Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat(2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. —Добавяне

7

Когато човек пътува на запад, от часовата разлика денят става по-дълъг, а не по-къс, както на отиване към Париж. Възстановихме си часовете, които бяхме загубили преди два дни. Кацнахме на летище „Дълес“ в два следобед. Сбогувах се с Джо, който намери пиацата за таксита и потегли към града. Аз тръгнах да търся автобусните спирки, но преди да ги открия, ме арестуваха.

Кой пази пазача? Кой има право да арестува военен полицай? В моя случай това се оказа тройка от Главното комендантство, директно подчинени на началника на военната полиция. По-точно, двама кандидат-офицери и един офицер. Последният ми показа служебната си карта и заповедта за арестуването ми, след което двамата по-младши ми показаха пистолетите и белезниците си, а началникът им ми даде да избирам: или да се държа прилично, или да си нося последствията. Усмихнах се. Човекът си знаеше работата. Държеше се уставно. Съмнявам се дали лично аз бих постъпил по-различно и дали бих могъл да се справя по-добре от него.

— Носите ли оръжие, майоре? — запита той.

— Не — отвърнах.

Ако ми беше повярвал, щях сериозно да се разтревожа за състоянието на армията. Не че нямаше да се намери офицер, който да ми повярва или може би да се притесни от деликатността на ситуацията. Да арестуваш висшестоящ офицер от собствения ти род войска не е лесна работа. Но този наистина знаеше какво прави. Едва бях казал „не“, и той кимна на двамата по-младши, които пристъпиха към мен с такава бързина, сякаш им бях признал, че нося ядрена бойна глава. Единият претърси мен, другият чантата ми. Това им отне цели няколко минути, докато се убедиха, че наистина не съм въоръжен.

— Трябва ли да ви слагам белезници? — запита офицерът.

Поклатих глава.

— Къде ви е колата?

Той не отговори. Двамата кандидат-офицери застанаха от двете ми страни, на половин крачка по-назад, а шефът им поведе групата. Пресякохме тротоара, заобиколихме автобусната спирка и се насочихме към паркинга за служебни автомобили. Там ни чакаше масленозелена кола с четири врати, без отличителни знаци. От тяхна гледна точка това беше най-опасният момент. Един арестант, решен да избяга, би си пробвал късмета именно сега. Както бяхме трима срещу един, шансовете ми бяха около петдесет на петдесет. Но аз се оставих да ме качат в колата. След това доста често се питах какво ли би станало, ако в този момент бях побегнал. Понякога ми се иска да го бях направил.

Колата беше „Шевролет Каприс“, фабрично бял, а военните го бяха напръскали в зелено с пистолет. Оригиналната боя си личеше по рамките на вратите. Тапицерията на седалките беше изкуствена кожа, прозорците се сваляха и вдигаха ръчно. Оборудването беше спартанско, същото като на колите на гражданската полиция. Аз се плъзнах по дължината на задната седалка и се наместих в ъгъла, зад гърба на шофьора. Единият от кандидат-офицерите се натъпка до мен, другият седна зад волана, а шефът се настани до него. Никой дума не обелваше.

Поехме на изток по главната магистрала, водеща към града. Сигурно Джо с неговото такси беше на не повече от пет минути пред нас. Завихме на юг, после отново на изток и минахме през Тайсънс Корнър. В този момент се досетих със сигурност къде ме карат. На няколко километра по-нататък се появиха пътни табели, указващи отклонението за Рок Крийк. Това е малък град на четирийсет километра северно от Форт Белвоар и на около седемдесет източно от базата на морската пехота в Куонтико. А в тази база се намираше щабът на 110-а специална част. Така че знаех накъде ме водят. Само дето не знаех защо.

Щабът на 110-а се състоеше само от канцеларии и складове за снаряжение. Нямаше килии за арестанти. Нито пък други специално укрепени помещения. Затвориха ме в една от стаите за разпити. Просто пуснаха чантата ми на масата, заключиха вратата отвън и ме оставиха. В същата тази стая и аз бях затварял хора. Така че знаех как стават нещата. Единият от кандидат-офицерите щеше да остане на пост в коридора. Може би и двамата. Така че се задоволих да се изтегна назад на простия дървен стол, да вдигна краката на масата и да чакам.

