Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (11)

Очи на шаман

Големият учител никога не се опитва да обясни своята визия; той просто ви кани да застанете до него и вие я откривате сам.

Преподобният Р. Инман

Преди още да се събудя напълно, аз отворих очи и видях Мама Чия да стои до леглото ми. В началото си помислих, че сънувам, но бързо се върнах в реалността, когато тя извика: „Вън от леглото!“. Скочих толкова рязко, че едва не паднах.

— Аз… готов съм до минута — смотолевих аз все още замаян и се зарекох другия път да стана преди нейното идване. Тръгнах, препъвайки се, към банята, нахлузих гащетата си и излязох навън под проливния дъжд, за да си взема сутрешния душ.

Влязох обратно вътре мокър вир вода и взех една хавлиена кърпа.

— Трябва да е почти обед.

— Единадесет и нещо е — отвърна тя. — О, аз…

— Освен това е четвъртък — прекъсна ме тя. — Спиш като мъртвец от тридесет и шест часа.

Едва не изпуснах кърпата си.

— Почти два дни! — Седнах тежко на леглото.

— Изглеждаш разстроен. Да не си изпуснал някаква среща? — попита ме тя.

— Не, мисля, че не. — Вдигнах глава към нея. — Нали?

— Не и с мен. Освен това срещите не са присъщи на Хаваите — обясни тя. — Хората от континента се опитаха да ги наложат тук, но това е все едно да продаваш говеждо на вегетарианец. По-добре ли си?

— Много по-добре — отвърнах аз, бършейки косата си с кърпата. — Но не съм съвсем наясно какво трябва да правя тук и по какъв начин та ще ми съдействаш. Ще ми помогнеш ли да видя Висшата си същност?

— Остава да бъде видяна именно тя — отговори Мама Чия, усмихна се на думите си и ми подаде ризата.

— Мама Чия — подех аз, докато се обличах, — онези неща, които видях… онова видение на плажа… ти хипнотизира ли ме?

— Не точно. Видяното от теб беше част от Вътрешните записи.

— Какво представляват те?

— Не е лесно да ги опише човек. Можеш да ги наречеш „универсално подсъзнание“ или „дневник на Духа“. Всичко е написано там.

— Всичко?

— Да — отвърна тя. — Всичко.

— Ти можеш ли… да четеш тези записи?

— Понякога. Зависи.

— Е добре, а как ги четях аз?

— Нека просто да кажем, че аз съм разлиствала страниците вместо теб.

— Като майка, която чете на детето си?

— Нещо подобно.

Дъждът спря и тя излезе навън. Последвах я до един дънер край бараката и седнах там.

— Мама Чия — рекох аз, — трябва да поговорим за нещо, което наистина започва да ме безпокои. Струва ми се, че колкото повече научавам, толкова по-лошо става. Нали разбираш…

Тя ме прекъсна:

— Просто се заеми с онова, което е пред теб, а бъдещето само ще се погрижи за себе си. Иначе животът ти ще премине в чудене с кой крак да слезеш от тротоара, при положение, че си изминал само половината път до ъгъла.

— Ами планирането на нещата напред и подготовката за бъдещето?

— Плановете са полезни, но не се обвързвай с тях прекалено много. Животът поднася твърде много изненади. Подготовката от друга страна има стойност дори, ако планираното бъдеще не се сбъдне.

— И тогава какво?

Мама Чия не отговори веднага.

— Един мой стар приятел тук, на острова, Сей Фуджимото — още не се познаваш с него — работа като градинар и момче за всичко през по-голямата част от живота си. Но голямата му любов беше фотографията. Никога не съм срещала човек, който да е влюбен толкова силно в изображенията върху хартия! През годините той прекарваше дни наред в търсене на съвършената снимка. Фуджи обичаше особено много пейзажите: силуетите на дървета; разбиващи се вълни, уловили в себе си блясъка на слънцето; облаци, огрени от лунна светлина или от сутрешното слънце. Когато не правеше снимки, той ги проявяваше в своята собствена тъмна стаичка в дома си.

Фуджи се занимаваше с фотография близо тридесет години и през това време натрупа истинска съкровищница от вдъхновени фотографии. Съхраняваше негативите в една папка, заключена в кабинета му. Продаде някои фотографии, а други подари на приятели.

