Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 114гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat(2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. —Добавяне

6

Отвътре се чуха бавни стъпки на тътрузещи се крака; мина доста време, преди майка ми да отвори вратата.

Bonsoir, maman — каза Джо.

Аз само стоях и я гледах.

Беше много отслабнала, посивяла и прегърбена; изглеждаше с около стотина години по-стара от последния път, когато я бях видял. На левия си крак имаше гипс и се подпираше на алуминиева проходилка. Ръцете й стискаха здраво рамката; през кожата ясно се виждаха вени, кости и сухожилия. Трепереше цялата. Беше станала прозрачна като восъчна хартия. Само очите й бяха същите, каквито ги помнех. Сини, весели и дяволити.

— Джо — каза тя. — И Ричър.

Тя винаги се бе обръщала към мен на фамилно име. Никой не си спомняше откога и защо. Може би аз се бях нарекъл така още като дете. Може би тя просто бе откликнала на желанието ми, както става в много семейства.

— Моите момчета — каза тя. — Я какви са ми хубави!

Говореше бавно и задъхано, но усмивката й беше щастлива. Ние пристъпихме напред и я прегърнахме. На допир тялото й беше студено, крехко, някак безплътно. Сякаш тежеше по-малко от алуминиевата проходилка.

— Какво се е случило? — запитах аз.

— Влизайте — подкани ни тя. — Чувствайте се като у дома си.

С накъсани, несръчни движения тя се обърна с проходилката си и затътри крака по коридора. Задъхваше се, гърдите й свиреха. Тръгнах след нея. Джо затвори вратата и ме последва. Коридорът беше тесен, с висок таван и извеждаше към дневна с паркет, бели канапета и бели стени с огледала в рамки. Майка ми се запъти към едно канапе, обърна се с гръб и бавно се отпусна върху него. Тялото й сякаш изчезна в дебелата тапицерия.

— Какво се е случило? — запитах отново аз.

Тя не отговори. Само нетърпеливо махна с ръка, сякаш да отпъди въпроса. Двамата с Джо седнахме един до друг.

— Ще трябва да ни кажеш — настоях аз.

— Идваме отдалеч — добави Джо.

— Аз пък си помислих, че сте ми дошли на гости — рече тя.

— Не, не си си помислила такова нещо — казах аз.

Тя гледаше упорито в някаква точка на стената.

— Нищо ми няма — каза.

— Не ми прилича на нищо.

— Просто моментът не беше подходящ.

— В какъв смисъл?

— Извадих лош късмет — каза тя.

— Как така?

— Блъсна ме кола. И ми счупи крака.

— Къде? Кога?

— Преди две седмици — каза тя. — На нашата улица. Отвън, пред вратата. Валеше дъжд. Бях с чадър, закриваше погледа ми, стъпих на платното, шофьорът ме видя и натисна спирачките, но паважът беше мокър и колата занесе, много бавно, като в забавен кадър, но аз се парализирах от страх и не можех да помръдна. Усетих я как ме удари в коляното, много леко, като целувка, но костта се пречупи на две. Ужасно ме заболя.

Сетих се за дебелака със строшеното коляно, който се гърчеше в мазната локва пред стриптийз бара край Форт Бърд.

— Защо не ни каза? — запита Джо.

Тя не отговори.

— Но ще се оправи, нали? — запита той.

— Разбира се — отвърна тя. — Това е дребна работа.

Джо ме погледна многозначително.

— А какво още има? — попитах аз.

Тя седеше, все така вперила поглед в стената. Отново махна припряно с ръка.

— Какво още има? — повтори въпроса Джо.

Тя ни изгледа един по един.

— Направиха ми рентгенова снимка — каза накрая тя. — За тях аз съм една старица. А стариците, които си чупят костите, са застрашени от пневмония. Понеже, като лежим неподвижно, дробовете ни не се изпълват добре и се възпаляват.

— Е, и?

Тя мълчеше.

— Имаш ли пневмония? — запитах аз.

— Не.

— А тогава какво има?

— Видяха го. На рентгеновата снимка.

— Видяха какво?

— Че съм болна от рак.

Дълго време никой не каза нищо.

— Но ти вече си го знаела — казах накрая аз.

Тя ме погледна и ми се усмихна както си знаеше.

— Да, миличък — каза тя. — Вече знаех.

— От колко време?

