Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Enemy, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Дамянов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 114гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Врагът
Издателство „Обсидиан“, София, 2004
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954–769–066–3
История
- —Добавяне
12
Нямаше време да изписваме специално кола от автопарка, затова се качихме на хъмъра, който бях оставил пред входа. Както винаги караше Съмър. С хъмъра шофьорските й умения някак си не можеха да се изявят докрай. Това е грамаден, бавноподвижен джип, който се справя адекватно с много задачи, но изминаването на големи разстояния за кратко време по гладки пътища не е сред тях. Съмър изглеждаше като джудже зад волана. Возилото вдигаше ужасен шум; двигателят боботеше страховито, тежките гуми свиреха по асфалта. Минаваше четири следобед; денят поначало си беше мрачен, а при това започваше да се смрачава.
Подкарахме на север към мотела на Креймър, на детелината отбихме на изток, докато пресякохме междущатска магистрала 95 и оттам отново свихме на север. След като изминахме около двайсет и пет километра, започнахме да се оглеждаме за сградата на щатската полиция. Оказа се на още двайсетина километра по-нататък. Беше дълга едноетажна тухлена постройка с цяла гора от високочестотни антени по покрива. Изглеждаше строена в началото на петдесетте. Тухлите бяха мръсно бежови. Трудно беше да се каже дали поначало са били жълти и потъмнели от слънцето, или по-скоро бели и зацапани от пушеците на автомобилното движение. По цялата дължина на фасадата с големи четвъртити букви от неръждаема стомана беше написано: ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ НА СЕВЕРНА КАРОЛИНА.
Отбихме от шосето и паркирахме пред двойна стъклена врата. Съмър угаси двигателя; двамата изчакахме минута-две, после слязохме от хъмъра, пресякохме тесния тротоар и влязохме вътре. Интериорът беше типичен за полицейски участък, безличен и функционален; подът беше застлан с линолеум, който се излъскваше до блясък всяка нощ, независимо дали имаше нужда от лъскане, или не. Стените бяха от бетонни тухли, с дебело напластена боя. Беше горещо; във въздуха се носеше лека миризма на човешка пот и прясно сварено кафе.
До входа имаше гише с дежурен полицай. И двамата бяхме с камуфлажните си униформи, а паркираният хъмър се виждаше през стъклената врата, така че човекът веднага направи връзката. Не ни попита кои сме и не ни поиска документи за самоличност. Нито пък се поинтересува защо генерал Креймър не се е явил лично. Просто ме погледна за миг, огледа Съмър малко по-подробно, после се наведе зад гишето и се изправи с куфарчето в ръка. Беше поставено в прозрачен найлонов плик. Не от онези, в които криминолозите слагат веществени доказателства, а в най-обикновен плик от универсален магазин, само че прозрачен. Името на магазина беше отпечатано напреко с големи червени букви.
Самото куфарче напълно съответстваше на големия платнен куфар, който бяхме намерили в стаята на Креймър — същият цвят, същият дизайн, същата възраст, същата степен на износеност, без монограм. Отворих го и погледнах вътре. Портфейл. Самолетни билети. Паспорт. Програма за пътуването — три листа, с резервации на хотели и полети. И една книга с твърди корици.
Но не и дневен ред на конференция.
Затворих куфарчето, поставих го върху плота и машинално го изравних с ръба. Бях разочарован, но не и изненадан.
— В найлоновия плик ли го е намерил патрулът? — запитах.
Дежурният поклати глава. Гледаше към Съмър, не към мен.
— Аз го сложих в плика. Да не се цапа. Не знаех колко време ще мине, докато дойде някой да го потърси.
— А къде точно е намерено?