Преди шест години пожар унищожи всичките му снимки от тридесет години, всичките негативи и голяма част от оборудването му. Нямаше застраховка срещу пожар. Всички свидетелства и плодове на съзидателния труд на целия му живот бяха напълно и безвъзвратно изгубени.

Фуджи скърбеше така, все едно, че е изгубил дете. Преди три години той наистина бе изгубил дете и знаеше много добре, че страданието е нещо относително и че щом е могъл да преживее смъртта на детето си, ще може да преживее и това.

Но той бе проумял и една по-голяма истина и постепенно бе разбрал, че в човешката душа остава нещо скъпоценно, което никакъв пожар не може да докосне. Фуджи се беше научил да вижда живота по различен начин. Всеки ден, когато се събудеше, той виждаше свят, изпълнен със светлина и сенки, форми и тъкани, свят на красота, хармония и равновесие.

Когато сподели това свое проникновение с мен, той беше толкова щастлив! Осъзнаването на тази истина го свързваше с мъдреците зен-будисти, които учеха питомците си, че всички пътища и дейности — професии, спортове, изкуства и занаяти — са средства за вътрешно развитие, просто като лодка, с която да преминеш на другая бряг. — Мама Чия си пое дълбоко въздух и ми се усмихна тихо.

— Бих искал да се запозная със Сей Фуджимото.

— При всяко положение — увери ме тя.

— Спомням си нещо, което веднъж ми каза Сократ: „Тук не става дума за пътуване към мирния воин, а за пътуване на мирния воин. Самото пътуване сътворява воина.“

— Сократ винаги е умеел да си служи с думите — каза тя и след това въздъхна с копнеж. — Знаеш ли, някога доста се бях увлякла по него.

— Така ли? Кога? Как? И какво се случи?

— Нищо не се случи — отвърна Мама Чия. — Той продължи да бъде все така погълнат от своята подготовка и обучение. Аз също бях заета. И макар да ме уважаваше и харесваше, не мисля, че някога е изпитвал същото към мен. Освен покойния ми съпруг, Брадфорд, малко мъже са го правили.

Това ми се стори толкова тъжно и нечестно.

— Мама Чия — казах аз кавалерски, — ако бях няколко години по-възрастен, несъмнено бих поискал от теб разрешение да те ухажвам.

— Това е много мило от твоя страна — рече тя.

— Е, такъв съм си — отвърнах аз. — Ще ми разкажеш ли повече за времето, когато си срещнала Сократ и за живота си?

Тя се замисли и след това каза:

— Може би някой друг път. Точно сега трябва да се погрижа за някои други неща. А ти, според мен, трябва да отделиш малко време, за да претеглиш онова, което си научил в миналото… — тя се прекъсна. — Преди да решим какво да правим по-нататък.

— Готов съм.

Мама Чия ме погледна втренчено за миг, но не каза нищо. Вместо това, бръкна в раницата си и ми хвърли едно малко пакетче с макадамови фъстъци.

— До утре.

След това си тръгна.

 

 

Чувствах се много по-силен, но иначе тя беше права. Не бях в състояние да се подложа на някакво по-голямо усилие. Прекарах останалата част от сутринта в нещо като блян — седях и се взирах в дърветата около моя дом, тук в Молокай. В душата ми растеше някакво безпокойство, но нямах думи да го назова. Потънал в мисли, почти не усещах вкуса на малките късчета хляб, фъстъците и плодовете, с които се нахраних.

Следобедното слънце докосна върховете на дърветата по края на сечището и тогава разбрах, че съм самотен. Макар да беше странно, разсъждавах аз, в действителност обичах да бъда сам. През повечето ми години в колежа избирах уединението. Но след случката със сърфа в океана, когато си мислех, че никога повече няма да видя човешко същество, нещо се промени. И сега…

Блянът ми беше прекъснат от едно ведро „Здравей“, дошло откъм лявата ми страна. Подскачайки и лудувайки, Сачи тръгна с танцова стъпка към мен, като при всяко движение се завърташе в кръг. Гарваново черните и коси бяха подрязани като тези на Мама Чия. Тя притичваше от камък на пън и миг по-късно сложи на земята малък пакет.

— Донесох ти още хляб… сама го опекох.

— Благодаря ти, Сачи. Ти много мислиш за мен.

— Не, не е така — отвърна тя. — Изобщо не мисля много. Как се чувстваш?

