Лий Чайлд
Врагът (4)

4

Пресякохме шосето и се върнахме в мотела, където накарахме младока да разкаже още веднъж историята си. Беше нацупен и не му се говореше, но като свидетел беше добър. Понякога най-добрите свидетели са тези, които не искат да дават показания. Не си поставят за цел непременно да се харесат. Не се опитват да направят впечатление. Не си измислят разни глупости, каквито им се струва, че биха се харесали.

Той ни разправи, че седял на високия стол зад гишето, самичък, и нищо не правел, докато изведнъж към единайсет и трийсет чул да се затръшва врата на автомобил и да се запалва голям дизелов двигател. После описа звуци, които биха могли да са от включване на задна скорост и от зацепване на редуктор на превозно средство с двойно предаване. После чул свирене на въртящи се на място гуми, рев на форсиран двигател, чегъртане на чакъл изпод гумите и накрая нещо огромно и тежко се отдалечило с голяма скорост. Младежът станал от столчето и излязъл да погледне. Автомобилът вече го нямало.

— А защо отиде да нагледаш стаята? — запитах аз.

Той вдигна рамене.

— Казах си, че може да има пожар.

— Пожар ли?

— Случват се такива работи. Някой си запали стаята в мотела, после се мята на колата и изчезва. За удоволствие. Или просто така. Знам ли? Във всеки случай ми се стори подозрително.

— А откъде знаеше в коя стая да провериш?

След този въпрос той се умълча. Отначало Съмър го притисна. После аз. Известно време му разигравахме сценката за доброто и лошото ченге. Накрая той призна, че това била единствената стая, наета за цялата нощ. Останалите се ползвали на час, като гостите пристигали пеша през шосето, а не с коли. Затова и бил толкова сигурен, че при Креймър няма проститутка. Защото той им прибирал парите и давал ключа. Следял кой кога идва и си тръгва, кой къде е и с кого е. Било част от служебните му задължения. И той не държал особено това да се разгласява.

— Ще си загубя работата — изхленчи младокът.

При тези думи чак се просълзи от притеснение, та се наложи Съмър да го утешава. После ни разправи, че след като открил трупа на Креймър, повикал полицията и за по-сигурно евакуирал всички почасови наематели. След петнайсетина минути пристигнал заместник-шефът Стоктън. После и аз. А когато съм си тръгвал, той разпознал същите автомобилни шумове, както и предишния път. Съшият рев на дизелов двигател, същото скърцане на гуми, същото ръмжене на предавките. Звучеше убедително. Вече беше признал, че заведението му се ползва през цялото време от проститутки, така че нямаше причина да лъже повече. А пък хъмърите бяха сравнително нови. Сравнително редки. И наистина издаваха характерен шум. Така че му повярвах. Оставихме го и излязохме на студената червеникава неонова светлина на автомата за кока-кола.

— Значи не е била проститутка — каза Съмър, — а жена от базата.

— Жена офицер — добавих аз. — При това със сравнително висок чин. Със зачислен служебен хъмър. Никой не си изписва кола от общия парк за подобно начинание. Значи куфарчето е у нея. Иначе не може да бъде.

— Лесно ще я открием. Записана е на портала: час на излизане, час на влизане.

— Може дори да сме се разминали по пътя. Ако е потеглила оттук в единайсет и двайсет и пет, сигурно се е прибрала в Бърд още преди дванайсет и четвърт. Горе-долу по времето, когато аз тръгвах оттам.

— Ако се е прибрала направо в базата.

— Точно така — казах аз. — Ако.

— Ти срещна ли друг хъмър по пътя?

— Не — отвърнах аз. — Мисля, че не.

— Коя може да е според теб?

Вдигнах рамене.

— Спомни си какво казахме за несъществуващата проститутка. Някоя, с която Креймър се е запознал някъде. Вероятно в Ъруин, но може и другаде.

Стоях и гледах през бензиностанцията, към преминаващите по магистралата коли.

— Васел и Кумър положително я познават — каза Съмър. — Ако с Креймър са били гаджета отдавна, нали разбираш?

— Да, не е изключено.

— А къде според теб са те?

— Нямам представа — отвърнах аз. — Но съм сигурен, че ако ми потрябват, ще ги открия.

 

 

Не ги открих. Те ме откриха. Когато се върнах, двамата ме чакаха в кабинета, който не беше мой. Съмър ме остави пред входа и отиде да паркира, а аз минах покрай секретарското бюро и се насочих към вратата. На смяна пак беше сержантката — онази, с малкото дете, дето се притесняваше за службата си. Като ме видя, тя направи знак към вратата, за да ми покаже, че вътре има някой. Някой много по-високопоставен и от двама ни.