Мина един час. Беше ми неудобно да седя в тази поза, освен това бях гладен и обезводнен от дългия полет. Казах си, че ако бяха съобразили всичко това, може би щяха да ме оставят да чакам два часа. Или повече. Но в случая дойдоха точно след шейсет минути. В стаята влезе офицерът и ми направи знак с брадичка да стана от стола и да го последвам. Двамата кандидат-офицери се строиха на половин крачка зад мен. Изкачихме се по някакви стълби два етажа нагоре. Закриволичихме по боядисани в миши цвят коридори. Вече знаех точно къде отиваме. Отивахме в кабинета на Лион Гарбър. Само дето не знаех защо.

Спряха пред вратата на кабинета. В нея имаше прозорец от армирано стъкло с надпис „Командир“ със златни букви. Много пъти бях минавал през тази врата, но никога като арестант. Офицерът почука, изчака секунда, отвори вратата и се дръпна, за да мина. После затвори зад мен и остана в коридора заедно с хората си.

Зад бюрото на Гарбър седеше някакъв човек, когото никога не бях виждал преди. Полковник. С камуфлажна униформа. И табелка с името: Уилард, Армия на САЩ. Посивялата му коса беше разделена на път по средата, като на ученик. Имаше нужда от подстригване. Беше с очила с метални рамки, с едно от онези подпухнали сивкави лица, които изглеждат състарени и на двайсет години. Беше нисък, сравнително набит, с отпуснати рамене, които подсказваха пълна липса на физически усилия. Явно му беше трудно да седи неподвижен на едно място. Непрекъснато се въртеше на стола, като при всяко движение подръпваше панталона си. През първите десет секунди, откакто бях влязъл в стаята, успя да смени позата си три пъти. Може би имаше хемороиди. Или просто беше притеснен. Ръцете му бяха меки, с изгризани нокти. И безбрачна халка. Положително беше разведен. Имаше такъв вид. Никаква жена не би го търпяла с такъв обрасъл врат. И никаква жена не би издържала на непрестанните му тикове. Във всеки случай не за дълго.

Може би трябваше да застана мирно и да рапортувам: Сър, майор Ричър се явява по ваша заповед. Така изискваше армейският устав и етикет. Но си казах, че за нищо на света няма да го направя. Просто се огледах лениво, пристъпих към бюрото, без да бързам, и застанах пред него в стойка свободно.

— Искам обяснение — каза човекът на име Уилард.

— Кой сте вие? — запитах аз.

— Много добре виждаш кой съм.

— Виждам, че сте полковник от американската армия на име Уилард. Но не мога да ви дам никакви обяснения, докато не се убедя, че съм ви пряко подчинен.

— Подчинен си ми, младежо. Какво пише отвън на вратата?

— Пише „Командир“.

— И къде се намираме?

— В Рок Крийк, Вирджиния.

— Е, добре. Питаш и аз ти отговарям.

— Нов сте — казах аз. — Не се познаваме.

— Поех поста преди четирийсет и осем часа. И току-що се запознахме. Така че искам обяснение.

— За какво?

— Да започнем със самоотлъчката ти.

— Самоотлъчка ли? — казах. — Кога?

— През последните седемдесет и два часа.

— Не е вярно — казах аз.

— Как да не е?

— Имам разрешение за отпуск от полковник Гарбър.

— Не е вярно.

— Обадих му се по телефона.

— Кога?

— Преди да отпътувам.

— И получи ли разрешение?

Не отговорих веднага.

— Оставих му съобщение. Да не искате да кажете, че е отказал да ми разреши отпуск?

— Не е бил тук. Няколко часа преди това е получил заповед за преместване в Корея.

— В Корея ли?

— Командващ военната полиция на американския гарнизон.