— Много по-добре сега, когато се отби. Толкова самотен се чувствах, че започнах да си говоря сам.

— И аз правя така понякога — рече тя.

— Е, щом сега си тук, можем да седнем и двамата да си поговорим сами — пошегувах се аз. — Не, почакай! Хрумна ми по-добра идея — защо не вземем да си поговорим двамата?

Тя се усмихна на недодяланата ми шега.

— Звучи ми добре. Искаш ли да видиш жабешкото езеро?

— Разбира се.

— Не е далече. Следвай ме — каза Сачи и хукна към гората.

 

 

Правех всичко възможно да не изоставам и я виждах на пет-шест метра пред мен ту да се появява, ту да изчезва, докато заобикаляше дърветата. Когато накрая я настигнах, тя вече седеше на една голяма скала и сочеше няколко жаби. Една от тях ни удостои с високо крякане.

— Ама ти изобщо не си се шегувала, момиче. Това наистина са големи жаби.

— Онази ей там е царицата — рече тя. — А тази тук пък наричам „Сръдливка“, защото винаги тръгва да бяга, когато понеча да я погаля. — Сачи протегна бавно ръка и помилва една от жабите. Брат ми обича да ги храни, но аз не мога да гледам как им дава онези меки и лепкави бръмбари. Някога можех, но вече не. — После като някаква малка горска фея тя скочи на крака и тръгна към колибата. Взех си мълчаливо сбогом със Сръдливка и потеглих след нея. В този момент чух силно квакане. Обърнах се назад и видях водните пръски, последвали гмурването на жабата.

Когато стигна сечището, Сачи се зае да упражнява някаква танцова стъпка.

— Мама Чия ми я показа — рече момичето. — Тя ме учи на много неща.

— Бас държа, че е така — отговорих аз. — И после ми хрумна нещо. — Може би и аз мога да те науча на нещо. Можеш ли да правиш премятане!

— Само нещо подобно — отвърна тя и се превъртя, поставяйки ръка на земята. — Сигурно приличам на една от онези жаби — разкикоти се Сачи. — Можеш ли да ми покажеш как се прави?

— Мисля, че да… някога бях добър в това — казах аз и направих странично премятане, слагайки ръка на един пън.

— О! — извика Сачи впечатлена. — Беше страхотно! — Вдъхновена, тя направи втори опит, но със съвсем лек напредък.

— Ето, Сачи, нека ти покажа отново — казах аз. Остатъкът от следобеда мина, сякаш някой бе щракнал с пръсти — толкова се увлякох от любимото си занимание. И с гордост мога да кажа, че Сачи се научи да прави много елегантно странично премятане.

Зърнах случайно едно червено цвете наблизо и по импулс го откъснах и сложих в косите й.

— Знаеш ли, имам дъщеря — по-малка е от теб — и тя много ми липсва. Радвам се, че дойде да ме навестиш.

— Аз също — отвърна тя. Сачи докосна цветето и ме възнагради с най-милата си усмивка. — Е, трябва да тръгвам. Благодаря ти за премятането, Дан. — Тя хукна по пътечката, сетне се обърна и подвикна: — Да не забравиш хляба!

Тази усмивка наистина направи деня ми добър. Когато Мама Чия пристигна на следващата сутрин, бях готов и я чаках, хвърляйки камъчета по едно дърво.

— Искаш ли малко пресен хляб? — попитах аз. — Самият аз вече хапнах, но ако си гладна…

— Не, не съм — рече тя. — Хайде да потегляме. Чакат ни няколко мили път до залез слънце.

— Накъде отиваме? — попитах аз, докато се отдалечавахме от колибата, вървейки нагоре по пътеката.

— Натам. — Тя посочи с ръка към скалистия хребет в средата, образуван от черна вулканична скала, отстоящ на няколко хиляди метра от нас. Сетне ми подаде раницата и каза непринудено: — Вече си достатъчно силен да носиш това.

Изкачвахме се бавно по все по-стръмната пътека, която лъкатушеше и се виеше нагоре. Мама Чия вървеше уверено. Гората се беше смълчала. Чуваше се само някой случаен крясък на птица и моята ритмична стъпка, която беше като контрапункт на куцукането на моята спътница и на потракването на бастуна й.

От време на време тя се спираше, за да се полюбува на някоя пъстра птица или да ми покаже необикновено дърво или малък водопад.

