погледна и каза:

— Малко неща са по-болезнени на този свят от загубата на дете. Нито философията, нито волята могат да излекуват сърцето. Само времето може да ни помогне да забравим. И двамата Фуджимото жалеха рожбата си много дълго време.

Детето умря в ръцете ми. Тогава умря нещо и в мен. След това го виждах в сънищата си. Първо си мислех, че съм можела да го спася, ако бях научила и знаех повече. После започна да ме преследва мисълта, че не съм подходяща да лекувам. Тази мисъл ме завладя и въпреки възраженията на онези, на които бях помогнала и съчувствената благодарност на семейство Фуджимото, аз се зарекох никога повече да не упражнявам изкуството на лечителя. Тогава то ми се струваше фалшиво. Чувствах се като шарлатанка. Изгубих вяра в себе си и в Духа.

Точно по това време се преместих в Оаху, беше 1965 г., и постъпих на работа в банка. Отново започнах да трупам килограми.

— Това измъчваше ли те? — попитах аз. — Искам да кажа след наученото и преживяното в онова училище. Не искаше ли отново да стъпиш на крака?

— Всеки си има своите силни и слаби места — напомни ми тя. — Емоциите ми понякога вземат връх над мен и точно това се случи, докато бях в банката. Просто не ме беше грижа чак толкова и нямах достатъчно голяма причина, за да променя нещо. Потънах в едно тъжно, но безбурно съществувание, живеех механично и се усмихвах формално. Поглеждайки назад, всичко това ми се струва истински кошмар. Но аз сама си го бях избрала, сама бях решила да правя именно това. Така продължи почти две години, докато получих писмо от Сократ — беше преди шест години.

— Значи през 1967 г. — казах аз.

— Да. Не зная как ме беше намерил, нито защо реши да ми пише точно тогава. Не се бяхме чували от години. Но писмото му беше необикновено. Написаното от него ми припомни неща, които бях забравила. Думите му ми вдъхнаха сила, вдъхновиха ме и ми дадоха отново посока.

— Да, той е добър в това — усмихнах се аз.

— Да — повтори тя и отвърна на усмивката ми. — Той е много добър в това. И точно тогава Сократ ми спомена за теб… че може един ден да ме потърсиш. Върнах се в Молокай и оттогава до днес върша онова, за което съм родена. И през цялото време вътрешният ми взор беше отворен за теб.

— А останалото, както се казва, е история — усмихнах се аз.

— Не съвсем. Преди три седмици — каза Мама Чия с грейнало лице, — аз казах добре дошъл на новородения син на Мицу и Сей Фуджимото!

— Ей! Това е чудесно! — извиках аз. — Обичам щастливите развръзки!

Мама Чия спря за малко и облегна гръб на ствола на едно самотно дърво. След това усмивката и изчезна и тя каза:

— Надявам се, когато твоята развръзка дойде, ти също да бъдеш щастлив.