Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Enemy, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Дамянов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Врагът
Издателство „Обсидиан“, София, 2004
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954–769–066–3
История
- —Добавяне
22
Когато стигнахме до летище „Нашънъл“, резервоарът беше изцеден до капка. Оставихме шевролета на дългосрочния паркинг и примирено закрачихме към терминала. Разстоянието беше около километър и половина. По това време нямаше автобуси. Беше посред нощ и цялото летище беше празно. В самия терминал трябваше да изкараме чиновника от задната стаичка, за да ни издаде билети. Подадохме му последните два откраднати ваучера и той ни даде места за първия сутрешен полет до Лос Анджелис. Очакваше ни дълга нощ.
— Каква е задачата? — запита Съмър.
— Три ареста — отвърнах аз. — На Васел, Кумър и Маршъл.
— По какви обвинения?
— Серийно убийство. На мисис Креймър, Карбоун и Брубейкър.
Тя ме изгледа невярващо.
— Можеш ли да го докажеш?
Поклатих глава.
— Знам точно какво е станало. Знам кога, как, къде и защо. Но не мога да докажа нищо. Ще трябва да разчитаме на самопризнания.
— Които няма да получим.
— В други случаи съм получавал — казах аз. — Има си начини.
Тя потръпна.
— Намираме се в армията, Съмър — казах. — И аз не съм някоя детска учителка.
— Обясни ми за Карбоун и Брубейкър.
— Първо трябва да ям. Гладен съм.
— Нямаме пари — каза тя.
И без това повечето заведения бяха със спуснати решетки. Може би пък щяха да ни нахранят в самолета. Отнесохме чантите си в чакалнята и седнахме с лице към една огромна витрина, през която се виждаше единствено черна, непрогледна нощ. Седалките представляваха дълги пейки с винилова тапицерия, на всеки три педи с фиксирани облегалки за ръцете, за да не могат чакащите да се излягат.
— Е, обясни ми — каза тя.
— Това са само поредица от безумни догадки, навързани една за друга.
— Нищо, пробвай.
— Е, добре. Да започнем с мисис Креймър. Защо според теб Маршъл е отишъл в Грийн Вали?
— Защото е най-логичното място, откъдето да започне.
— Не. Това е най-нелогичното място, откъдето да започне. Самият Креймър не се е отбивал там от пет години. Хората му положително са го знаели. Придружавали са го толкова пъти. И въпреки това са взели бързо решение и Маршъл е потеглил натам. Защо?
— Може би защото Креймър им е казал, че си отива вкъщи?
— Правилно — казах аз. — Той им е казал, че този път ще бъде при жена си, за да скрие факта, че се среща с Карбоун.
Но пък, от друга страна, защо изобщо е трябвало да им се отчита къде отива?
— Не знам — отвърна тя.
— Защото има хора, пред които сме длъжни да се отчитаме.
— И кои са те?
— Да предположим, че един богаташ пътува с любовницата си. Ако реши да прекара една нощ насаме, все нещо трябва да й каже. И ако й каже, че ще се отбие при жена си колкото за пред хората, тя би трябвало да му повярва. Може да не й хареса, но ще го приеме. Понеже от него се очаква от време на време да го прави. Това е част от сделката.
— Креймър не е имал любовница. Бил е хомо.
— Имал е Маршъл.
— Невъзможно! — каза тя. — Не го вярвам.
— Добре, но е истина. Креймър е изневерявал на Маршъл. Те са имали сериозна интимна връзка. Маршъл е бил основният му любовник. Той не е офицер от разузнаването, но Креймър го е взел на служба, за да го държи подръка. Били са двойка. Но наред с това на Креймър доста са му шарили очите. Запознал се е с Карбоун и е започнал да се вижда и с него. Така че, когато навръх Нова година Креймър е казал на Маршъл, че отива да се види с жена си, Маршъл му е повярвал. Както би повярвала любовницата на богаташа. Затова Маршъл е отишъл в Грийн Вали. Защото в душата си и за миг не се е усъмнил, че Креймър е там. Той е бил единственият човек на света, който си е мислил, че знае със сигурност къде е Креймър. Само че Креймър го бил излъгал. Както често се лъжат помежду си любовниците.
Дълго време Съмър не продума. Седеше безмълвно и гледаше в мрака навън. Накрая попита:
— Това има ли отношение към случилото се там?
