Лий Чайлд
Врагът (9)

9

Първата предпазлива крачка към намиране на отговор на този въпрос направих в седем часа и една минута на следващата сутрин, в моргата на Форт Бърд. През нощта бях спал около три часа и не бях закусвал. В наказателното разследване на военната полиция няма кой знае какви писани правила. Всичко почива на инстинкт и импровизация. Един от малкото железни принципи, които е повече от разумно да се спазват, гласи: никога не яж преди аутопсия.

Затова и аз прекарах времето, през което нормално закусвам, в четене на рапорта от мястото на престъплението. Беше доста дебела папка, но в нея не се съдържаше никаква полезна информация. Пълен списък на всички намерени наоколо предмети с най-подробни детайли. Плюс описание на трупа. Плюс часове и температури. Хиляди думи, илюстрирани с десетки моментални снимки. Но нищо в тях, което да отговаря на моите въпроси.

Прибрах папката в чекмеджето на бюрото си и позвъних в Главното комендантство, за да поискам информация за самоотлъчки и бягства от служба. Помислих си, че отсъствието на убития вече е било забелязано някъде и по този начин бихме могли да установим самоличността му. Но точно този ден нямаше рапорти за самоотлъчки и бягства. Нищо нередно. Базата функционираше нормално, всеки си беше на мястото и всички си вършеха съвестно работата.

Станах от бюрото и излязох на утринния мраз.

Макар и строена по времето на Айзенхауер, моргата на Форт Бърд още вършеше работа. Във войската не си падахме особено по луксозните неща. При нас не беше като при цивилните. В края на краищата беше повече от ясно, че снощният мъртвец не се е подхлъзнал на бананова кора. Оттам нататък за мен нямаше особено значение коя от многобройните му рани се е оказала фатална. Интересуваше ме само приблизителният час на смъртта. А също и самоличността му.

През главния вход се влизаше във фоайе с фаянсова настилка, от което врати водеха в три посоки: вдясно, вляво и право напред. Вляво бяха канцелариите. Вдясно се намираха хладилните камери. Тръгнах направо към вратата, зад която се чуваше писък на електрически триони и шуртене на вода.

В средата на помещението бяха монтирани две вдлъбнати метални маси с отточни канали, с ярки лампи над тях. Масите бяха заобиколени с окачени на вериги кантари за претегляне на извадените телесни органи. Отстрани бяха паркирани стоманени колички; върху някои от тях имаше празни стъклени буркани, готови да поемат въпросните органи; върху други, застлани със зелен плат — правилни редици от скалпели, триончета, щипци, клещи и хирургически ножици. Цялото помещение беше облицовано с бели плочки като спирките на метрото; въздухът беше студен и изпълнен със сладникавата миризма на формалдехид.

Масата вдясно беше чиста и празна. Около лявата се бяха събрали хора. Там бяха патоанатомът, асистентът му и една сестра, която водеше протокола; малко встрани беше застанала Съмър и наблюдаваше сцената. Бяха горе-долу по средата на процедурата. Всички налични инструменти бяха в употреба. Някои от стъклените буркани бяха запълнени. Каналът гъргореше с пълна сила. Между надвесените човешки тела се виждаха краката на трупа. Бяха измити и изглеждаха синкаво бели на светлината на лампите. От снощната кръв и кал нямаше и следа.

Застанах до Съмър, за да хвърля поглед. Мъртвецът лежеше по гръб. Цялата горна част на черепа липсваше. По средата на челото беше направен разрез с трион и кожата на лицето му беше отметната надолу, като подгънато одеяло на легло. Веждите му опираха в брадата. Скулите и очните ябълки бяха оголени. Тъкмо в този момент патоанатомът ровеше в мозъка му. Костта отгоре беше изрязана в кръг и отворена като капак на тенджера.

— Е, какво научихте? — попитах го.

— Снехме отпечатъци от пръстите — каза той.

— Изпратихме ги по факса — каза Съмър. — Днес ще знаем кой е.

— Причина за смъртта?

— Ударен е с тъп предмет — каза докторът. — В тила. Три силни удара с щанга за гуми или нещо подобно. Касапските изстъпления са станали посмъртно. Изглежда страшничко, но е само за ефект.

— Някакви рани от самозащита?

— Никакви — каза докторът. — Бил е неподготвен. Дошло му е изневиделица. Затова няма следи от борба.

— Колко нападатели е имало?

— Не съм ясновидец. Фаталните удари по всяка вероятност са нанесени от едно и също лице. Дали и други са се навъртали наоколо, не мога да кажа.

— Какво предполагате?

— Аз съм учен, работя с факти, а не с предположения.

— Сигурно е бил само един — обади се Съмър. — Това ми подсказва вътрешният глас.

Кимнах.

— Точен час на смъртта? — запитах аз.

— Трудно е да се каже със сигурност — отвърна докторът. — Между девет и десет снощи. Но не бих се обзаложил.

Кимнах отново. Между девет и десет звучеше логично. Доста след залез слънце, а същевременно няколко часа преди някой да открие отсъствието му. Извършителят си бе оставил достатъчно време, за да подмами жертвата до онази горичка, а след това, докато се вдигне тревога, да се озове някъде другаде.