В късния предиобед безпокойството ми надделя и аз я повиках.

— Мама Чия, веднъж Сократ ми каза, че не мога да науча истински нещо, преди да се науча да го правя.

Тя се спря, извърна се към мен и каза утвърдително:

— Аз чувам и помня, виждам и забравям, върша разни неща и разбирам.

— Точно така е — съгласих се аз. — Чувал съм и съм виждал много неща, но не съм правил нито едно от тях. Чел съм за лекуването, но мога ли да лекувам? Зная за съществуването на Висшата същност, но мога ли да я почувствам!

Цялото ми отчаяние, което бях сдържал пет години, изведнъж изригна и заговорих без никакви задръжки:

— Бях световен шампион по гимнастика. Дипломирах се в Калифорнийския университет. Имам красива дъщеря. Грижа се за себе си. Храня се разумно и постъпвам, както е редно. Преподавател съм в колеж и винаги съм правил онова, което трябва да се прави. И въпреки всичко това, въпреки обучението ми със Сократ, животът ми сякаш се разпада.

Смятах, че ако съм научил достатъчно, ако извърша всички правилни действия, животът ми ще стане по-лесен, по-контролируем, но ми се струва, че само става по-лошо — сякаш нещо непрекъснато се изплъзва и не зная как да го спра! Имам чувството, че съм се отклонил от пътя си и съм се изгубил.

Знам, че има хора, които са в много по-тежко положение. Аз не съм ничия жертва. Не живея в бедност, глад или потисничество. Може би думите ми звучат като хленч или оплакване, но аз не се съжалявам, Мама Чия — просто искам това да спре!

Погледнах я в очите и казах:

— Преди време си счупих крака много зле — бедрената ми кост се разтроши на около четиридесет парчета — и затова зная какво е болка. И усещането сега е точно толкова реално. Разбираш ли ме?

— Разбирам те много добре — рече тя. — Болката и страданието са даденост в човешкия живот и тя приема различни форми.

— Можеш ли в такъв случай да ми помогнеш да открия онова, което търся?

— Може би — отвърна тя, след това се обърна и продължи по пътеката.

 

 

Когато се изкачихме над гората, дърветата започнаха да оредяват. Мъхът и листата под краката ни отстъпиха на червеникаво-кафявата земя, която се превърна в кал след един краткотраен, пороен дъжд. От време на време се подхлъзвах. Мама Чия, макар да вървеше по-бавно, беше по-устойчива. И тъкмо когато си мислех, че е забравила за молбата ми, тя заговори:

— Дан, замислял ли си се, че никой човек не може сам да вдигне сграда? Колкото и умен, и силен да е отделният човек, той не може да построи сграда без обединените усилия на архитекти, строителни предприемачи, работници, счетоводители, производители на материали, превозвачи, химици и стотици други. Никой не е толкова умен, колкото всички нас.

— Но какво общо има това с…

— Вземи например Сократ — продължи тя. — Той има много таланти, но в същото време е достатъчно мъдър да не ги прилага всичките едновременно. Разбираше, че не би могъл да направи всичко за теб — поне не всичко наведнъж. Знаеше, че не може да насилва душата ти. Можеше да те научи само на онова, което ти имаше уши да чуеш и очи да видиш.

Когато Сократ ми писа за теб, той ме предупреди, че си много строг към себе си, много чувствителен и от време на време може да се наложи да те успокоявам. — Тя се обърна и ми се усмихна, докато продължавахме бавното си изкачване. — Каза ми също, че семената, които е посял в ума и сърцето ти, по-късно ще покълнат. Аз съм тук, за да ги наторя и да им помогна да поникнат.

Подготовката ти не те е направила съвършен, Дан, но добре ти е служила. Нищо не е изгубено или пропиляно. Сократ е постигнал много, както и ти. Той ти е помогнал да се освободиш от най-лошите си илюзии и да видиш по-голямата картина. Дал ти е основата и сега, макар не винаги да си готов да чуеш, каквото трябва, ти поне си готов да слушаш. Ако не беше те подготвил, съмнявам се дали изобщо би ме намерил.

— Но аз не те намерих. Ти ме намери.

— Колкото и да са странни обстоятелствата на нашата среща, не вярвам, че тя би се състояла, ако ти не беше готов. Тези неща стават именно така. Може би аз нямаше да реша да работя с теб; може би ти нямаше да дойдеш на забавата. Кой знае?