— Според мен донякъде да. Мисля, че мисис Креймър и Маршъл са се заприказвали. Тя сигурно го е познавала от базата в Германия. Може да е знаела за връзката му с мъжа й. Генералските съпруги са умни жени. Може дори да е знаела и за другия любовник. И представи си, че й е било писнало и е решила да го подразни? С нещо от рода на: какво става, и на теб ли ти върти номера? И тогава Маршъл е побеснял и е замахнал с лоста. Сигурно затова не е казал веднага на Васел и Кумър. Понеже страничната жертва не е била резултат на осуетен грабеж, както мислехме, а на скарване. Ето защо ти казах, че мисис Креймър не е убита само заради куфарчето. Мисля, че тя отчасти дължи смъртта си и на това, че е подразнила един ревнивец, който на всичкото отгоре се е оказал и избухлив.
— Досега само догадки.
— Мисис Креймър е мъртва. Ето ти един факт.
— Но останалото са догадки.
— Маршъл е на трийсет и една и никога не се е женил.
— Това нищо не доказва.
— Знам — казах аз. — Нямам никакви доказателства. В днешно време доказателствата са рядка стока.
Съмър помълча, после запита:
— И какво е станало после?
— После Васел, Кумър и Маршъл се захващат сериозно да издирват куфарчето. Имат предимство пред нас, защото знаят, че търсят мъж, а не жена. Маршъл се връща в Германия на втори, за да претърси кабинета и личните стаи на Креймър. Намира нещо, което го насочва към Карбоун. Може би дневник, писмо, или снимка. Или просто име и номер в телефонно тефтерче. След което Маршъл идва отново тук, тримата съставят план и се обаждат на Карбоун. Започват да го изнудват. Уреждат си среща на следващата вечер за размяна на куфарчето срещу въпросната снимка, писмо или каквото там е било. Карбоун е приел сделката. Той е нямал нищо против, първо, защото не е искал връзката му да се разчуе, и второ, защото вече се е обадил на Брубейкър за дневния ред. Карбоун е нямал какво да губи, а е можел много да спечели. Може и преди да му се е случвало да участва в подобни сделки. И то неведнъж. Горкият, шестнайсет години е служил в армията, а е бил хомо. Само че този път не му е провървяло. Понеже Маршъл го е очистил по време на размяната.
— Маршъл ли? Та Маршъл дори не е бил там!
— Напротив, бил е — казах аз. — Ти сама се досети. Когато тръгвахме от базата, за да се видим с детектив Кларк заради лоста. Помниш ли? Когато Уилард ме преследваше по телефона. Тогава ти направи едно предположение.
— Какво предположение?
— Маршъл е бил в багажника на колата, Съмър. Кумър е карал, Васел е седял до него, а Маршъл е бил в багажника. Така са минали през портала. Оставили са колата в отдалечения край на паркинга зад офицерския клуб. На заден ход, за да не се вижда багажникът. Преди да слязат, Кумър е освободил ключалката, докато Маршъл е придърпвал отвътре капака. После двамата са влезли вътре, за да си създадат желязно алиби. Междувременно Маршъл е лежал свит поне два часа в багажника, като е придържал капака отвътре, за да не се отвори. Когато наоколо е утихнало, е излязъл, седнал е зад волана и е подкарал. Затова първият патрул си спомня голям черен автомобил, а вторият не. Защото отначало колата е била там, а после я е нямало. И така, Маршъл минава с колата да вземе Карбоун от уговореното място и двамата отиват заедно в гората. Карбоун носи куфарчето. Маршъл отваря багажника и подава на Карбоун плик или нещо подобно. Карбоун се извръща да провери на лунната светлина дали е това, което му е обещано. Дори един толкова предпазлив мъж, сержант от „Делта“, би го направил. В края на краищата цялата му кариера е застрашена. В това време Маршъл пристъпва зад него и го удря с лоста. Не заради куфарчето. Той, така или иначе, ще си го получи. Сделката върви по план. Пък и Карбоун няма интерес да се разприказва впоследствие. Маршъл го удря отчасти заради това, че е бесен от изневярата на Креймър. После си прибира обратно плика, грабва куфарчето от ръката му и хвърля и двете в багажника. Останалото го знаем. Маршъл е бил наясно през цялото време какво ще направи и се е подготвил да ни подхлъзне по фалшива следа. След като приключва с Карбоун, той подкарва към сградите на базата, като пътем изхвърля лоста. Паркира колата на първоначалното място, мушка се в багажника, Васел и Кумър излизат от офицерския клуб, качват се в колата и потеглят.