Той помисли малко, с мъка отдели поглед от Съмър и прокара дебелия си показалец по разтворената на бюрото му книга, после се обърна и насочи същия показалец към картата зад гърба си. Беше подробен план на минаващия през Северна Каролина участък от магистрала 95. Проточен като десетсантиметрова панделка, той очертаваше трасето на пътя, от долната граница с Южна Каролина нагоре до Вирджиния. Показалецът на мъжа се поколеба за миг и после решително се заби в една точка по протежение на магистралата.
— Ето тук — каза той. — До банкета на платното в посока север, на километър и половина след този паркинг с бензиностанцията и на осемнайсет километра южно от мястото, където сме сега.
— Може ли да се разбере колко време е лежало край пътя?
— Трудна работа — каза той. — Не се занимаваме специално с боклука по банкетите. Може да е се търкаляло там и цял месец.
— А как са го открили?
— При спиране на кола за дребно нарушение. Патрулният го е забелязал съвсем случайно, докато е вървял от своята към колата на нарушителя.
— Кога точно е станало?
— Днес — каза дежурният. — В началото на следобедната смяна. Малко след пладне.
— Не е било цял месец край шосето — подхвърлих аз.
— Защо, кога е загубено?
— Навръх Нова година.
— Къде?
— Откраднато е от мястото, където е нощувал генералът.
— А къде е нощувал?
— В един мотел на петдесет километра южно оттук.
— Значи крадците са пътували на север.
— Предполагам — казах аз.
Човекът ме погледна, сякаш искаше разрешение, после взе куфарчето в двете си ръце и го огледа внимателно, като познавач, който се е натъкнал на рядък антикварен предмет. Вдигна го към светлината и дълго време се взира в него от всякакви ъгли.
— Януари е — каза той. — Нощем пада роса. Толкова е студено, че за да не се заледят пътищата, ги посипваме със сол. По това време на годината, ако нещо изпадне край пътя, бързо ще се съсипе. А куфарчето може да изглежда старо и износено, но не е повредено. Вярно, в гънките на брезента има мръсотия. Но не кой знае колко. Във всеки случай не се търкаля там от Нова година. Бих казал, че едва ли е било на открито повече от двайсет и четири часа. Една нощ максимум.
— Сигурен ли сте? — запита Съмър.
Мъжът поклати глава. Върна куфарчето на плота.
— Просто предполагам — каза той.
— Е, добре — казах аз. — Благодаря.
— Трябва да се разпишете, за да го приберете.
Кимнах. Той обърна книгата и я побутна към мен. Над десния джоб на куртката ми беше щамповано името ми: Ричър, но буквите бяха избледнели, пък и доколкото можах да забележа, той не ми обръщаше много внимание. Не откъсваше поглед от бюста на Съмър. Тъй че аз написах на съответния ред К. Креймър, взех куфарчето под мишница и се обърнах да си ходя.
— Странен обир — каза дежурният. — В портфейла са оставени пари и кредитна карта. Проверихме съдържанието му.
Не отговорих. Бутнах вратата и закрачих към хъмъра.
Съмър изчака една пролука в потока от движещи се коли, даде газ, пресече трите платна и навлезе право в затревената разделителна полоса. Спусна се надолу, нагази през отточната канавка на дъното, изкачи се по отсрещния склон и изпълзя на магистралата в другата посока. Изчака секунда-две да се поразредят колите, даде газ, излезе на асфалта и пое на юг. Това беше едно от нещата, за които хъмърът ставаше идеално.
— Я чуй тази версия и ми кажи какво мислиш — рече тя. — Снощи Васел и Кумър тръгват от Форт Бърд точно в десет с куфарчето. Поемат на север за летище „Дълес“ или за Вашингтон. Изваждат дневния ред и изхвърлят куфарчето през прозореца на колата.
— Те през цялото време са били в бара и в офицерската столова на Бърд.
— Значи някой от сътрапезниците им го е предал. Трябва да проверим с кого са се хранили. Може някоя от жените в списъка с хъмърите да е била с тях.
— Всички имат алиби.
— Само формално. На едно новогодишно парти обикновено не се знае кой кога пристига и си тръгва.