— На онова място ли е убит? — запитах аз.

Патоанатомът кимна.

— Да, или някъде съвсем наблизо. Няма следи, които да сочат друго.

— Добре — казах аз. Огледах се. Отчупеният клон беше поставен на една от количките. До него имаше стъклен буркан с пенис и два тестиса.

— В устата ли? — запитах.

Докторът отново кимна. Не каза нищо.

— Какъв нож е използван?

— Пехотен, най-вероятно — отвърна той.

— Страхотно, няма що — казах аз. Комбинираният пехотен нож се произвеждаше от близо петдесет години и по света сигурно имаше няколко десетки милиона. Повече, отколкото медали.

— Порезните рани са нанесени с дясната ръка — каза докторът.

— А ударите с щангата?

— Също.

— Добре — казах аз.

— Течността по гърба е кисело мляко — каза докторът.

— Ягода или малина?

— Не съм го опитвал.

До бурканите с органи имаше купчинка от четири моментални снимки. Всичките бяха на смъртоносната рана. На първата снимка раната се виждаше така, както при откриването на трупа. Косата на мъжа беше въздълга, мръсна и сплъстена от кръв; не се различаваха детайли. Втората беше направена след измиването на полепналата кръв и кал. На третата косата беше остригана грубо с ножици. А на четвъртата темето беше гладко обръснато.

— Дали ударът не е нанесен със стоманен лост? — запитах.

— Възможно е — каза докторът. — Дори е по-вероятно, отколкото с щанга за гуми. Във всеки случай аз снех гипсова отливка. Ако видя оръжието, ще ви кажа дали съвпада, или не.

Пристъпих към масата, за да огледам по-отблизо трупа. Беше много добре измит — белезникаво сив, на места розовеещ. Ухаеше леко на сапун, в допълнение към другите наситени телесни миризми. От слабините не беше останало нищо. Приличаше на изкормено животно. Порезните рани по ръцете и раменете бяха дълбоки и безмилостни. През разрязаните мускули и сухожилия се виждаха костите. Ръбовете на раните бяха студени и синкави. Острието беше минало през една татуировка на левия бицепс — орел с разперени криле, който държеше лента с надпис: Мама. Трупът не беше приятна гледка. Но не беше и толкова обезобразен, колкото се бях страхувал.

— Предполагах, че ще има повече отоци и натъртвания.

Патоанатомът ми хвърли бърз поглед.

— Казах ви, цялата тази касапница е станала посмъртно. Когато трупът е бил вече без пулс, без кръвообращение и кръвно налягане. Затова няма отоци и натъртвания. Не е и кървял особено много. Кръвта просто е изтичала от раните от собствената си тежест. Ако е бил жив, при такива разрези е щяла да шурти като фонтан.

Той ми обърна гръб и отново се зарови в черепната кутия на мъжа; скоро приключи и затвори костното капаче на главата му. Почука го с пръст, за да пасне на мястото си, и забърса ръба с влажна гъба. После изтегли кожата на лицето обратно нагоре, понатисна я тук-там с пръсти и когато най-после отдръпна ръцете си, аз видях сержанта от специалните части, с когото бях разговарял в оня стриптийз клуб, вперил невиждащ поглед в ярките лампи над главата си.

 

 

Взех от парка един хъмър и покрай Центъра по психология на Андрея Нортън се насочих към помещенията на специалните части. Сградата беше почти напълно отделена от останалите и навремето бе служила за военен затвор. Но отдавна, преди армията да събере изпадналите си несретници в специалното заведение Форт Левънуърт в щата Канзас. Старите телени заграждения и високите стени и до днес вършеха работа. Малко встрани имаше гигантски самолетен хангар от времето на Втората световна война. Имаше вид, сякаш е довлечен от някъде другаде и е сглобен повторно на това място, за да служи за подслон на военните складове с всичкото им бойно снаряжение, тежки камиони, бронирани хъмъри и дори някой и друг хеликоптер за бързо реагиране.

 

 

Часовият на вътрешния портал ме пусна да вляза и аз се запътих право към стаята на помощник-командира. Беше едва седем и половина сутринта, а в помещението светеха лампи и помощник-командирът си беше на бюрото, което за мен означаваше нещо. Беше с чин капитан. В обърнатия наопаки свят на „Делта Форс“ сержантите бяха истинските герои, а офицерите седяха зад бюра и се занимаваха с домакински задължения.

— Липсва ли някой от личния състав? — запитах го аз.

Той извърна поглед встрани, което също значеше нещо.

— Положително сам знаете, че липсва — каза той. — Иначе защо ще ме питате?

— Ще ми кажете ли името му?

— Името му ли? Аз пък си помислих, че вие сте го арестували за нещо.

— Не става дума за арест — казах аз.

— А за какво става дума?

— Защо, този често ли го арестуват?

— Не. Той е добър войник.

— И как се казва?