— Но това е пост за бригаден генерал!

— Работи се по въпроса. През есента със сигурност ще получи повишение.

Не казах нищо.

— И така, Гарбър го няма вече — каза Уилард. — Сега аз съм тук. Въртележката продължава. Свиквай с това.

В стаята настана тишина. Уилард се усмихна. Усмивката му не беше приятна. По-скоро приличаше на озъбване. Току-що ми беше издърпал килима изпод краката и очакваше да падна на пода.

— Много мило от твоя страна, че си казал къде отиваш и кога се връщаш. Така ни беше по-лесно да те приберем днес.

— Смятате, че за тази самоотлъчка заслужавам арест?

— А ти не смяташ ли?

— Станало е най-обикновено недоразумение.

— Напуснал си поста без разрешение, майоре. Такива са фактите. Само защото си очаквал да получиш разрешение, това не значи, че ти е било дадено. Намираш се в армията. Тук не се действа, преди да си получил заповед или разрешение. Изчаква се, докато въпросната заповед или разрешение бъдат издадени и потвърдени. Другото би довело до анархия и хаос.

Не казах нищо.

— Къде беше?

Представих си майка ми, облегната на алуминиевата си проходилка. После лицето на брат ми, докато ме гледаше как си събирам багажа.

— Взех си малко почивка — казах аз. — Бях на плаж.

— Не си арестуван заради самоотлъчката — каза Уилард. — А защото си бил с парадна униформа на Нова година.

— Че откога това е забранено?

— И си носил табелка с името си.

Не казах нищо.

— И докато си носил въпросната табелка с името си, си пратил двама цивилни в болница.

Стоях и го гледах. И размишлявах напрегнато. Не ми се струваше вероятно дебелакът или оня фермер да са ме наклепали. Не, не беше възможно. Бяха глупави, но не чак дотам. Знаеха, че винаги мога да ги намеря после.

— Кой го казва? — запитах.

— На оня паркинг е имало голяма публика.

— Един от нашите?

Уилард кимна.

— Кой? — запитах аз.

— Не е нужно да знаеш.

Замълчах си.

— Друго имаш ли да кажеш? — запита той.

Помислих си: Тоя няма да даде показания пред военния съд. Това поне е сигурно. Ето какво трябва да му кажа.

— Нямам — отвърнах.

— Какво да те правя сега?

Замълчах.

— Отговори ми, какво да те правя?

Трябва да схванеш разликата между инат и навик, приятел. И то възможно по-бързо.

— Вие решете — казах аз. — Изборът е ваш.

Той кимна.

— Освен това имам два рапорта, от генерал Васел и полковник Кумър.

— Какво пишат?

— Пишат, че си се държал неуважително към тях.

— Не е вярно.

— Както не е вярно и че си се самоотлъчил, така ли?

Не отговорих.

— Застани мирно — каза Уилард.

Изгледах го. Преброих наум: хиляда, две хиляди, три хиляди. После застанах мирно.

— Бавно действаш — каза той.

— Не се боря за награда по строева подготовка — отвърнах аз.

— Защо се интересуваш от Васел и Кумър?

— Липсва един екземпляр от дневния ред на конференцията на бронетанковите войски. Исках да знам дали в него не се съдържа поверителна информация.

— Не е имало дневен ред — каза Уилард. — Васел и Кумър са ти го обяснили. Както го обясниха и на мен. Позволено ти е било да запиташ. Формално погледнато, имаш право да ги разпитваш. Но да отхвърлиш съзнателно отговора на висшестоящ офицер като лъжа е проява на неуважение. Нещо повече, доближава се до полицейски тормоз.

— Сър, това ми е работата. Убеден съм, че е имало дневен ред.

Сега той не отговори.

— Мога ли да попитам къде сте служили преди? — казах аз.

Уилард се размърда на стола си.

— В разузнаването — отвърна той.

— Като оперативен агент ли? — попитах аз. — Или като чиновник?

Той не отговори. Явно бе служил като чиновник.

— При вас имаше ли конференции без дневен ред? — попитах.