— Има ли кафе? — запитах аз.

— Машината е включена — отвърна тя.

Налях си кафе и взех чашата със себе си. Куртката ми беше все така разкопчана. Косата ми беше в безпорядък. Приличах точно на човек, който се е бил на паркинг. Влязох в кабинета и пристъпих право към бюрото. Оставих чашата. На столовете за посетители до стената, с лице към мен, седяха двама мъже. И двамата облечени в камуфлажни униформи с горски десен. Единият беше със звезда на бригаден генерал на ревера, а другият — с орел на полковник. Върху табелката с името на генерала пишеше Васел, а върху тази на полковника — Кумър. Васел беше плешив, Кумър очилат, а и двамата бяха достатъчно надути, достатъчно стари, закръглени, розови и омекнали, за да изглеждат малко абсурдно с бойните си униформи. По-скоро приличаха на ротарианци, тръгнали за маскен бал. От пръв поглед ми станаха антипатични.

Седнах на стола си и забелязах в центъра на попивателната хартия върху бюрото, наредени една до друга, две бележки. Първата бележка гласеше: Брат Ви се обади. Отново! Този път отдолу имаше записан телефонен номер. С код за набиране 202. Вашингтон.

— Вие не отдавате ли чест на по-старши? — запита Васел от стола си.

На втората бележка пишеше: Обади се полк. Гарбър. Според участъка в Грийн Вали г-жа К. е умряла около 02:00. Сгънах и двете бележки отделно една от друга и ги затиснах с телефона. Нагласих ги внимателно така, че да се подават точно до половина. Когато вдигнах глава, Васел беше вперил поглед в мен. Голият му скалп беше станал морав.

— Извинявам се — казах. — Какъв ви беше въпросът?

— Когато влизате в стая, не отдавате ли чест на по-старши?

— Да, когато съм им подчинен — отвърнах. — На вас не съм.

— Това не е отговор — каза той.

— Направете справка. — Аз служа в Сто и десета специална част. Ние сме паралелна структура на цялата армия. Така и трябва да бъде, ако се замислите. Защото, ако ви бяхме подчинени, нямаше да можем да си изпълняваме задълженията като военна полиция.

— Аз нямам нужда от военна полиция, младежо — изръмжа той.

— Че какво правите тук тогава? Струва ми се малко късничко да ми идвате ей тъй на гости.

— Дошъл съм да ти задам няколко въпроса.

— Ами задавайте тогава — казах. — После и аз ще ви задам няколко. И знаете ли каква ще е разликата между моите и вашите?

Той не отговори.

— Разликата е, че аз ще отговарям на вашите от учтивост — продължих. — Докато вие на моите, понеже сте длъжен. Така е по дисциплинарен устав.

Той седеше, мълчеше и ме гледаше на кръв. После се извърна и погледа Кумър. Кумър отвърна на погледа му, после и двамата се обърнаха и продължиха да ме гледат.

— Тук сме във връзка с генерал Креймър — каза накрая Васел. — Ние сме от неговото главно командване.

— Знам кои сте — казах.

— И така, разкажете ни за генерала.

— Той е мъртъв — казах.

— Знаем. Бихме желали да научим подробности.

— Получил е инфаркт.

— Къде?

— В гръдния си кош.

Васел ме изгледа кръвнишки.

— Питам къде е починал?

— Не мога да ви съобщя — отвърнах аз. — Следствена тайна.

— Как така? — сопна се Васел.

— Ей така. Поверителна информация.

— Станало е някъде наоколо — рече той. — Това поне го знаят всички.

— Е, стига ви толкова — казах аз. — А каква е тази конференция във Форт Ъруин?

— Моля?

— Конференцията в Ъруин. За която бяхте тръгнали всички.

— Какво конференцията?

— Искам да знам дневния й ред.