— От една година.

Мълчахме.

— Рак на какво?

— Вече, кажи-речи, на всичко.

— Ще помогне ли някаква терапия?

Тя само поклати глава.

— А бил ли е излечим?

— Не знам — каза тя. — Не съм питала.

— Какви бяха симптомите?

— Болки в стомаха. Загуба на апетит.

— И после се разпространи?

— Сега ме боли навсякъде. Проникнал е в костите. А и тоя глупав крак…

— Защо не си ни казала?

Тя повдигна рамене. Истинска французойка — грациозна, изящна, упорита.

— Какво толкова имаше за казване?

— А защо не си отишла на лекар?

Известно време майка ми мълча.

— Уморена съм — каза накрая тя.

— От какво — попита Джо, — от живота ли?

Тя се усмихна.

— Не, Джо. Просто съм уморена. Късно е и трябва да си лягам, това е. Утре ще говорим още, обещавам. Нека сега не се натоварваме излишно.

Оставихме я да си легне. Трябваше. Нямахме избор. Тя беше най-упоритата жена, която човек може да си представи. В кухнята намерихме храна. Беше се запасила в наша чест. Това беше очевидно. Хладилникът й беше пълен с неща, до които една жена без апетит не би се докоснала. Хапнахме набързо пастет от гъши дроб със сирене, направихме си кафе и седнахме на масата й, за да го изпием. Пет етажа под прозореца й Авеню Рап си оставаше все така притихнало и безлюдно.

— Какво мислиш? — запита Джо.

— Мисля, че умира — отвърнах аз. — Нали затова сме дошли!

— Не можем ли да я заставим да се лекува?

— Късно е вече. Само ще си губи времето. Освен това насила не можем да я накараме да прави каквото и да било. Ти спомняш ли си някога да е вършила нещо против волята си?

— А защо не иска?

— Не знам.

Той ме изгледа.

— Предполагам, че е фаталистка — казах аз.

— Та тя е едва на шейсет!

Кимнах. Майка ми ме бе родила на трийсет години, а беше на четирийсет и осем, когато напуснах завинаги онова, което някога бях наричал дом. На четирийсет и осем тя изглеждаше по-млада, отколкото аз, когато бях на двайсет и осем. За последен път я бях видял преди година и половина. Имах два дни престой в Париж на път от Германия за Близкия изток. Тогава беше добре. Изглеждаше страхотно. Бе овдовяла преди около две години, а за много хора, останали сами, краят на втората година е повратен момент. Тогава ми се стори, че в нея има още много живот.

— Защо не ни е казала? — попита Джо.

— Не знам.

— Трябвало е да ни каже.

— В живота стават и гадости — казах аз.

Джо само кимна.

 

 

Беше ни приготвила спалнята за гости с нови чаршафи и хавлиени кърпи; в изящните порцеланови вази на нощните шкафчета имаше цветя. Стаята беше малка, с две еднакви легла, и ухаеше приятно. Представих си как се е суетила с проходилката си, как се е борила с юрганите, как е подгъвала ъглите на завивките и ги е приглаждала.

С Джо не разговаряхме повече. Аз закачих униформата си в гардероба и се измих в банята. Навих будилника в главата си за седем сутринта, пъхнах се в леглото и в продължение на един час лежах в тъмното, загледан в тавана. После съм заспал.

Събудих се точно в седем. Джо вече беше станал. Може би изобщо не беше спал. Може би беше свикнал на по-заседнал живот и часовата разлика го смущаваше. Аз се изкъпах, извадих памучен панталон и тениска от пътната си чанта и ги облякох. Открих Джо в кухнята да прави кафе.

— Мама още спи — каза ми той. — Сигурно от лекарствата.

— Ще изляза да купя нещо за закуска.

Облякох палтото си и отидох пеша до една близка сладкарница, която знаех, на Рю Сен Доминик. Купих кроасаки и шоколадов кейк и ги понесох към къщи в кесийка от восъчна хартия. Когато се прибрах, майка ми още беше в стаята си.

— Тази жена се самоубива — каза ми Джо. — Не можем да го допуснем!

Не отвърнах нищо.

— Какво мълчиш! — настоя той. — Ако вземе пистолет и го опре в главата си, няма ли да я спреш?

Вдигнах рамене.