Капитанът не отговори. Само се наведе напред, отвори едно чекмедже и извади от него папка. Подаде ми я. Подобно на всички досиета на военнослужещи от „Делта“, и това беше силно прочистено за публична употреба. Всъщност състоеше се само от два листа. На първия беше отпечатана кратка лична справка — име, чин, звание, номер на военната книжка и сбито преразказана служебна биография — на човек с име Кристофър Карбоун. Ветеран с общо шестнайсет години служба, ерген. Беше служил четири години в пехотна дивизия, четири във въздушнопреносима, още четири в рейнджърска рота и четири в специалните части, в отряда „Делта“. Беше с пет години по-възрастен от мен. Сержант първи клас. Толкова. Никакви подробности, нито дума за отличия и медали.

На втория лист имаше десет мастилени отпечатъка от пръсти и цветна снимка на мъжа, когото бях заговорил в бара и току-що бях оставил на масата в моргата.

— Къде е той? — запита капитанът. — Какво е станало?

— Убийство — казах аз.

— Какво?

— Някой го е убил — поясних аз.

— Кога?

— Снощи. Между девет и десет часа.

— Къде?

— На края на гората.

— На каква гора?

— Нашата. Гората на базата.

— Господи! Защо?

Прибрах листата в папката и я пъхнах под мишница.

— Не знам защо — казах аз. — Засега.

— Господи! — повтори той. — Кой го е направил?

— Не знам кой — казах аз. — Засега.

— Господи! — възкликна той за трети път.

— Най-близък роднина? — запитах аз.

Капитанът се замисли. Въздъхна шумно.

— Мисля, че има майка — каза той. — Ще проверя и ще ви информирам.

— Няма какво да ме информирате — казах аз. — Вие лично ще й се обадите.

Той не каза нищо.

— Карбоун имаше ли врагове в базата?

— Не съм чувал да има.

— Някакви търкания?

— Какви например?

— Някакви проблеми с начина му на живот?

Той се облещи насреща ми.

— Какво искате да кажете?

— Беше ли хомо?

— Какво?! Не, разбира се.

Аз си замълчах.

— Намеквате, че Карбоун е бил обратен? — прошепна капитанът.

В съзнанието ми отново изплува Карбоун, застанал на метър и половина от сцената в оня стриптийз бар, на по-малко от два метра от голата жена, която се извиваше като змия на лакти и колене, с навирен задник и цици, които се влачеха по пода, Карбоун с ледена бира в ръка, ухилен до уши. Доста странно занимание за един хомосексуалист. Но веднага след това си спомних и разсеяния му поглед, пренебрежителния жест, с който отпрати брюнетката.

— Не знам какъв е бил Карбоун — казах аз.

— Тогава си затваряйте устата — каза той. — Сър.

* * *

Отнесох със себе си досието на Карбоун, минах през моргата, повиках Съмър и заедно отидохме да закусим в офицерския клуб. Седнахме на една усамотена маса в ъгъла, далеч от всички останали. Взех яйца с бекон и препечени филийки. Съмър ядеше мюсли със сушени плодове, като все поглеждаше в досието. Аз пиех кафе, а Съмър — чай.

— Патоанатомът твърди, че убийството било дело на хомофоб — каза тя. — Според него нямало никакво съмнение.

— Греши обаче — казах аз.

— Карбоун не е семеен.

— Нито пък аз — отвърнах. — Доколкото знам, и ти също. Ти лесбийка ли си?

— Не.

— Ето, виждаш ли!

— Но и инсценировка да е, все се основава на нещо — каза тя. — Искам да кажа, ако са знаели, че играе хазарт например, са щели да му наврат подписани полици в задника или карти за игра в устата, за да ни накарат да мислим, че е убит заради дългове. Разбираш ли какво имам предвид? Ако няма никакво реално основание, просто не става. Ако се опитват да инсценират мотив, който може да бъде опроверган за пет минути, значи са глупаци, а не хитреци.

— Какво предполагаш?

— Че е бил хомо и някой го е знаел, но че това не е причината за убийството.

Кимнах.

— Това не е причината — повторих аз. — Да кажем, че наистина е бил хомо. Той е във войската от шестнайсет години. Успял е да отърве кожата през седемдесетте и през осемдесетте. Защо чак сега? Нали уж времената се менят, хората са по-толерантни, пък и той се е научил да го прикрива, да ходи в стриптийз барове с колегите си. Няма причина изведнъж някой да се сети и да го пречука. Ако е било заради хомосексуализма, са щели да го направят отдавна. Преди четири години, преди осем, преди дванайсет или шестнайсет. Всеки път, когато е постъпвал в нова част и се е запознавал с нови хора.

— Та каква според теб е била причината?

— Нямам представа.

— Каквато и да е била, със сигурност има някаква срамна тайна. Също като с Креймър в оня мотел.

Кимнах отново.

— Форт Бърд ми изглежда пълен със срамни тайни.

— Мислиш ли, че може затова да си тук? Заради Карбоун?

— Възможно е. Зависи какво се крие зад него.