Той ме погледна право в очите.

— Това е заповед, майоре — каза той. — Първо, преставаш да се интересуваш от Васел и Кумър. Незабавно, считано от този момент. Второ, преставаш да се интересуваш от генерал Креймър. Не искаме да се вдига шум при създалите се обстоятелства. Трето, лейтенант Съмър престава да се меси в делата на специалните части. Незабавно, считано от този момент. Тя е младши военен полицай и доколкото съм запознат с досието й, ако зависи от мен, ще си остане завинаги такава. Четвърто, няма да предприемаш никакви опити за контакт с местните цивилни, които си наранил. И пето, няма да се мъчиш да установявиш самоличността на свидетеля, който те е докладвал.

Мълчах.

— Разбираш ли заповедите, които издадох?

— Бих желал да ги получа в писмен вид.

— Устно ти стига — каза той. — Разбираш ли заповедите?

— Да — отвърнах аз.

— Свободен си.

Преброих наум: хиляда, две хиляди, три хиляди. После отдадох чест и се обърнах кръгом. Бях стигнал почти до вратата, когато той изстреля в гърба ми още един залп за сбогом:

— Казаха ми, че си бил голям герой, Ричър. Така че сега имаш избор: или да останеш голям герой, или да се правиш на нагло копеле. Искам да ти напомня, че никой не харесва наглите копелета. Искам освен това да знаеш, че скоро за теб ще има голямо значение дали хората те харесват, или не.

Не отговорих.

— Ясно ли се изразявам, майоре?

— По-ясно не може да бъде — отвърнах.

Посегнах и хванах дръжката на вратата.

— И още нещо — каза той. — Смятам да поприкрия за известно време рапорта за побоя. Колкото е възможно по-дълго. От уважение към досегашната ти кариера. Добре, че е постъпил по вътрешния канален ред. Но не забравяй, че мога да го извадя, когато поискам.

 

 

Тръгнах от Рок Крийк малко преди пет следобед. Хванах автобус за Вашингтон и оттам друг на юг, по междущатска магистрала 95. После свалих отличителните знаци от реверите си и последните петдесет километра до Форт Бърд изминах на автостоп. По платното в двете посоки се движеха главно военнослужещи, а и от останалите болшинството бяха пенсионирани военни със семействата си. И едните, и другите не обичаха много-много военната полиция. Опитът ме беше научил, че се пътува далеч по-удобно, ако носиш значките си в джоба.

Последната кола, която хванах, ме закара на двеста метра от главния портал на Форт Бърд. Минаваше единайсет вечерта на 4 януари 1990 г. След Рок Крийк бях прекарал в път малко над шест часа. Щатът Северна Каролина тънеше в мрак и студ. Кучешки студ. Изминах тичешком последните двеста метра, за да се сгрея. Стигнах задъхан до портала. Отметнаха ме и се затичах право към кабинета си. Вътре беше топло. Дежурна беше пак онази сержантка с малкото дете. Машината за кафе беше включена. Тя мълчаливо ми подаде чаша, аз влязох в кабинета и на бюрото заварих бележка от Съмър. Беше защипана с кламер към тънка зелена папчица. Вътре имаше три списъка. Списък на жените с персонални хъмъри, списък на жените, служили във Форт Ъруин, и списък на личния състав, преминавал в двете посоки през портала на Бърд в новогодишната нощ. Първите два списъка бяха сравнително кратки. Но последният беше нещо ужасно. Цяла нощ бяха влизали и излизали хора, отиващи или връщащи се от партита. Но в трите списъка се повтаряше едно-единствено име: подп. Андрея Нортън. Съмър го бе заградила с кръгче и на трите места. Бележката й гласеше: Обади ми се, имам да ти казвам нещо за Нортън. Надявам се, че майка ти е добре.

Най-напред потърсих старата бележка с телефонния номер на Джо и му се обадих.

— Как е, държиш ли се? — запитах го.

— Трябваше да останем в Париж — каза той.