Когато навлязохме в платото, спряхме за кратко да се огледаме. Бяхме недалеч от подножието на скалистия връх. Зелените корони на дърветата се простираха докъдето стигаше поглед. Топлият влажен въздух мокреше ръцете и челото ми. Избърсах потта, колкото можах, и в този момент чух Мама Чия да казва:

— Някога познавах един човек, който се изкачил на планински връх и протегнал ръце към Бог. Той прострял длани към небето и извикал „Изпълни ме със светлина! Готов съм. Чакам!“ Гласът на Бога му отговорил: „Винаги съм те изпълвал със светлина — но тя непрестанно изтича от теб!“

Мама Чия сложи ръка на рамото ми и добави:

— Всички ние имаме „пукнатини“, Дан. Ти, аз, Сократ. Те не са причина за тревога. Просто помни, че ти си „човешко същество, което се обучава“. Предстои ти още да се препъваш. Всички го правим. Мога да ти помогна единствено като превърна твоя опит в уроци, а уроците в мъдрост. А сега само искам от теб да вярваш, че посоката на живота ти е правилна.

Тя се спря и коленичи до едно жълто цвете, което растеше в малка пукнатина на огромен камък.

— Нашият живот е като това цвете. Изглеждаме толкова крехки и въпреки това, когато срещнем препятствия, ние ги преодоляваме и винаги растем с лице към светлината.

 

 

Докоснах жълтите венчелистчета.

— Но цветята растат толкова бавно! Струва ми се, че нямам много време. Чувствам, че трябва да направя нещо именно сега.

Хладната й усмивка уталожи чувството ми за безсилие.

— Цветята растат по техен си начин. Не е лесно да виждаш как пътеката лъкатуши пред теб, губи се напред, а ти да знаеш, че те очаква още много път. Искаш да пристъпиш към действие, защото си подготвен за това. Но преди това трябва да разбираш нещата.

— Разбирането без действие ми се струва безсмислено!

— А действието без разбиране може да бъде опасно. Ако не вникваш дълбоко в постъпките си, ти дори няма да разбираш какво правиш! Затова се отпусни — посъветва ме тя и си пое дълбоко въздух, прилагайки на дело онова, на което ме учеше. — Не е нужно да се бърза и няма закъде да се бърза. Имаш достатъчно време да постигнеш всичко.

— През този живот?

— Или през следващия.

— Е, ще ми се да започна малко по-рано! — казах аз. — И освен това чувствам някаква вътрешна болка, известие от Първичната ми същност. И смисълът му не е „Отпусни се и иди на плажа.“ По-скоро то ми казва, че трябва да направя нещо, нещо, свързано с моята Висша същност.

— Защо си се загрижил толкова за Висшата си същност? Не ти ли е достатъчно забавно сега?

Пренебрегвайки опитите й да ме ободри, аз изпадах във все по-дълбока самокритичност. Защо си мечтаех да се докосна до Висшата си същност, щом дори на опашка не можех да стоя, без да се изнервя? Не можех да се владея и да карам с допустимата скорост или пък да се отпусна при задръстване. Нито пък успях да съхраня брака си.

Мама Чия ме извади от мрачната ми умисленост.

— Ти се съдиш твърде сурово, Дан Милман — виждам го по лицето ти. Смяташ, че имаш да решаваш сериозен проблем, но дали наистина е така?

През годините съм научила, че точно когато ти се струва, че животът ти става по-лош, в действителност ти може би се готвиш за скок. Когато си мислиш, че нямаш посока и си в застой, или дори се плъзгаш по нанадолнището, точно тогава ти правиш необходимите крачки назад, за да се засилиш.

— Настина ли мислиш така?

— Въпросът не е какво мисля аз. Вгледай се в живота си още начаса. Изследвай го с Първичната си същност. Тя знае… и вече ми каза какво ще се случи нататък. Ти ще направиш своя скок — може би не днес или утре, но достатъчно скоро. И точно както Сократ те подготви за мен, аз ще си свърша моята работа, за да бъдеш готов за следващата стъпка.

— Правиш така, че всичко да звучи съвсем просто.