— И после?
— После карат, без да спират, накъдето им видят очите. И двамата са възбудени и напрегнати. А и притеснени, понеже вече знаят, че тяхното послушно момче е очистило мисис Креймър. Не се решават да спрат, за да позволят на Маршъл да излезе от багажника. Страхуват се, че може да е изцапан с кръв. Първото място, което им се изпречва, е онзи паркинг на час път северно от базата. Отново паркират в дъното, Маршъл излиза и им подава куфарчето. Продължават пътя си. Нужна им е около минута, за да претърсят куфарчето, след което го захвърлят през прозореца на около километър и половина по-нататък.
Съмър мълчеше. Долните й клепачи потрепваха. Мислеше.
— Това е само теория — каза тя накрая.
— Имаш ли друго обяснение за всичко, което знаем?
Съмър помисли още малко. После поклати глава.
— А какво ще кажеш за Брубейкър? — запита тя.
От високоговорителите на тавана се разнесе глас. Обявяваха полета ни. Вдигнахме багажа си и се преместихме на изхода. Отвън беше все така тъмно. Преброих останалите пътници. Надявах се да има свободни места, за да поискам допълнителна закуска. Бях много гладен. Но положението не изглеждаше обещаващо. Самолетът щеше да се напълни. Сигурно през януари Лос Анджелис е неустоимо привлекателен за жителите на Вашингтон. Не са им нужни допълнителни причини, за да си правят срещите там.
— Какво ще кажеш за Брубейкър? — повтори тя.
Запровирахме се назад, докато намерихме местата си.
Падаха ни се средна седалка и прозорец. Мястото до пътеката беше вече заето от някаква монахиня. Доста възрастна. Надявах се да е зле със слуха. Не исках да подслушва какво си приказваме. Тя се извъртя настрани, за да ни направи място да минем. Оставих Съмър да седне до нея, а аз се настаних до прозореца. Закопчах колана. Известно време мълчах и наблюдавах летището. Някакви хора се суетяха под ярки прожектори. После се отделихме от изхода, машината зави и тръгна към пистата. Нямаше опашка от излитащи самолети. След две минути бяхме във въздуха.
— За Брубейкър не съм сигурен — казах аз. — Откъде изобщо се появява той? Дали те са му се обадили или той на тях? Във всеки случай той е знаел за дневния ред трийсет минути след полунощ на Нова година. Какъвто е бил инициативен, може сам да ги е притиснал. Или пък Васел и Кумър да са се презастраховали за най-лошото. Да са предположили, че дългогодишен и лоялен сержант като Карбоун ще се обади на шефа си. Така че не съм сигурен кой на кого се е обадил пръв. Може да са започнали едновременно да се търсят. Може да е имало взаимни заплахи или пък Васел и Кумър да са предложили с общи усилия да измислят изход, от който всички да спечелят.
— Това възможно ли ти се струва?
— Кой знае? — казах аз. — Тези интегрирани части ще са нещо доста смахнато. От тях е можел да има полза най-вече Брубейкър, който се е занимавал със смахнати военни похвати. Така че Васел и Кумър може да са го подмамили с обещания за стратегическо партньорство. Тъй или иначе, уреждат си среща късно вечерта на четвърти. Сигурно Брубейкър е избрал мястото. Той може би е минавал стотици пъти покрай тази местност, отивайки в голф клуба. И се е чувствал уверен. Ако е имал някакви съмнения, едва ли е щял да позволи на Маршъл да седне зад него.
— Откъде знаеш, че Маршъл е бил зад него?
— Така е по протокол. Брубейкър е полковник, който е имал среща с генерал и с друг полковник. Той сигурно е поканил Васел да седне отпред до него, а Кумър отзад, зад Васел, за да може с едно обръщане да вижда и двамата. През това време Маршъл е можел да седне където си иска. Кой го е грижа за някакъв си там майор!
— Дали наистина са възнамерявали да го убият? Или просто е станало случайно?