Възложих на Съмър да състави и подаде от мое име всички необходими уведомления и рапорти и се запътих към кабинета си. Слухът се бе разпространил бързо. В предната стая чакаха трима сержанти от „Делта“, дошли да търсят информация. Бяха типични служители от специалните части — дребни на ръст, жилави, подвижни, леко неугледни, корави като камък. Двамата бяха по-възрастни, третият по-млад. Младият беше с брада. Имаше тен, сякаш току-що се е върнал от някое място с горещ климат. И тримата крачеха нервно пред вратата на кабинета ми. Сержантката с малкото дете им правеше компания. Видя ми се на тръни. Поглеждаше ги така, сякаш всеки момент очакваше да спрат да крачат и да почнат да я бият. В сравнение с тях ми се стори изтънчена. Направо аристократка. Поканих ги в кабинета, затворих вратата и седнах на бюрото, като ги оставих да стоят прави пред него.

— Вярно ли е това за Карбоун? — попита единият от двамата по-възрастни.

— Карбоун е убит — отвърнах аз. — Не знам от кого и защо.

— Кога?

— Снощи, между девет и десет.

— Къде?

— Тук.

— Това е охранявана база.

Кимнах.

— Извършителят не е цивилно лице.

— Чухме, че яко бил накълцан.

— Доста яко.

— Кога ще установите кой го е направил?

— Скоро. Надявам се.

— Имате ли улики?

— Нищо конкретно.

— Когато научите, и ние ли ще научим?

— Държите ли да знаете?

— И още как!

— Защо?

— Много добре разбирате защо — отвърна мъжът.

Кимнах. Хомо или не, Карбоун беше член на най-страховитата команда в света. Приятелите му щяха да отмъстят за него. За момент ми се стори, че едва ли не му завиждам. Ако бяха пречукали мен предишната вечер в гората, беше малко вероятно трима здравеняци да осъмнат на другата сутрин пред нечий кабинет и да тъпчат нервно, жадни за мъст. После ги погледнах отново и си помислих: Който и да го е направш, спукана му е работата. От мен се иска само да им кажа едно име.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, каквито обикновено се задават на разпит — казах аз. И им ги зададох, без да пропускам нищо: Имал ли е Карбоун врагове? Замесвал ли се е в някакви конфликти? Получавал ли е заплахи? Участвал ли е в сбивания? Тримата само клатеха глави и отговаряха отрицателно на всеки въпрос.

— Нещо друго? — попитах накрая аз. — Нещо, с което да се е излагал на риск?

— Какво например? — отговори ми тихо с въпрос единият от по-възрастните.

— Каквото и да е — отвърнах аз. По-далеч от това нямах желание да отивам.

— Не — отрекоха едновременно всички.

— Имате ли теория по въпроса?

— Проверете при рейнджърите — каза младият. — Търсете човек, който е скъсан на изпита за „Делта“ и му се струва, че още има какво да доказва някому.

Тръгнаха си, като ме оставиха да размишлявам над последната забележка. Рейнджър, който има какво да доказва? Съмнявах се, че е това. Беше твърде неправдоподобно. Един сержант от „Делта“ няма да тръгне да се разхожда в гората с непознати, та да му спукат черепа. Обучават ги дълго и усилено, за да избягват подобни ситуации. Ако ли пък някой рейнджър се беше сбил лице в лице с Карбоун, сега щяхме да открием рейнджъра под онова дърво, а не Карбоун. Ако са били двама рейнджъри, и двамата щяха да са мъртви. Или поне по Карбоун щеше да има множество рани. Той нямаше да се даде толкова лесно.

Така че Карбоун бе отишъл в горичката с някого, който се е ползвал с пълното му доверие. Представих си го спокоен, увлечен в разговор, може би дори усмихнат, както го бях видял в бара. Не беше изключено да е вървял напред, с гръб към нападателя, без да подозира каквото и да било. После си представих как другият вади изпод якето си щанга за гуми или тежък железен лост, замахва, чува се хрущене на кост. Още веднъж. И още веднъж. Карбоун бе убит с три силни удара. Изненадващи. А човек като него не се оставя лесно да го изненадат.

Телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше полковник Уилард, гадното копеле от кабинета на Гарбър в Рок Крийк.

— Къде си? — попита той.

— В кабинета си. Как иначе бих могъл да вдигна телефона?

— Стой там — каза той. — Не ходи никъде, не прави нищо, не се обаждай на никого. Това е заповед. Стой и чакай.

— Какво да чакам?

— Идвам веднага.

И той затвори. Аз върнах слушалката на мястото й.

 

 

Никъде не отидох, нищо не направих, с никого не говорих. Сержантката ми донесе чаша кафе. Аз я приех. Уилард не ми бе заповядал да умирам от жажда.

След около час в предната стаичка се чуха гласове и при мен влезе младият сержант от „Делта“, сам. Онзи с брадата и тена. Казах му да седне и се замислих за заповедта, която бях получил. Не ходи никъде, не прави нищо, не се обаждай на никого. Казах си, че да разговарям с човека вече означаваше, че правя нещо, следователно ме поставяше в нарушение на съответната част от заповедта. Но пък, от друга страна, и дишането също беше правене на нещо. Формално погледнато. Също и храносмилането. Да не говорим, че ми растеше коса, брада, и двайсетте ми нокътя също растяха… Човек не може да не върши съвсем нищо. Следователно тази част от заповедта имаше чисто риторичен ефект.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сержант? — запитах.