— Тя беше дала на болногледачката един почивен ден. Толкова й е било нужно.

— Въпреки това трябваше да останем.

— Мама не иска зяпачи — казах аз.

Джо не отговори. Слушалката мълчеше и изгаряше ухото ми.

— Имам един въпрос — казах аз. — Когато работеше в Пентагона, познаваше ли едно гадно копеле на име Уилард?

Известно време той мълча, явно ровеше в паметта си, някакви релета прещракваха в мозъка му. Беше минало доста време, откакто бе напуснал разузнаването.

— Дребен и шишкав? — рече най-после той. — Не може да седи на едно място? Все се върти на стола, дърпа крачолите си и се попипва? Помня го. Чиновник. Мисля, че беше майор.

— Вече е полковник — казах аз. — Току-що е преместен в Сто и десета специална в Рок Крийк. Сега ми е командир.

— От военното разузнаване в Сто и десета? Звучи ми логично.

— Не и на мен.

— Това е най-новата им доктрина — каза той. — Опитват се да подражават на частния сектор. Смята се, че хора, които си нямат представа от нищо, са полезни за системата, понеже не са обременени със статуквото. Очаква се да донесат нови виждания.

— Има ли нещо, което трябва да знам за тоя тип?

— Нарече го гадно копеле, значи вече си го опознал достатъчно. Не че беше глупак, но си беше гадно копеле, дума да няма. Дребнав, отмъстителен, брани интересите на покровителите си, много добре усеща политическите настроения, знае кому да се кланя, ненадминат в целуването на задници, винаги усеща накъде духа вятърът.

Не казах нищо.

— Безнадеждно смотан по отношение на жените — добави Джо. — Това го помня.

Продължих да мълча.

— Идеален пример за това, което си говорихме — продължи Джо. — Уилард работеше в отдела за Съветския съюз. Доколкото си спомням, следеше тяхното производство на танкове и потреблението на гориво. Мисля, че беше разработил някакъв алгоритъм, според който по изразходваното гориво можело да се определи колко учения са провели съветските бронетанкови войски. С това успя да привлече вниманието на началниците и в течение на година, година и нещо беше на върха. Но оттогава явно е надушил какво се готви и се е измъкнал навреме. Ти трябва да направиш същото. Или най-малкото да се замислиш. Както си говорихме.

Не казах нищо.

— Междувременно си отваряй очите на четири. Аз лично не бих желал Уилард да ми е началник.

— Ще се оправя — отвърнах аз.

— Трябваше да останем в Париж — каза той и затвори.

 

 

Намерих Съмър в бара на офицерския клуб. Беше си взела бутилка бира и се подпираше на стената в компанията на двама кандидат-офицери. Когато ме видя, тя веднага ги остави и тръгна към мен.

— Гарбър е заминал за Корея — казах й аз. — Имаме нов шеф.

— Кой?

— Полковник на име Уилард. От разузнаването.

— Че какво разбира той от военна полиция?

— Нищо. Уилард е гадно копеле.

— Това не те ли дразни?

Вдигнах рамене.

— Имаме заповед да не се занимаваме със случая „Креймър“.

— И ще му се подчиним ли?

— Освен това аз имам заповед повече да не общувам с теб. Молбата ти за преместване в Сто и десета щяла да бъде отхвърлена.

Съмър замълча и извърна поглед встрани. Накрая каза:

— По дяволите!

— Съжалявам — казах аз. — Знам колко го искаше.

Тя ме погледна.

— Ама той сериозно ли ти е казал това за Креймър?

— Уилард е сериозен във всичко. Дори бе пратил хора да ме арестуват на летището, за да ми покаже колко е сериозен.

— Да те арестуват?!

Кимнах отново.

— Някой ме е натопил, че съм отупал ония двамата на паркинга.

— Кой?

— Някой от военните в публиката.

— Някой от нашите? Кой може да е бил?

— Нямам представа.

— Това е подло.

Кимнах.

— Никога не ми се е случвало преди.

Тя отново замълча. После попита:

— Как е майка ти?