— Възнамерявали са, сигурно е. Имали са готов план. С предварително избрано уединено място, където да подхвърлят трупа, с хероин, който Маршъл е донесъл от Германия. Носели са зареден пистолет. Така че ние се оказахме прави в крайна сметка, макар и по чиста случайност. Същите хора, които са убили Карбоун, излизат през портала и очистват Брубейкър. Без да спират където и да било.
— С двоен финт за заблуда — каза Съмър. — Първо, хероинът в джобовете. И второ, трупът е подхвърлен на юг, вместо на север.
— Доста аматьорски изпълнено — възразих аз. — Патолозите от Кълъмбия положително са забелязали проблема с ливидността и обгарянията от ауспуха. Васел и Кумър са извадили голям късмет, че докторите не се сетиха да ни кажат отначало. Освен това са оставили колата на Брубейкър на север, което си е чисто умопомрачение.
— Може да са били уморени — каза тя. — От напрежението, от шока, от многото път. Представи си само: тръгват от Арлингтън, отиват чак до Смитфийлд, оттам се връщат в Кълъмбия, оттам до „Дълес“. Това са, кажи-речи, осемнайсет часа без прекъсване. Нищо чудно, че са направили и някои грешки. Но са щели да се отърват безнаказано, ако ти не беше пренебрегнал заповедта на Уилард.
Кимнах. Не казах нищо.
— Доказателствата ти куцат отвсякъде — каза тя. — Не са дори и косвени. Просто предположения.
— Знам го и без да ми го кажеш — отвърнах аз. — Затова са ми нужни техните самопризнания.
— Трябва да обмислиш много внимателно всичко, преди да им отправиш обвинения. При такива слаби доказателства може ти да се окажеш в затвора вместо тях.
Чух зад нас някакво раздвижване. Появи се стюардесата със закуските ни. Подаде една на монахинята, една на Съмър и една на мен. Като порция изглеждаше доста жалко. Претоплен сандвич с шунка и сирене и шишенце студен сок. И това беше всичко. Кафето щеше да дойде по-късно, предположих аз. Или по-скоро се надявах. Приключих със закуската за около трийсет секунди. На Съмър й трябваха трийсет и една. Докато монахинята изобщо не започваше своята. Табличката й стоеше недокосната на сгъваемата масичка пред нея. Аз смушках Съмър в ребрата.
— Попитай я дали ще яде.
— Не мога! — отвърна тя.
— Длъжна е да проявява милосърдие — казах. — Нали е монахиня!
— Не мога — повтори тя.
— Можеш!
Съмър въздъхна.
— Добре де, след малко.
Но изпорти работата. Забави се повече, отколкото трябваше. Монахинята обели станиола и захапа сандвича.
— Съжалявам — каза Съмър.
Погледнах я.
— Какво каза?
— Казах: съжалявам.
— Не, преди това. Какво беше последното нещо, което каза?
— Казах, че не мога просто така да я запитам дали ще си яде закуската.
Поклатих глава.
— Не, преди изобщо да донесат закуската.
Видях как Съмър мислено пренавива лентата в главата си.
— Казах, че Васел и Кумър щяха да се отърват безнаказано, ако ти не беше пренебрегнал заповедта на Уилард.
Кимнах. Поразсъждавах около минута върху този факт. После затворих очи.
Когато ги отворих, бяхме вече в Лос Анджелис. Самолетът бе допрял пистата; събуди ме рязкото разтърсване и писъкът на гумите върху бетона. Съмваше се. Зората изглеждаше кафеникава, както често става в Лос Анджелис. Гласът на пилота по уредбата ни съобщи, че в Калифорния е седем часът. През последните два дни се бяхме движили все на запад и денонощията ни бяха средно по двайсет и осем часа. Бях успял да поспя и не се чувствах особено уморен. Но умирах от глад.
С вдървени от седенето крака слязохме от самолета и поехме към лентите за багаж. Наоколо сновяха шофьори и посрещачи. Огледах се. Видях, че Калвин Франц не е пратил човек да ме посрещне. Бе дошъл лично. Зарадвах се. Приятно ми беше да го видя. Знаех, че с него сме в добри ръце.
— Имам новини за теб — каза той вместо поздрав.