— Мисля, че Карбоун беше хомо — каза той.

— Мислите?

— Е, добре, знам, че беше.

— Кой друг го знаеше?

— Всички ние.

— И какво?

— Ами нищо. Рекох си, че е редно и вие да го знаете. Това е.

— Мислиш ли, че има връзка с убийството?

Той поклати глава.

— Бяхме го приели какъвто е. Този, който го е убил, не е от нашите. Не е изобщо от частта. Това е невъзможно. Ние не правим такива работи. А извън частта никой не знаеше. Така че няма връзка.

— Защо тогава ми го казваш?

— Защото рано или късно щяхте да го разберете. Исках да сте подготвен. Да не се изненадате.

— Защо?

— За да си мълчите по въпроса. След като веднъж се убедите, че няма връзка.

Не казах нищо.

— Това ще хвърли петно върху паметта му — добави сержантът. — А не бива. Той беше симпатичен човек и добър войник. Да си хомо не бива да се смята за престъпление.

— Съгласен съм — казах аз.

— Армията има нужда от промяна.

— Армията мрази промяната.

— Твърди се, че това увреждало боеспособността на частите — каза той. — Да бяха дошли да видят как тренира моят отряд. И какво правеше Карбоун по време на тренировки!

— Не мога да си замълча — казах аз. — Ако можех, щях да го направя. Но така както беше направено да изглежда местопрестъплението, всички ще го разберат.

— Какво? Убийството е било на сексуална основа? Защо не ни казахте по-рано?

— Опитвах се да го прикрия — отвърнах аз.

— Но никой извън частта не е могъл да знае!

— Все някой е знаел. Иначе убиецът трябва да е един от вас.

— Невъзможно! Изключено! Абсурд!

— Все нещо е възможно на тоя свят — казах аз. — Той срещаше ли се с някого извън базата?

— Не, никога.

— Искаш да кажеш, че от шестнайсет години не е имал сексуален партньор?

Човекът се замисли.

— Струва ми се, че не мога да ви отговоря — каза накрая той.

— Все някой е знаел — повторих аз. — Но съм съгласен, че това не е причина за убийството. Просто някой се опитва да го изкара така. Може би най-после можем да изясним поне тази страна на нещата.

Сержантът поклати глава.

— Това ще е единственото, с което ще го запомнят.

— Съжалявам — казах аз.

— Аз не съм хомо — каза той.

— И да си, не ме интересува.

— Имам жена и дете — каза той. След като ми предостави тази информация, той стана и си тръгна, а аз продължих да изпълнявам заповедта на Уилард.

 

 

Времето до идването му прекарах в размишления. На местопрестъплението не бе открито оръжие. Никакъв особен материал за изследване. Никакви нишки от облекло, закачени по околните храсти, никакви стъпки по земята, никакви частици от кожата на нападателя под ноктите на Карбоун. Убиецът бе отнесъл оръжието със себе си. Той положително бе носил камуфлажна униформа, която трябва да отговаря на строгите изисквания на Министерството на отбраната, едно от които е да не се къса лесно и да не оставя конци след себе си. Текстилни фабрики по цялата страна се надпреварват да произведат идеалния плат, който да отговаря на тези изисквания за качество и здравина, за да спечелят военните поръчки. От друга страна, земята беше замръзнала, което изключваше следи от стъпки. Периодът на денонощни минусови температури в Северна Каролина продължава около месец, а в момента бяхме точно по средата му. Освен това ударът явно бе нанесен изненадващо. Карбоун не бе имал време да се обърне с лице към нападателя си, за да се брани с ритници, нокти и зъби.

Ето защо нямаше никакви веществени доказателства. Но и ние имахме някои предимства. Разполагахме с краен брой заподозрени. Базата беше затворена за външни лица, а армията си има своите начини да следи кой кога къде се намира. Можехме да започнем с безкрайните списъци на личния състав и да елиминираме всяко име поотделно по един-единствен признак: възможен или невъзможен извършител. После да съберем на едно място всички възможни извършители и да приложим върху тях светата троица на всеки детектив: средство, мотив, обективна възможност. Наличието на средство и обективна възможност само по себе си не означаваше много. По дефиниция никой не би попаднал в списъка на евентуалните извършители, ако не беше имал обективна възможност да извърши престъплението. Освен това всеки, който служи в армията, би трябвало да е в състояние да замахне с щанга или железен лост и да удари неподозираща жертва по главата. Иначе не би имал място там.

Оставаше значи мотивът — и моето разследване трябваше да започне оттам. Каква беше причината за убийството?

 

 

Още един час седях все така на бюрото си. Без да излизам, без да правя нищо, без да се обаждам на никого. Моята сержантка ми донесе още кафе. Споменах й мимоходом да позвъни на лейтенант Съмър и да я помоли да се отбие при мен.

Съмър се яви в кабинета ми точно след пет минути. Имах да й давам дълъг списък от задачи, но тя ги бе предвидила до една. Бе поръчала списък на личния състав на базата и разпечатка с всички отметнати на портала при влизане и излизане, по която да включваме или изключваме имена според случая. Бе разпоредила стаята на Карбоун да бъде запечатана в очакване на обиск. И накрая бе уредила среща с командира на неговата част, на която да поискаме допълнителна информация за професионалната кариера и личния му живот.