— Мама вече е опряла пистолета в главата си. И е натиснала спусъка. Вече е късно. Тя нарочно не ни е съобщила по-рано.

— Защо?

— Ще изчакаме сама да ни каже.

 

 

И тя ни го каза — по време на нашия следващ разговор, който продължи почти през целия ден. С прекъсвания, малко по малко. Започна на закуска. Излезе от стаята си, изкъпана и облечена. Изглеждаше толкова добре, колкото изобщо би могла да изглежда жена, болна от рак в последна фаза, със счупен крак и подпираща се на проходилка. Направи ново кафе, постави кроасаните, които бях купил, в чиния от фин порцелан и церемониално ни поднесе закуската на масата. Нещо в начина, по който влезе в ролята си на домакиня, ни пренесе далеч назад в миналото. Сякаш двамата с Джо в миг се смалихме отново в момченца с хилави рамене и остри коленца, докато тя се извиси над нас като властната майка и главата на семейство, каквато я бяхме запомнили. Животът на една съпруга на военен и майка на децата му не е никак лек; някои жени се справят, други не. Тя винаги се бе справяла. Където и да бяхме живели по света, се бяхме чувствали като в свой дом. Заслугата беше нейна.

— Родена съм на триста метра оттук — каза майка ми. — На Авеню Боске. От прозорците на стаята ми се виждаха „Инвалидите“ и Екол Милитер. И тогава дойдоха германците. Помислих си, че настъпва краят на света. Когато най-после си тръгнаха, бях на четиринайсет. Тогава си казах, че светът се ражда отново.

Двамата с Джо мълчахме.

— Оттогава всеки ден от живота ми е подарък — каза тя. — Запознах се с баща ви. Родих вас, момчета. Обиколих света. Едва ли има страна, в която да не съм била.

Ние мълчахме.

— Аз съм французойка — продължи тя. — А вие сте американци. Между нас има огромна разлика. Ако една американка се разболее, това я изпълва с негодувание. Тя се заема да отстрани причината за болестта, и то веднага. Французите разбират, че човек се ражда, живее, а после умира. И това не ги възмущава. За тях то си е в реда на нещата. Така е било откакто свят светува. И така трябва да бъде, не разбирате ли? Ако хората не умираха, светът щеше ужасно да се задръсти.

— Въпросът е кога е редно да се умира — обади се Джо.

Майка ми кимна.

— Прав си — каза тя. — И отговорът е: умираш, когато ти дойде времето.

— Това е пораженческа позиция.

— Не, Джо. Това е реалистична позиция. Човек трябва да подбира битките си. Естествено, дребните болести е редно да се лекуват. Ако претърпиш катастрофа, отиваш да те закърпят. Но някои битки просто не могат да бъдат спечелени. Не си мислете, че не съм обмисляла всичко най-внимателно. Прочетох книги, говорих с приятели. Излечимостта на това заболяване, след като симптомите вече са се проявили, е много ниска. Десет, двайсет процента, и то за да умреш не сега, а след пет години. Кому е притрябвало това? А и с цената на някакво кошмарно лечение.

Кога е редно да се умира? Прекарахме времето си до обяд в предъвкване на резонния въпрос, зададен от Джо. Най-напред от една страна, после от друга. Но винаги стигахме до един и същ извод. Някои битки просто не могат да бъдат спечелени. Спорът поначало беше безпредметен. Може би от него щеше да има смисъл, ако го бяхме провели преди година. А сега просто беше излишен.

Двамата с Джо седнахме да обядваме; майка ми не. Изчаквах брат ми да зададе следващия си резонен въпрос, който сякаш висеше във въздуха. Накрая той стигна и до него. Джо Ричър — трийсет и две годишен, метър и деветдесет и пет, сто килограма, завършил „Уест Пойнт“, някаква голяма клечка в Министерството на финансите — положи длани върху масата и погледна майка си право в очите.

— Няма ли да ти липсваме, мамо? — запита той.

— Грешен въпрос — отвърна тя. — Аз ще съм умряла. Нищо няма да ми липсва. Аз ще ви липсвам. Така както ви липсва баща ви. Както липсва и на мен. Както ми липсва и моят собствен баща, и майка ми, и баба ми, и дядо ми. Да ти липсват умрелите също е част от живота.

Двамата с Джо мълчахме.