Погледнах през прозореца на колата. Зимният следобед се изнизваше бързо. Светът изглеждаше студен и неприветлив.
— Това са сто километра — казах. — Куфарчето е намерено на сто километра северно от Форт Бърд. Близо час път. На тяхно място аз бих задигнал дневния ред и бих изхвърлил куфарчето някъде по-наблизо.
Съмър не отговори.
— Можели са да спрат на някой паркинг, за да го пуснат в контейнера за боклук. Да изхвърлиш куфарче през прозореца на движеща се кола изглежда доста подозрително.
— Може пък наистина да не е имало дневен ред.
— Това би било прецедент във военната история.
— Тогава може дневният ред да не е бил важен.
— Във Форт Ъруин са поръчали обяд в хартиени пликове. Значи генералите и полковниците са смятали да работят и през обедната си почивка. Което също щеше да е прецедент в историята. Тази конференция е била важна, Съмър, повярвай ми.
Тя не отговори.
— Я обърни пак както ти си знаеш — казах аз. — През полосата. После ще се върнем на север. Искам да поогледам мястото около онзи паркинг с бензиностанцията.
Паркингът изглеждаше досущ като всички подобни комплекси, които бях виждал по магистралите на Америка. Двете половини на магистралата, отиващи съответно на север и на юг, се раздалечаваха на известно разстояние, образувайки голяма издутина по протежение на разделителната полоса. Едни и същи съоръжения обслужваха пътуващите и в двете посоки, затова сградите имаха по две лица, без гръб. Бяха тухлени, заобиколени от всички страни от зазимени цветни лехи и голи дървета. Имаше бензинови колонки и диагонални места за паркиране пред сградите. В момента тук не беше нито пусто, нито особено оживено. Празниците бяха приключили. Цели семейства се връщаха по домовете си — кой на работа, кой на училище. Около една трета от местата за паркиране бяха заети. Разпределението на колите беше доста любопитно — повечето хора бяха паркирали на първото изпречило им се място, най-близо до входа откъм шосето, сякаш се бяха страхували, че някой може да им го отнеме, докато всъщност около заведенията за хранене и тоалетните имаше много свободни места. Такава е човешката природа, да не вярваш в късмета си.
До главния вход на комплекса имаше площадка с полукръгла форма. В заведенията проблясваха ярки неонови светлини. Отвън, доста близо до вратите, имаше шест кофи за боклук. Наоколо беше пълно с хора, които зяпаха през витрините от вън на вътре и от вътре на вън.
— Тук е прекалено открито — каза Съмър. — Така доникъде няма да стигнем.
Кимнах.
— Нямаше да си давам тоя труд, ако не беше мисис Креймър.
— Карбоун ни е по-важен. Трябва да караме подред.
— Имам чувството, че се предаваме.
Излязохме от комплекса през северния изход, Съмър отново изпълни номера с пресичането на полосата и ние поехме по магистралата на юг. Разположих се на седалката максимално удобно за военен автомобил и се приготвих за дългия път към базата. Вляво небето беше съвсем тъмно. Вдясно над хоризонта се виждаха бледите отблясъци на залеза. Платното беше влажно. Съмър явно не се тревожеше от възможно заледяване.
В продължение на двайсет минути се возих неподвижно. После включих плафониерата над главата си и основно претърсих куфарчето на Креймър. Не очаквах да намеря нищо интересно; така и се оказа. Паспортът му беше обикновен, издаден преди седем години. На снимката той изглеждаше по-добре, отколкото като мъртъв в мотела, но разликата не беше голяма. По страниците имаше много гранични печати от Германия и Белгия. Страните, където се намираха бъдещите бойни полета и щабът на НАТО. Той не беше ходил никъде другаде. Истински специалист, посветил поне седем години от живота си на последното голямо танково полесражение в историята и на командната структура, която щеше да го ръководи.