Представих му Съмър. Здрависаха се, после той взе чантата й и я понесе. Предположих, че го прави отчасти от куртоазия, отчасти за да ускорим крачка и да стигнем по-бързо до колата му. Беше хъмър, паркиран в строго забранената зона. Но полицаите като че ли не смееха да го доближат. Един хъмър с черно-зелена камуфлажна боя има този ефект върху повечето хора. Качихме се. Оставих Съмър да седне отпред до шофьора. Реших на свой ред да проявя куртоазия, а освен това смятах да се опъна на задната седалка. Тялото ми се беше схванало от полета.
— Намерили са щабната кола — каза Франц.
Той даде газ и хъмърът с грохот се отлепи от бордюра. Форт Ъруин се намираше малко на север от квартала Барстоу, което означаваше петдесет километра напреко през града. Сигурно щяхме да стигнем за около час при сутрешното движение. Забелязах, че Съмър го наблюдаваше как шофира. В очите й се четеше професионално одобрение. Макар че тя сигурно щеше да ни закара дотам за трийсет и пет минути.
— Била оставена в „Андрюс“ — каза Франц. — На пети януари.
— Точно когато Маршъл е бил извикан в Германия.
Франц кимна, без да отделя поглед от пътя.
— Така е според книгата на портала. Паркирана била лично от Маршъл в запазените за транспортни войски места. Нашите хора са я качили на ремарке и са я закарали във ФБР. За по-бързо. Бюрото имаше да ни връща определени услуги. Работили са цяла нощ по нея. Отначало с нежелание, което бързо прераснало в огромен интерес. Явно случаят се припокривал с някакво тяхно разследване.
— Брубейкър — казах аз.
Той отново кимна.
— В багажника е имало следи от Брубейкър. Кръв и парченца мозък, ако трябва да бъдем точни. Опитали са се да позабършат със салфетки, но не особено добре.
— Друго? — запитах аз.
— Много неща — отвърна той. — В колата е имало кръв и от друг източник, малко размазано петънце от ръкав на яке или острие на нож.
— На Карбоун е — казах аз. — Маршъл е бил скрит в багажника. Намерили ли са нож?
— Не. Но отпечатъците на Маршъл са навсякъде в багажника.
— Нищо чудно — казах аз. — Той се е возил вътре няколко часа.
— Под постелката имало една идентификационна плочка — продължи Франц. — Само една. Сякаш верижката е била откъсната, а другата се е загубила.
— На Карбоун ли?
— А чия друга?
— Аматьорска работа — казах аз. — Още нещо?
— Обичайните боклуци. Колата не била чистена отдавна. Пълна била с косми, текстилни влакна, обвивки от хамбургери, кутии от безалкохолни. Такива неща.
— А кофички от кисело мляко?
— Една — отвърна Франц. — Отзад, в багажника.
— Ягода или малина?
— Ягода. С отпечатъците на Маршъл. Явно е закусил.
— Отворил я е — казах аз, — но не я е изял.
— Имало и празен плик — каза Франц. — Адресиран до Креймър, Дванайсети корпус, Германия. Въздушна поща, пуснат преди година. Без обратен адрес. Приличал на онези пликове, в които изпращат снимки. Само че вътре нямало нищо.
Замълчах. Той ме погледна в огледалото.
— Харесват ли ти новините?
Усмихнах се.
— Стават колкото да преминем от догадки към косвени доказателства.
— Огромна крачка за цялото човечество — каза той.
Извърнах глава. Замислих се за Карбоун, за Брубейкър и за мисис Креймър. И за мисис Ричър. На много хора по света е било писано да умрат през първата половина на януари 90-а.
В крайна сметка ни беше нужен повече от час, за да стигнем до Ъруин. Казах си, че всичко, което се говореше за шосетата в Лос Анджелис, ще се окаже вярно. Иначе базата си беше същата, каквато я помнех — забързана и делова както винаги. Форт Ъруин заемаше един огромен правоъгълник от пустинята Мохаве. Тук се редуваха на ротационен принцип бронетанкови полкове, които играеха ролята на домакини при смесени учения. Във въздуха се усещаше пролетна атмосфера, задаваха се големи маневри. Но в Калифорния по принцип времето беше все хубаво, хората обичаха да се забавляват на слънце с големите си скъпи играчки.
— Веднага ли искаш да се захванеш за работа? — запита Франц.
— Ти държиш ли ги под око?
Той кимна.
— Дискретно.
— Е, тогава най-напред да закусим.