— Ти всъщност ме питаш друго — продължи тя. — Питаш ме: как така мога да ви изоставя? Питаш ме: не ме ли интересувате повече? Нямам ли желание да видя как ще се развие оттук нататък животът и на двама ви? Нищо свързано с вас ли не ме вълнува вече?

Не отговорихме.

— Разбирам ви — рече тя. — Често казано, интересувате ме много. Аз сама съм си задавала неведнъж тези въпроси. Чувствам се, сякаш спирам да гледам филм насред прожекцията и излизам от салона. Сякаш съм принудена да си тръгна от филм, който много бих искала да догледам. И това е, което ме тревожи. Че няма да разбера какво ще стане по-нататък с вас, момчета, как ще се развие животът ви. Тази част наистина ми е противна. Но после си казвам, че все някога, рано или късно, човек излиза от салона. Все пак никой не живее вечно. Аз, така или иначе, няма да дочакам да видя как ще се развие животът ви докрай. И при най-добрите обстоятелства. Сега чак разбирам това. И вече не се притеснявам толкова. Когато и да напусна прожекцията, ще бъде една случайна дата. И все ще ми се гледа още.

Известно време и тримата седяхме безмълвни.

— Колко остава? — запита накрая Джо.

— Не много — отвърна тя.

Ние мълчахме.

— Аз не ви трябвам повече — каза тя. — Вие сте големи мъже. Задачата ми е изпълнена. Това е естествено и няма нищо страшно. Такъв е животът. Така че ме оставете да си ида.

* * *

До шест вечерта се бяхме изприказвали докрай. Вече близо час никой не продумваше. Изведнъж майка ми се надигна в креслото си.

— Да идем на вечеря — предложи тя. — В ресторант „Полидор“, на Рю Мосю льо Пренс.

Повикахме такси и с него отидохме до театър „Одеон“. Оттам продължихме пеша. Така искаше майка ми. Беше загърната в палто, подпираше се на ръцете ни и се движеше бавно и с мъка, но ни се стори, че се радва на свежия зимен въздух. Рю Мосю льо Пренс пресича острия ъгъл между булевардите „Сен Жермен“ и „Сен Мишел“ в Шести район. Може да се каже, че това е най-парижката уличка в цял Париж. Тясна, пъстра, леко позападнала, но кипяща от живот, тя минава между два реда високи фасади на сгради с някога пищни гипсови орнаменти. Самият „Полидор“ е прочут стар ресторант. В него човек има чувството, че на същата маса се е хранил кой ли не — чревоугодници, шпиони, художници, бегълци от закона, ченгета, бандити.

И тримата си поръчахме едни и същи блюда: запечено козе сирене, свинско със сливи, малинови тарталети. И бутилка изискано червено вино. Ала майка ми не яде и не пи нищо. Седеше и ни гледаше. Лицето й беше изопнато от физическата болка. Двамата с Джо се хранехме мълчаливо, усещайки погледа й върху себе си. Тя говореше през цялото време, изключително само за миналото. Но в гласа й нямаше тъга. Сякаш преживяваше отново щастливите моменти в живота си. Смееше се. Потърка с палец белега върху лицето на Джо и ми се скара, също както навремето, задето му го бях причинил. Аз пък си вдигнах ръкава, също както тогава, и й показах къде Джо ме беше намушкал с длетото, за да си отмъсти, и тогава тя се скара и на него, също както навремето. Стана дума за разни неща, който й бяхме изработили като подарък в часовете по ръчен труд. И за рождените ни дни, които бяхме празнували в безрадостната прашна жега или в безмилостния мраз на далечни военни бази. Разказа ни за кой ли път как се е запознала с баща ни в Корея, как са се оженили в Холандия, колко бил несръчен, как за трийсет и три години брачен живот й бил подарил само два букета цветя — единия при раждането на Джо, а другия, когато съм се родил аз.

— Защо не ни каза преди година? — запита Джо.

— Знаеш защо — отвърна тя.

— Защото щяхме да се скараме — казах аз.

Майка ми кимна.

— Решението трябваше да си бъде мое — каза тя.

Поръчахме кафе и двамата с Джо запалихме цигари. Когато келнерът ни донесе сметката, го помолихме да ни повика такси. По обратния път към Авеню Рап и тримата мълчахме. Почти никой не проговори, докато стана време да си лягаме.