Васел погледна Кумър, който отвори уста, за да каже нещо, но в този момент телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше сержантката от предното помещение. Съмър била при нея. Чудела се дали да я пусне да влезе. Казах й да не се чуди, ами да я пуска. Така че на вратата се почука и влезе Съмър. Аз я представих, тя придърпа стол и седна до бюрото ми, успоредно на мен и с лице към тях. Двама на двама. Извадих втората бележка изпод телефона — онази, на която пишеше: Според участъка в Грийн Вали г-жа К. е умряла около 02:00 — и й я подадох. Тя я разгъна, прочете я, сгъна я и ми я върна, за да я пъхна обратно под телефона. После отново запитах Васел и Кумър за дневния ред. Видях как отношението им видимо се промени. Не че станаха по-отзивчиви. Промяната беше по-скоро във формата, отколкото по същество. Може би защото сред нас имаше жена, те сякаш изоставиха откритата конфронтация; заменяйки я с надменна, снизходителна учтивост. Като хора, принадлежащи на едно друго поколение и една различна социална среда. Явно беше, че мразят военните полицаи; почти сигурно беше, че мразят и жените офицери, но изведнъж решиха, че е нужно да бъдат вежливи.

— Конференцията щеше да бъде напълно рутинна — каза Кумър. — Колкото да се видим и да си побъбрим. Нищо особено.

— Което обяснява и защо не сте отишли.

— Естествено. Много по-редно беше да останем тук предвид обстоятелствата.

— А как разбрахте за Креймър?

— От Дванайсети корпус ни се обадиха.

— От Германия, така ли?

— Дванайсети корпус е в Германия, младежо — търпеливо обясни Васел.

— Къде бяхте отседнали снощи?

— В хотел — отвърна Кумър.

— В кой хотел?

— „Джефърсън“. Във Вашингтон.

— Частно или на разноски на Пентагона?

— Висшите офицери имат право да отсядат в този хотел.

— А защо и генерал Креймър не отседна в него?

— Защото си беше уредил нещо друго.

— Кога?

— Какво кога? — запита Кумър.

— Кога си е уредил въпросното друго нещо?

— Преди няколко дни.

— Значи не е било случайно хрумване?

— Не, не беше.

— И знаете ли какво е било това друго нещо, което си е уредил?

— Не, разбира се — каза Васел. — Иначе щяхме ли да те питаме къде е умрял?

— Значи изобщо не ви е минало през ума, че може да е бил при съпругата си?

— А там ли е бил?

— Не — отвърнах. — За какво ви е да знаете къде е умрял?

Настана продължително мълчание. После отношението им отново се промени. Надменното самодоволство отстъпи място на подкупващо фамилиарна откровеност.

— Не че толкова ни е нужно да знаем — каза Васел. Той се наведи напред и погледна крадешком Съмър, сякаш му се искаше да я няма при нас и тази негова фамилиарна откровеност да си остане между мъже. — Не разполагаме с конкретни данни и доказателства за каквото и да било, но се притесняваме, че личните планове на генерал Креймър могат да поставят определени хора в неудобно положение предвид обстоятелствата.

— Колко добре го познавахте?

— На професионално ниво твърде добре. На лично ниво точно толкова, колкото може да се познава един колега офицер. С една дума, не чак толкова добре.

— Но все пак имате известни подозрения до какво биха могли да се свеждат неговите лични планове, нали?

— Да — отвърна той. — Имахме някои подозрения.

— Следователно не сте се изненадали, че той не е отседнал в хотела.

— Не — рече той. — Не се изненадахме.

— Нито пък като ви казах, че не е бил при жена си.

— Не. Във всеки случай не много.

— Значи имате известни подозрения какво горе-долу би могъл да прави, но не и къде?

Васел кимна.

— Горе-долу.

— А знаете ли с кого?

Васел поклати глава.

— Не разполагаме с конкретна информация.

— Е, добре — казах аз. — Всъщност няма значение. Сигурен съм, че достатъчно добре познавате армията, за да ви е ясно, че ако открием потенциално компрометиращи обстоятелства, които да поставят определени хора, както казахте, в неудобно положение, ние винаги можем да ги прикрием.

Настана продължително мълчание.

— Всички следи ли са заличени? — запита Кумър. — От мястото, където е бил?

Кимнах.

— Прибрахме нещата му.

— Добре.

— Трябва ми дневният ред на конференцията във Форт Ъруин — казах аз.

Отново продължително мълчание.

— Няма такъв — каза накрая Васел.

— Сигурен съм, че има — възразих аз. — Не става дума за някоя школа по актьорско майсторство! Това е армията. А тя не търпи импровизации.

Отново мълчание.

— Няма нищо на хартия — каза Кумър. — Обясних ви, майоре, тази конференция не е нищо особено.

— Как прекарахте днешния ден?

— В гонене на слухове за генерала.

— Как дойдохте от Вашингтон?

— Със служебна кола и шофьор от Пентагона.

— Значи сте напуснали „Джефърсън“?

— Да.