— Отлично — казах аз.

— Каква е тази история с Уилард? — запита тя.

— Прави се на важен, доколкото схващам — отвърнах аз. — Случаят е деликатен и явно му се иска да дойде и лично да го поеме. Да не забравям за кого работя.

Оказа се обаче, че греша.

 

 

Уилард най-после се появи — точно четири часа, след като ми се бе обадил. Чух гласа му от предната стая. Сигурен бях, че сержантката няма да му предложи кафе. Тя разбираше от хора. Вратата се отвори и той влезе при мен. Не ме погледна. Просто затвори зад себе си, обърна се и седна на стола за посетители. И още със сядането започна да се върти, да се попипва и да подръпва крачолите си, сякаш му пареха на коленете.

— Какво си правил вчера? — каза той. — Искам пълен рапорт за всичките ти действия. От собствената ти уста.

— Дошли сте да разпитвате мен?

— Именно.

Вдигнах рамене.

— До два часа бях в самолета. После до пет бях с вас.

— И след това?

— В единайсет бях в базата.

— Шест часа? Аз стигнах дотук за четири.

— Сигурно сте шофирали. Докато аз сменях автобуси и спирах коли на автостоп.

— И след това?

— Разговарях с брат ми по телефона.

— Помня го брат ти — каза Уилард. — Работил съм с него.

Кимнах.

— И той го спомена.

— После?

— После разговарях с лейтенант Съмър. На лични теми.

— И?

— Към полунощ откриха трупа на Карбоун.

Уилард кимна и се размърда на стола си. Изглеждаше притеснен.

— Пазиш ли автобусните билети?

— Съмнявам се — казах аз.

Той се усмихна.

— А помниш ли кой те докара до базата?

— Едва ли. Защо питате?

— Защото може да ми потрябва да го знам. За да докажа, че не съм направил грешка.

Замълчах.

— Ти определено направи доста грешки — каза Уилард.

— Така ли?

Той кимна.

— Не мога да реша дали наистина си идиот, или правиш всичко, за да приличаш на такъв.

— Какво правя?

— Нарочно ли се опитваш да дискредитираш армията?

— Моля?

— Какво всъщност става тук, майоре?

— Вие ми кажете, полковник.

— Студената война свърши. Задават се промени. Няма начин статуквото да бъде запазено. Затова всяка част от отбранителната система трябва да намери сили и да понесе с достойнство нужните жертви. И знаеш ли още какво?

— Какво?

— Сухопътната войска винаги е най-отдолу. Военновъздушните сили си имат своите страхотни самолети. Военноморският флот си има своите подводници и самолетоносачи. Морската пехота си е все така недосегаема. Докато ние сме натикани в калта, и то буквално. Най-отдолу. Армията не е интересна, Ричър. Така поне мислят във Вашингтон.

— Е, и?

— Тоя Карбоун е педи, Ричър. Той е един извратен тип, по дяволите! В елитна част има извратени типове?! Да не смяташ, че това е нещо, с което армията може да се хвали? И то точно в момент като този? Трябваше да го пишеш злополука.

— Нямаше да отговаря на истината.

— На кого му пука!

— Карбоун не е убит заради сексуалната си ориентация.

— Разбира се, че за това е убит.

— Не, знам го със сигурност — казах аз. — Такава ми е професията.

Известно време Уилард ме гледаше мълчаливо и злобно.

— Е, добре — рече накрая той. — Ще се върнем пак на тази тема. Кой освен теб е виждал трупа?

— Хората ми — отвърнах аз. — Плюс една жена подполковник от Центъра по военна психология. И патоанатомът.

Той кимна.

— Ти ще се заемеш с хората си. Аз ще кажа на тая психоложка и на доктора.

— Какво ще им кажете?

— Че това ще го пишем злополука. Те ще ме разберат. Никаква зла умисъл, никакво престъпление. И никакво разследване повече.

— Вие сигурно се шегувате.

— Ти може би смяташ, че армията иска да се разчуе? И то точно сега? Че в „Делта“ служат сексуално извратени типове, което е противозаконно, и че това е продължавало с години? Да не си се побъркал?

— Сержантите настояват за разследване.

— Сигурен съм, че командирът им е на друго мнение. Можеш да ми вярваш. Можеш да си го запишеш на стената.

— Ще трябва да ми издадете официална заповед — казах аз. — Кратка, ясна и конкретна.

— Гледай ме в устата — каза той. — Престани да се занимаваш с тоя педал. Напиши рапорт, че е умрял при нещастен случай. По време на тренировка, на нощно учение, на маневри, докато е бягал за здраве. Каквото ти дойде на ума. Спънал се е и е паднал на главата си. Случаят е приключен. Това ти е официалната заповед.

— Бих желал да я получа в писмен вид.

— Ти няма ли да пораснеш най-после! — сопна се той.