— Счупила си е крака. Нищо особено.

— Може да хване пневмония.

Кимнах отново.

— Правили са й рентгенова снимка. Няма пневмония.

Долните й клепачи се присвиха нагоре.

— Мога ли да ти задам логичния въпрос? — запита тя.

— Има ли такъв?

— Побоят на цивилни граждани е сериозно провинение. А тук очевидно имаме рапорт и свидетел. Достатъчно основания, за да бъдеш арестуван.

— Е, и?

— Защо още си на свобода?

— Уилард обеща да прикрие рапорта на първо време.

— Но нали казваш, че бил гадно копеле?

— От уважение към досегашната ми кариера. Така поне каза.

— И ти му повярва?

Поклатих глава.

— В рапорта има нещо гнило — казах аз. — Едно гадно копеле като Уилард би го използвал срещу мен, стига да можеше. Това поне е сигурно. Той пет пари не дава за кариерата ми.

— Едва ли проблемът е в рапорта. За тях най-добрият свидетел е военният. Ще каже каквото му наредят. Все едно, че Уилард сам е писал рапорта.

Не отговорих.

— И защо изобщо си тук?

Спомних си какво ми бе казал Джо: Гледай да научиш кому си бил толкова нужен във Форт Бърд, че да те изтегли от Панама и да те замени с някакво гадно копеле.

— Не знам защо съм тук — отвърнах аз. — Нищо не знам. А сега ми разправи за подполковник Нортън.

— Случаят вече не е наш.

— Тогава просто задоволи любопитството ми.

— Не е тя. Жената си има алиби. Била е на парти в някакъв бар извън базата. Цяла нощ. Поне сто души са я видели.

— Коя е тя?

— Военен психолог. Има докторат по психосексология, като специалността й е да атакува вътрешното емоционално равновесие на врага чрез разколебаване на чувството му за мъжественост.

— Изглежда ми симпатична.

— Била е поканена на парти в бар. Значи все някой я смята за симпатична.

— А провери ли кой е бил шофьор на Васел и Кумър?

Съмър кимна.

— На портала е записан като майор Маршъл. Проверих и се оказа член на щаба на Дванайсети корпус, временно командирован към Пентагона. Минава за изгряваща звезда. Тук е от ноември.

— А успя ли да установиш на кого са се обаждали по телефона от хотела във Вашингтон?

Съмър отново кимна.

— На никого — каза тя. — Има едно обаждане отвън до стаята на Васел, в дванайсет и двайсет и осем след полунощ. Предполагам, че е било от Дванайсети корпус в Германия. Но и двамата не са звънили на когото и да било.

— Нито едно изходящо обаждане?

— Нито едно.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Хотелът е с компютърна телефонна централа. За външна линия се набира деветка, като компютърът регистрира всяко обаждане. Заради сметката.

Фалшива следа.

— Е, добре — казах аз. — Забрави всичко.

— Сериозно?

— Заповедта си е заповед. Другото води до анархия и хаос.

* * *

Върнах се в кабинета си и позвъних в Рок Крийк. Очаквах, че Уилард отдавна ще си е тръгнал. Той очевидно беше човек, свикнал на чиновническо работно време. Свързах се с някакъв служител от деловодството и го помолих да ми намери копие от оригиналната заповед, с която бях преместен от Панама във Форт Бърд. Чаках го пет минути да се върне на телефона. През това време прегледах още веднъж списъците на Съмър. Имената в тях не ми говореха нищо.

— Намерих заповедта, сър — чух гласа му в слушалката.

— От кого е подписана? — запитах аз.

— От полковник Гарбър, сър.

— Благодаря — казах и затворих. В течение на десет минути седях и се питах защо разни хора се опитват да ме лъжат. Мислите ми бяха прекъснати от звъна на телефона. Обаждаше се млад редник от военната полиция, за да докладва, че при редовен патрул е открил труп в храстите. По всичко личало, че било убийство, и то твърде жестоко. Човекът на два пъти прекъсва разказа си, за да повръща.