— Не е просто, нито лесно, а неизбежно — рано или късно. Ти все така си впримчен в личната си драма и все още не можеш да надникнеш в нещата отвъд нея. Като мушица върху телевизионен екран — каза тя, — виждаш само миниатюрни точици, но има и по-голяма картина, Дан. На всеки от нас е поверена роля. Когато му дойде времето, и ти ще откриеш своето призвание. Може би то те очаква в пустинята. — Преди да успея да я попитам какво има предвид, Мама Чия отново поде: — Пътят на мирния воин започва в мига, в който той прегърне трите същности — това означава главата ти да е в облаците, а краката здраво на земята.

Двамата с теб имаме да свършим определена работа — продължи тя. — И ще се подготвим по същия начин, по който се изкачваме по тази планина — стъпка по стъпка. — След това водачката ми се извърна напред и отново се закатери нагоре. Думите й ми вдъхнаха надежда, но след изминатия път почувствах физическа умора. Мама Чия обаче все така упорито куцукаше по пътеката.

— Къде отиваме все пак? — попитах задъхан.

— Към върха.

— Какво ще правим, когато стигнем там?

— Ще разбереш, когато пристигнем — отговори тя и продължи да върви нагоре по каменистия път.

Скоро наклонът стана още по-голям и ми се струваше, че се изкачваме по безкрайна стълба. Тук въздухът беше по-разреден и с всяка следваща крачка дишахме все по-трудно, докато се изкачвахме към връх Камакау, висок почти хиляда и седемстотин метра.

 

 

Два часа по-късно, малко преди здрач, достигнахме върха и най-накрая стъпихме на по-равна земя. Махвайки с ръка, Мама Чия ми даде знак да разгледам невероятната панорама на остров Молокай. Аз се извърнах бавно и обходих с поглед пояса на избуялата, наситено зелена гора край морето. Краят на небето пламтеше в огнени цветове, а залязващото слънце багреше облаците в червено, пурпурно, оранжево и розово.

— Е, ето ни тук — казах аз с въздишка.

— Да, ето ни тук — отекна тя като ехо, продължавайки да се взира в залязващото слънце.

— И какво ще правим сега, когато сме тук?

— Ще съберем дърва. И ще лагеруваме някъде наблизо. Зная едно място. Утре ще стигнем крайната точка на нашето пътуване. — Тя вдигна ръка към източния край на острова.

Мама Чия ме отведе до един малък водопад, където ние пихме до насита от искрящата и богата на минерали вода. Наблизо имаше една издадена скала, под която можехме да се скрием, ако внезапно завалеше дъжд. Щастлив, че най-сетне е дошло време за почивка, аз свалих раницата на Мама Чия от раменете си и се почувствах по-лек от въздуха. Краката ми леко трепереха и знаех, че утре сутринта ще бъдат сковани.

Нямах представа как тази възрастна жена — по-дребна от мен, но доста по-тежка — бе издържала на такова усилие. Нямаше дори да се изненадам, ако ми беше казала, че трябва да продължим да вървим през цялата нощ.

Направихме достатъчно голям огън, за да нагорещим няколко камъка и наредихме върху тях увити във фолио сладки картофи. Поднесени със сурови зеленчуци, сладките картофи бяха възхитителни и по нищо не отстъпваха на други хубави неща, които съм ял.

Направихме си легла от дебел мъх и пъхнахме няколко по-малки клона в огъня, не защото беше студено, а заради светлината и приятното припукване.

Скоро след като легнахме да спим, аз заговорих тихо:

— Мама Чия, времето, което прекарах в океана на сърфа, трябва да ме е стреснало повече, отколкото си мислех, защото оттогава мисля много за живота и смъртта. Преди няколко дни, докато заспивах, видях лицето на един мой приятел от Оберлин, който почина преди известно време. Беше млад и пълен с живот. И после го връхлетя онази болест, за която докторите казаха, че е нелечима. Помня как се молеше неспирно, но въпреки това умря.

Мама Чия въздъхна.

— Молбите ни винаги намират отклик. Но просто Бог понякога казва — не.

— Защо Бог казва не?

— Защо любящият родител казва не? Понякога желанията на децата не са в техен интерес. Хората се обръщат към Бог, когато животът им е разклатен из основи, само за да открият, че ги е разклатил Бог. Съзнателният ум не може винаги да прозре кое е за наше най-голямо добро. Вярата означава дълбоко упование във вселената, убеденост, че всичко е за наше най-голямо благо. Именно в това вярвам аз.

— А мислиш ли, че е така?