Няколко мига се гледахме мълчаливо над бюрото. Седях неподвижно, а Уилард подскачаше на стола си, гърчеше се и се пипаше. Без да ме вижда, свих дясната си ръка в юмрук. Представих си, че стоварвам юмрука си точно в центъра на гръдния му кош. Предполагах, че мога да спра сърцето му с един удар. И после да го пиша нещастен случай. По време на тренировка или нещо такова. Можех да пиша, че се е упражнявал да сяда и става от стола, при което се е подхлъзнал и е ударил гръдната си кост в ръба на бюрото.

— Кой е точният час на смъртта? — попита той.

— Между девет и десет снощи.

— А ти си бил извън базата до единайсет?

— Вече ме питахте и аз ви отговорих.

— Можеш ли да го докажеш?

Сетих се за часовите на портала. Те ме бяха отметнали.

— Нужно ли е? — попитах.

Известно време той не отговори. Както си седеше, се наклони наляво.

— Следващ въпрос. Казваш, че оня педал не бил убит, защото е педал, а за друго. Какви доказателства имаш?

— Бяха се престарали с уликите.

— С цел прикриване на истинския мотив?

Кимнах.

— Така мисля.

— А какъв е истинският мотив?

— Не знам. За да бъде установен, е нужно разследване.

— Да поразсъждаваме малко — рече той. — Да предположим, че предполагаемият извършител е щял да извлече полза от убийството. Кажи ми как е щяло да стане това.

— Както става обикновено — отвърнах аз. — Като предотврати някакви бъдещи действия от страна на сержант Карбоун. Или като прикрие престъпление, в което Карбоун е участвал или е знаел за него.

— С други думи, трябвало е да му затвори устата.

— Да прикрие нещо, най-общо казано. Така мисля аз.

— И казваш, че това ти е професията.

— Именно — рекох аз. — Това ми е професията.

— Как би могъл да откриеш този човек?

— Чрез разследване на случая.

Уилард кимна.

— Да предположим, просто като хипотеза, че го откриеш. После какво би направил?

— Бих го арестувал — казах аз. За да му спася живота, добавих наум. Представих си приятелите на Карбоун от неговия отряд как пристъпват нервно от крак на крак, готови да му извият врата.

— И кръгът ти от заподозрени включва всички, които са били в базата по това време?

Кимнах. Сигурно точно в този момент лейтенант Съмър се бореше с разпечатките от портала.

— Определен въз основа на списъците на личния състав и справката за преминалите през портала.

— Дай ми факти — каза Уилард. — Предполагам, че фактите са важно нещо за човек с твоята професия. Площта на тази база е близо четиристотин квадратни километра. За последен път телената ограда е подновявана през 1943 година. Това са факти. Аз лично ги открих без всякакво затруднение, както би трябвало да си ги открил и ти. Не ти ли е хрумвало, че може би не всички, които влизат и излизат от базата, минават през главния портал? Не ти ли е хрумвало, че някой би могъл да се вмъкне през телената ограда, без да бъде отметнат?

— Малко е вероятно — казах аз. — За целта ще трябва да измине пеша между три и четири километра в пълна тъмнина, а в базата цяла нощ има моторизирани патрули, които минават на произволни интервали.

— Ако е бил трениран, може патрулите да са го пропуснали.

— Малко е вероятно — повторих аз. — По какъв начин се е добрал до сержант Карбоун?

— Имали са предварително уговорена среща.

— Трупът не беше открит на място, което подлежи на определяне, а на произволна, с нищо незабележима точка встрани от черния път.

— Тогава са ползвали зададени координати по карта.

— Малко е вероятно — казах аз за трети път.

— Но все пак е възможно.

— Всичко е възможно.

— Включително някой да се е срещнал с вашия педал, да го е пречукал, после да се е върнал през оградата, за да мине официално през главния портал?

— Всичко е възможно — повторих аз.

— Какъв отрязък от време му е бил нужен според теб? Между убийството и минаването през портала?

— Не знам. Трябва да изчисля изминатото разстояние.

— Може да е тичал.

— Може.

— В такъв случай е бил задъхан, когато е минавал портала.

На казах нищо.

— Е, как мислиш? — попита Уилард. — Какъв отрязък от време му е бил нужен?

— Час-два.

Той кимна.

— Така. Ако педалът е очистен между девет и десет, убиецът е могъл спокойно да се отметне на портала в единайсет.

— Възможно е — казах аз.

— А мотивът му е бил да прикрие нещо.

Кимнах, но не казах нищо.

— А пък на теб са ти трябвали шест часа, за да изминеш път, който аз изминах за четири. И разликата от два часа я обясняваш с това, че уж си пътувал бавно.

Не отговорих.

— Ти току-що се съгласи, че два часа са били предостатъчни, за да се свърши тази работа. Имам предвид конкретно времето от девет до единайсет часа, което случайно се оказва същите онези два часа, за които нямаш правдоподобно обяснение.

Не реагирах. Уилард се усмихна.

— Освен това си пристигнал на портала задъхан — добави той. — Така разбрах.

Не отговорих.

— Но какъв мотив би могъл да имаш ти? — запита той. — Предполагам, че не си познавал добре Карбоун. Не си се движил в неговата среда, тъй да се каже. Искрено се надявам да не греша.

— Губите ми времето — казах. — При това правите голяма грешка. Наистина не бива да ме превръщате в свой враг.