— Следователно багажът ви е в колата на Пентагона.

— Да, в нея е.

— Къде е колата?

— Пред щаба на базата ви.

— Тази база не е моя — казах аз. — Командирован съм временно.

Обърнах се към Съмър и й казах да донесе куфарчетата им от колата. Те побесняха, но нищо не можеха да направят по въпроса. Всякакви цивилни понятия за неправомерен обиск, за прокурорски заповеди и достатъчни основания може да са валидни извън портала на военната база, но не и вътре. Докато Съмър не беше в стаята, наблюдавах очите им. Бяха раздразнени, но не и разтревожени. Значи или казваха истината за конференцията, или своевременно се бяха освободили от всякаква документация. Но аз бях твърдо решил да свърша докрай онова, която се искаше от мен. Съмър се върна с две еднакви куфарчета. Абсолютно същите като куфарчето, което държеше Креймър на снимката със сребристата рамка. Има какви ли не начини да се подмажеш на началството.

Претърсих куфарчетата на бюрото си. Вътре имаше паспорти, самолетни билети, хотелски ваучери и резервации за двамата. Но никакъв дневен ред на никаква конференция във Форт Ъруин.

— Съжалявам за неудобството — казах аз.

— Е, младежо, доволен ли си сега? — запита Васел.

— Съпругата на Креймър също е мъртва — казах аз. — Знаехте ли това?

Докато задавах въпроса, ги наблюдавах внимателно и веднага видях, че не са знаели. Двамата ме зяпнаха, спогледаха се, после пребледняха и придобиха много разстроен вид.

— Как така? — запита Васел.

— Кога? — запита Кумър.

— Снощи — отвърнах аз. — Убийство.

— Къде?

— В дома й. Някой е проникнал в къщата.

— Знаем ли кой?

— Не, не знаем. Случаят не е наш, а под цивилна юрисдикция.

— Проникването с цел грабеж ли е било?

— Може би така е започнало.

Те не казаха нищо повече. Двамата със Съмър ги изпратихме до тротоара пред щаба на базата, до колата на Пентагона. Колата беше мъркюри гранд маркиз, с година-две по-нова от гемията на мисис Креймър и черна вместо зелена. Шофьорът беше висок мъж с камуфлажна униформа. В тъмното не можах да различа табелката с името и пагоните му, но нямаше вид на сержант; по-вероятно беше офицер. Той направи плавен обратен завой на празното платно и откара Васел и Кумър нанякъде. Проследихме с поглед стоповете на колата, докато се смалиха в далечината на север, преминаха през главния портал и се загубиха в мрака.

— Е, какво мислиш? — попита Съмър.

— Мисля, че са въздух под налягане.

— Луксозен въздух или обикновен, армейски?

— Освен това лъжат — казах аз. — Притеснени са, лъжат, а на всичко отгоре са и глупаци. Защо съм толкова разтревожен за куфарчето на Креймър?

— Заради съдържанието — отвърна тя. — Каквото и да е носил със себе си за Калифорния.

Кимнах.

— Те сами току-що ни казаха какво е носил. Дневният ред на конференцията.

— Сигурен ли си, че има такъв?

— Винаги има дневен ред. И то винаги в писмен вид. За всяко нещо има писмен дневен ред. Дори за да се промени храната в кучкарника, се провеждат четирийсет и седем отделни съвещания, всяко с отделен дневен ред. Така че и за Форт Ъруин е имало дневен ред, в това поне можеш да бъдеш сигурна. И от тяхна страна беше абсолютно идиотско да твърдят, че е нямало. Щом толкова не искаха да го показват, можеха да излъжат, че е строго секретен.

— Може пък конференцията наистина да не е била важна.

— Глупости. Била е важна и още как.

— Защо мислиш така?

— Защото е щял да присъства генерал-майор с две звезди. А също и бригаден генерал с една. И понеже се е провеждала навръх Нова година, Съмър. Кой е готов току-така навръх Нова година да лети от Германия за Ню Йорк и да прекара нощта в някакъв скапан транзитен хотел? А пък тази Нова година в Германия ще е била нещо страхотно. Стената падна. Ние спечелихме, след четирийсет и пет години. Новогодишните празненства са били невероятни. Кой би ги пропуснал заради нещо маловажно? За да се навият тия типове да се натоварят на самолета навръх Нова година, конференцията в Ъруин едва ли е била за нищо.

— Много се разстроиха, като чуха за мисис Креймър. Повече, отколкото за самия Креймър.

Кимнах.