 

 

На четвъртия ден от новото десетилетие се събудих рано. Откъм кухнята се чуваше гласът на Джо — говореше на френски. Отидох при него и видях, че разговаря с жена. Млада и енергична. С късо подстригана коса и лъчезарни очи. Каза ми, че била личната болногледачка на майка ми, каквато й се полагала според някаква отдавна сключена застраховка. Обясни, че идвала всеки ден, само за вчера майка ми я била помолила да пропусне. Искала да остане насаме със синовете си. Попитах момичето по колко часа дневно прекарва с майка ми. Тя каза, че полицата предвиждала денонощни грижи, ако и когато се наложи, което според нея не било далеч.

Когато момичето с лъчезарните очи си тръгна, аз се върнах в спалнята, взех душ и събрах багажа си. През това време Джо влезе и ме видя какво правя.

— Тръгваш ли си? — запита той.

— И двамата си тръгваме — отвърнах. — И ти го знаеш.

— Редно е да останем.

— Дойдохме да я видим. Тя това искаше. А сега вече иска да си вървим.

— Така ли мислиш?

Кимнах.

— Това снощи, в „Полидор“, беше за сбогом. Сега тя иска да я оставим на мира.

— Как можеш да постъпваш така?

— Това е, което тя иска. И сме длъжни да й го дадем.

Отново отидох да купя кроасани от сладкарницата на Рю Сен Доминик, после и тримата седнахме да закусим заедно, с големи чаши кафе, по френски обичай. Майка ми се беше пременила с най-хубавите си дрехи и, общо взето, се държеше като здрава млада жена, за която счупеният крак е само временно неудобство. Сигурно й бе струвало голямо усилие на волята, но явно, че по този начин искаше да я запомним. Доливахме си един на друг кафе и учтиво си подавахме храната. Закуската премина изискано и церемониално. Както навремето — много, много отдавна.

После майка ми изпълни един друг семеен ритуал — направи нещо, което бе правила десет хиляди пъти преди, когато бяхме деца, и бе продължила да го прави, докато не се почувствахме за пръв път зрели хора. Стана с мъка от стола си, пристъпи зад Джо и положи ръце върху раменете му. После се наведе и го целуна по двете бузи.

— Какво не е нужно да правиш? — запита го тя.

Той не отговори. И преди не отговаряше. Мълчанието му беше част от ритуала.

— Не е нужно да решаваш всички проблеми на света, Джо. Само някои. И без това проблеми има предостатъчно.

И тя отново го целуна по бузата. После, като се подпираше с една ръка на облегалката на стола му, се пресегна с другата и се премести зад мен. Чух зад себе си накъсаното й мъчително дишане. Тя се наведе и целуна и мен по бузата. После, както правеше едно време, преди толкова години, постави ръце отстрани на раменете ми. Сякаш ги мереше на око колко са широки. Една дребна, крехка жена, която се радва и чуди едновременно, че от бебето й е израсъл такъв великан.

— Ти си силен за двама нормални мъже — каза тя.

Мълчах и чаках своя личен въпрос. И тя ми го зададе:

— Какво ще правиш с всичката тази сила?

Не отговорих. Така беше според ритуала.

— Ще направиш каквото е правилно — каза тя. После се наведе и отново ме целуна по бузата.

Дали наистина е за последно? — помислих си аз.

 

 

След половин час се сбогувахме и тръгнахме. На излизане с Джо дълго и здраво я прегръщахме и й казахме, че я обичаме, а тя ни отговори, че също ни обича и че винаги ни е обичала. Оставихме я да стои на прага, спуснахме се с малкото асансьорче и поехме пеша към Операта, за да вземем автобуса за летището. Очите ни бяха пълни със сълзи, но и двамата мълчахме. Медалите ми не говореха нищо на чиновничката на „Роаси-Шарл дьо Гол“, която ни сложи чак в опашката на самолета. По средата на полета разгърнах „Льо Монд“ и прочетох, че Нориега е бил заловен в Панама Сити. Само допреди седмица аз бях живял и дишал, лягал и ставал с тази мисия. А сега едва си спомнях за какво ставаше дума. Оставих вестника и се опитах да гледам напред. Да си спомня накъде съм тръгнал и какво се очаква от мен да правя, като стигна там. Но не си спомнях практически нищо. Нямах представа какво ме очаква. Ако бях имал, може би щях да си остана в Париж.