— Не зная със сигурност, но съзнателно избирам да вярвам в това, защото когато действията ми са продиктувани от това убеждение, животът ми върви по-леко. Никога не се чувствам жертва на обстоятелствата. Начинът ми на мислене е устойчив и позитивен. А трудностите за мен са средство за духовно въздигане, предизвикателство за укрепване на духа.

Когато съм имала някакви здравословни проблеми, дори да са били болезнени, винаги съм извличала и нещо полезно от тях, макар че не винаги съм си давала сметка за това — каза тя. — За мен ползата беше способността ми да изпитвам по-дълбоко съчувствие към хората. Други могат да развият по-голяма чувствителност към тялото, по-силна мотивация да се усъвършенстват, умението да изразяват чувствата си вместо да ги крият или пък да пожелаят да се хранят по-разумно, да почиват повече и да се забавляват.

Болките и смущенията често са начин да бъдем раздрусани и да ни бъде привлечено вниманието.

— Това при мен несъмнено работи — рекох аз, загледан в огъня.

— Да, но аз не го препоръчвам като метод — добави тя с кисела усмивка. — Макар болката да ни заставя да се вгледаме по-внимателно в себе си, тя обикновено е последното средство на Първичната същност. Тя просто изпраща резки съобщения, когато по-меките й послания — като тези на интуицията и сънищата — останат пренебрегнати.

— Първичната същност — продължи Мама Чия, — подобно на децата, често е малтретирана. Лоялна по природа, тя не се отчуждава лесно, но когато нещата станат прекалени, оттеглянето й е окончателно.

Думите й ми припомниха нещо и аз казах:

— Щом Първичната същност се грижи за тялото, значи тя може да лекува болести, така ли е?

— При определени обстоятелства и ако това е възможно в рамките на съдбата на един индивид.

— В такъв случай лекарствата нямат значение.

— Всичко има значение. Лекарствата са един от начините да се помогне на Първичната същност — те са дар от света на природата — каза Мама Чия и сетне се пресегна да откъсне една шушулка от близък храст. Тя я отвори, показа ми семената вътре и продължи: — Първична същност, както вярно си доловил, има близка връзка с естествения свят. Всяко растение и билка носи специфично послание и енергия, понятни за Първичната същност. Същото се отнася за всеки цвят, аромат или звук. Или ако щеш дори и за танца.

Изкуството на лекуването е голяма загадка дори за съвременните лекари. Ние продължаваме да откриваме природните закони на равновесието. Но когато се докоснем по-осезателно до нашата Първична същност и неуловимите сили във вселената, ние виждаме как се случват нови чудеса.

— Повечето лекари са склонни да се доверяват повече на Съзнателна си същност, на интелекта си, отколкото на своята интуиция, нали така?

— Въпросът не е да се доверяваме на Първичната същност или на Съзнателната същност — отговори тя. — Важното е да се осланяме и на двете и всяка да си има подходящото време. Арабите имат поговорка: „Уповавай се на Бог, но си вържи камилата!“ Важно е да се доверим на Първичната си същност, за да може раната по-лесно да мине, но Съзнателната същност ни напомня да сложим лейкопласт.

Ако прекаляваш с яденето на недиетични храни, пушиш цигари, пиеш твърде много алкохол или ползваш наркотици; ако се преуморяваш или сдържаш емоциите си, ти затрудняваш работата на Първичната същност и й пречиш да поддържа имунната ти система силна. Тя не винаги може да те излекува без съдействието на Съзнателната същност, но винаги изпраща болезнени телесни сигнали, за да привлече вниманието ти. Самата молитва може да се окаже недостатъчна. Направи, каквото можеш, за да й помогнеш. Кардинал Франсис Спелман^[1] веднъж бе казал: „Моли се, все едно всичко зависи от Бог и работи, все едно всичко зависи от теб.“

Гледах Мама Чия с нарастващо възхищение и почуда.

— Мама Чия, как е възможно да знаеш толкова много? Откъде знаеш всички тези неща?

Известно време тя не каза нищо. Погледнах я под светлината на огъня и си помислих, че може да е заспала. Най-накрая чух гласа й.

— Ще помисля за това тази нощ. Може би утре ще реша да ти разкажа част от моята житейска история. Чака ни още дълъг път. — След това Мама Чия се завъртя настрани и бързо заспа. Аз останах още малко буден, загледан в догарящите въглени на огъня.