— Може да им е била симпатична.

— Може пък и Креймър да им е бил симпатичен.

— Не, за тях той е само тактически проблем. В тази професия няма място за симпатии, особено на тяхното ниво. Те са се пришили за него, в един момент той взел, че умрял, та сега единствената им грижа е какво ще стане с тях.

— Може пък да ги повишат.

— Може — рекох аз. — Но ако около Креймър се разкрият някои не дотам удобни неща, може и те да си идат заедно с него.

— В такъв случай би трябвало сега да са се успокоили. Ти им обеща, че случаят ще се прикрие.

В гласа й прозвуча нотка на възмущение. Сякаш ме обвиняваше, че съм могъл да им обещая подобно нещо.

— Ние пазим името на армията, Съмър — казах аз. — Като на собственото си семейство. Затова ни се плаща. — Помислих за миг и запитах: — Но не ти ли направи впечатление, че след като им го обещах, не млъкнаха? А трябваше да схванат намека. Искали са да ги прикрия, аз им го обещах, и толкова. Мисията изпълнена.

— Докато те поискаха да знаят къде са му нещата.

— Точно така — казах аз. — И знаеш ли какво означава това? Означава, че и те търсят куфарчето на Креймър. Заради дневния ред. Екземплярът на Креймър е единственият, който им се губи. Ето защо дойдоха тук, за да видят дали не знам къде е.

Съмър погледна в посоката, накъдето бе заминала колата им. Във въздуха още се усещаше миризмата на изгорели газове. Едва доловим кисел дъх от катализатора.

— Как работят цивилните лекари? — запитах аз. — Да кажем, че си ми жена и аз получа инфаркт. Как би постъпила?

— Ще позвъня на бърза помощ.

— И после?

— После идва линейка и те откарва в спешното отделение.

— Да предположим, че още по пътя умра. Ти къде ще бъдеш през това време?

— Сигурно в линейката, до теб.

— А къде ще е през това време куфарчето ми?

— Вкъщи — каза тя. — Където си го оставил. — Тя се замисли. — Какво? Да не смяташ, че през нощта някой е отишъл при мисис Креймър да търси куфарчето?

— Много е възможно — казах аз. — Някой научава, че човекът е умрял от инфаркт, допуска, че е издъхнал в линейката, допуска също така, че който е бил по това време с него, го е придружил до болницата, и отива у тях, очаквайки да намери къщата празна и куфарчето в нея.

— Но той изобщо не се е отбивал вкъщи.

— Което не пречи на онзи някой да почне оттам.

— Смяташ, че са били Васел и Кумър ли?

Не отговорих.

— Но това е налудничаво! — възкликна Съмър. — Те нямаха вид на такива хора.

— Външният вид лъже. Те са от бронетанковите войски. През целия си живот са били обучавани да прегазват всичко, което им се изпречи на пътя. Да предположим, че Гарбър се е обадил в Дванайсети корпус в Германия най-рано петнайсет минути след полунощ. Да кажем, че после от Дванайсети корпус са позвънили в хотела в Щатите най-рано в дванайсет и трийсет. Грийн Вали е на седемдесет минути от Вашингтон, а мисис Креймър е умряла в два. Това им дава максимум двайсет минути за реакция. Не забравяй, че двамата тъкмо са пристигнали от летището, нямат кола на разположение, а да наемат също изисква време. При това в никакъв случай не са носили железен лост със себе си. Никой не пътува с железен лост в багажа ей така, за всеки случай. А и много се съмнявам, че железариите са били отворени след полунощ навръх Нова година.

— Значи, някой друг е отишъл в къщата да търси?

— Трябва да намерим дневния ред — казах аз. — Да започнем отнякъде.

 

 

Изпратих Съмър да свърши три неща: първо, да състави списък на всички жени офицери във Форт Бърд, разполагащи с персонални хъмъри; второ, да идентифицира онези от тях, които са могли да познават Креймър от Форт Ъруин, Калифорния; и трето, да позвъни в хотел „Джефърсън“ във Вашингтон и да направи справка за точния час на пристигане и отпътуване на Васел и Кумър, както и за входящите и изходящите им телефонни разговори. После се върнах в кабинета си, сложих в папка бележката от Гарбър, разгънах тази от брат ми на бюрото и набрах номера. Той вдигна на първото позвъняване.

— Здрасти, Джо — казах.

— Джак!

— Какво?

— Обадиха ми се по телефона.

— Кой?

— Докторът на мама.

— За какво ти се обади?

— Тя умира.