Офицерският клуб в базата беше идеалното място за хора като нас, изтерзани от глад. Километричният бюфет предлагаше същото меню като в Германия, но портокаловият сок и фруктиерите с пресни плодове изглеждаха някак си по-естествено в Калифорния. Франц вече беше закусил. Аз погълнах количества храна колкото за една мотострелкова рота, а Съмър дори повече. Налях се с толкова кафе, колкото успях да побера. Накрая с мъка се оттласнах от масата. Поех си дълбоко дъх.
— Е — казах аз, — на работа.
Върнахме се в кабинета на Франц и той се свърза с хората си. Казаха му, че Маршъл е вече на танковото стрелбище, но Васел и Кумър още били в стаите в общежитието. Франц ни закара дотам с хъмъра. Слязохме на тротоара. Слънцето напичаше. Във въздуха се носеше прах.
Общежитието за командировани във Форт Ъруин имаше такъв вид, сякаш беше построено от същия предприемач, спечелил търга за казармите на XII корпус в Германия. С редици от еднакви къщички около покрит с пясък централен двор. Имаше и стая за гледане на телевизия, салон за тенис на маса, фоайета за почивка. Франц ни преведе през една врата, направи крачка встрани и аз се озовах срещу Васел и Кумър, седнали на две кожени кресла. Внезапно си дадох сметка, че всъщност съм ги виждал само веднъж — в собствения си кабинет във Форт Бърд. Това ми се стори несправедливо, като се имаше предвид колко време бях прекарал в мисли за тях.
И двамата бяха с нови камуфлажни униформи с „подобрен“ пустинен десен — на големи кафяви петна, — войниците му казваха шоколадов десерт. В тях изглеждаха също така неуместно, както и в горските камуфлажки. Приличаха на ротарианци. Васел беше плешив, както го бях запомнил, а Кумър носеше очила.
Те вдигнаха глави и ме погледнаха.
Поех си дълбоко дъх.
Висшестоящи офицери.
Полицейски тормоз.
Може ти да се окажеш в затвора вместо тях.
— Генерал Васел — казах аз — и полковник Кумър. Арестувани сте за нарушения на дисциплинарния устав и за подбудителство на трети лица към извършване на убийство.
Млъкнах и зачаках реакция.
Нямаше такава. Никой от тях не проговори. Бяха се примирили със съдбата си. Сякаш от самото начало бяха очаквали този момент. Сякаш през цялото време бяха знаели, че рано или късно ще се случи. Издишах въздуха от дробовете си. Всеки човек реагира на лошата новина горе-долу по един и същи начин. В нормалната реакция се редуват обида, гняв, отричане, примирение. Но двамата явно вече бяха минали през първите три. Личеше си. Бяха стигали края на процеса, останала им бе само последната фаза: примирението.
Дадох знак на Съмър да довърши формалностите. Дисциплинарният устав предвиждаше сложна процедура с всякакви указания, съвети и предупреждения към задържания. Съмър ги изреди много по-добре, отколкото бих се справил аз. Гласът й беше ясен, държането стегнато и професионално. Васел и Кумър мълчаха. Никакви гневни закани, никакви молби, никакви уверения в невинност. Само кимаха послушно където трябваше. Станаха от креслата си, без да им се казва.
— Белезници? — запита ме Съмър.
Кимнах.
— Разбира се. И ги качвай на хъмъра. Прекарай ги пеша по плаца. Нека всички да ги видят. Те са позор за армията.
Един от танкистите ми обясни как да стигна до стрелбището и аз взех хъмъра на Франц, за да прибера Маршъл. Той трябваше междувременно да е заел наблюдателна позиция в една барака до неизползвана танкова мишена, която ми бе описана като бракуван танк „Шеридан“, доста пострадал от стрелбите. Самата барака трябвало да бъде по-запазена и да се вижда от танка. Човекът ми каза да вървя по отъпканата пътека, за да не настъпя неизбухнал снаряд или пустинна костенурка. Ако настъпех снаряд, щях да загина. Ако сгазех костенурка, щях да си навлека наказание от Министерството на вътрешните работи.
Точно в девет и трийсет тръгнах от главната сграда на базата, сам. Не ми се чакаше Съмър. Тя беше още заета с Васел и Кумър. Чувствах се така, сякаш наближавах края на едно дълго пътуване, и исках само всичко да свърши. Взех назаем пистолет, по нещо ми подсказваше, че не постъпвам разумно.