— Така ли?

— Да — рекох аз. — Точно така.

— Искал си да прикриеш нещо — подметна Уилард. — Какво ли?

Не отговорих.

— Ще ти кажа още един интересен факт — продължи той. — Сержант Кристофър Карбоун беше този, който подаде рапорта срещу теб.

 

 

За доказателство той бръкна в джоба си и извади сгънато копие от рапорта. Изглади го с ръце на бюрото и го плъзна към мен. Най-отгоре имаше входящ номер и дата, място и точен час. Датата беше 2 януари, мястото беше комендантството на Форт Бърд, точният час 08:45. Следваха два абзаца клетвена декларация. Прочетох набързо няколко изречения, написани на оня скован, дървен език, на който се пишат служебните рапорти: Аз лично видях как един действащ майор от военната полиция на име Ричър нападна първото цивилно лице, като му нанесе удар с крак в коляното. Веднага след това свое действие същият нападна и второто цивилно лице, нанасяйки му удар с глава в лицето. Доколкото мога да преценя, и двете нападения бяха предприети без видим повод. Не беше налице обективна обстановка, изискваща самозащита от страна на майора.

Отдолу имаше подпис, а под подписа — изписани с печатни букви на ръка името на Карбоун и личния му номер. Беше същият като в служебното му досие. Вдигнах очи към безшумния стенен часовник и си представих как Карбоун се бе изхлузил от бара към паркинга, как ми бе хвърлил един бърз поглед и после се бе смесил с другарите си, които се облягаха на колите и пиеха бира от бутилки. После отново наведох глава, отворих чекмеджето на бюрото си и плъзнах вътре листа хартия.

— „Делта“ по принцип се грижат за своите — каза Уилард. — Това, предполагам, е част от бойната им слава. Как ли ще постъпят сега? Един от техните хора е пребит до смърт, след като е подал рапорт срещу някакъв нафукан майор от военната полиция, а въпросният майор се грижи само за кариерата си, затова не може да обясни къде му се губят два часа точно по времето, когато е станало убийството?

Не казах нищо.

— Командирът на отряд „Делта“ ще получи екземпляр, разбира се — каза Уилард. — Такава е процедурата при дисциплинарни жалби. И разни други хора ще получат екземпляри. Твърде скоро новината ще се разчуе. И хората ще почнат да ми задават въпроси. Какво да им кажа аз тогава? Бих могъл да заявя, че ти в никакъв случай не си заподозрян. Или пък бих могъл да им кажа, че със сигурност си заподозрян, но поради някаква техническа подробност не мога да те пипна. Много ми е интересно как тяхното чувство за справедливост ще подходи към подобна неправда.

Аз мълчах.

— Това е единствената жалба, която Карбоун е подавал някога — продължи той. — За шестнайсет години служба. И това проверих. Не че ми се струва необичайно. Човек като него трябва да умее да си сдържа нервите. На момчетата от „Делта“ няма да им убегне поуката от станалото. Техен другар надига глава за пръв път от шестнайсет години, и ето какво става. Единственото обяснение е, че вие двамата сте имали сметки за уреждане. От това твоята популярност пред тях едва ли ще нарасне особено.

Продължавах да мълча.

— Е, какво да направя? — запита той. — Да ида при тях и да им намекна за някакви технически пречки? Или да се разберем помежду си? Аз да те отърва от „Делта“, а ти да правиш каквото ти кажа.

Не отговорих.

— Аз лично не мисля, че си го убил — каза Уилард. — Дори и ти не би стигнал чак дотам. Но и да го беше направил, нямаше да ме е яд кой знае колко. Педалите в армията трябва да бъдат избивани. На тях не им е мястото тук. Ти просто си го убил по друга причина, това е всичко.

— Хвърляте празни заплахи — казах аз. — Вие така и не ми казахте за жалбата. Не ми я показахте, когато се видяхме вчера. Не ми споменахте име.

— В сержантската столова няма да се впечатлят от доводите ти. Ти си следовател от военната полиция. Това ти е професията. За теб не представлява нищо да измъкнеш едно име от всичките преписки, които си мислят, че водим.

Не казах нищо.

— Събуди се, майоре — каза Уилард. — Влез в час. Твоят Гарбър го няма вече. Отсега нататък ще правиш каквото аз кажа.

— Допускате грешка — казах аз, — като ме превръщате в свой враг.

Той поклати глава.

— Не съм съгласен. Не допускам грешка. И не те превръщам във враг. Просто въвеждам ред. Един ден ще си ми благодарен. Всички ще сте ми благодарни. Светът се променя. И аз виждам посоката.

Не казах нищо.

— Помогни на армията — каза той. — Така ще помогнеш и на себе си.

Продължих да мълча.

— Е, какво? Споразумяхме ли се?

Не отговорих. Той ми намигна.

— Мисля, че се споразумяхме. Не си бил чак толкова тъп.

Уилард стана, излезе от кабинета ми и затвори вратата след себе си. Седях и наблюдавах как твърдата найлонова тапицерия на стола му възвръща формата си след него. Това ставаше бавно, като поетият въздух тихо съскаше през дупките на шевовете.