Самолетните билети бяха точно такива, каквито бе очаквал Гарбър. Франкфурт-Дълес и Вашингтон-Лос Анджелис, и в двата случая отиване и връщане. Всичките полети бяха за икономическа класа, закупени със специална служебна отстъпка три дни преди датата на първия полет.
Програмата на пътуването му съответстваше на данните, отпечатани на билетите. Бяха отбелязани дори местата на седалките. Креймър явно обичаше да сяда до пътеката или пък с възрастта пикочният му мехур беше станал по-активен. Имаше резервация за единична стая в общежитието за командировани офицери във Форт Ъруин, докъдето Креймър така и не бе успял да стигне.
В портфейла му имаше общо трийсет и седем щатски долара и шейсет и седем германски марки на дребни банкноти. Основно платежно средство беше картата му „Америкън Експрес“, която изтичаше след година и половина. В графата член от… пишеше 1964 г. Помислих си, че му е било доста рано за военен. По онова време повечето офицери от армията плащаха в брой или със служебни купони. Явно Креймър беше харчил парите си по по-цивилизован начин.
В портфейла имаше и шофьорска книжка от щата Вирджиния. На постоянен адрес беше вписана къщата в Грийн Вали, макар че Креймър бе избягвал да се прибира там. Имаше още и военна карта за самоличност, а зад найлоново прозорче се виждаше цветна снимка на мисис Креймър. Лицето на снимката беше много по-младо от онова на трупа, който бях открил на пода в къщата. Поне с двайсет години. Навремето мисис Креймър явно е била доста хубава. Имаше дълга кестенява коса, която с избеляването на снимката бе придобила оранжев оттенък.
В портфейла нямаше нищо друго. Нито квитанции, нито сметки от ресторанти, нито отрязъци от чекове, телефонни номера или каквито и да било други хартийки. Не че това ме изненадваше. Генералите по принцип са прибрани хора. Добри воини, но и добри бюрократи. Представих си, че кабинетът на Креймър и апартаментът му в гарнизона са били също толкова подредени, колкото и този портфейл. С всичко необходимо и нищо излишно.
Книгата с твърди корици се оказа научна монография за битката при Курск, издадена от някакъв провинциален университет в Средния запад. Тази битка, която се бе провела през юли 1943 г., беше последната голяма офанзива на хитлеристка Германия във Втората световна война и нейното първо съкрушително поражение в открит бой срещу руснаците. При това тя беше останала в историята като най-голямото танково сражение на всички времена и само хора като Креймър бяха в състояние да променят този факт в бъдеще. Във всеки случай не бях никак изненадан от литературните му интереси. Дълбоко в съзнанието си той сигурно беше съжалявал, че жаждата му за бойни подвизи се ограничава с четене на истории за този величествен двубой между стотиците задъхани, ревящи „Тигри“, „Пантери“ и руските Т–34, разразил се преди толкова години в далечната, изпепелена от слънцето руска пустош.
В куфарчето нямаше нищо друго. Само няколко измачкани късчета хартия, затъкнати в ъглите и по шевовете. По всичко личеше, че Креймър е имал навик преди всяко пътуване да изпразва куфарите си, да ги обръща надолу и да ги изтърсва най-внимателно от всякакви случайно останали боклуци. Поставих всичко обратно вътре, закопчах каишките и сложих куфарчето в краката си.
— Когато се върнем, говори с дежурния от столовата — казах на Съмър. — Опитай се да разбереш кой още е вечерял с тях.
— Ясно — каза Съмър, без да отделя поглед от пътя пред себе си.
Върнахме се във Форт Бърд тъкмо за вечеря. Хапнахме набързо в бара на офицерския клуб заедно с колеги от военната полиция. Дори Уилард да бе поставил свои информатори между тях, те щяха да видят само двама уморени офицери, които се хранят мълчаливо и почти не разговарят. Но между две блюда Съмър все пак успя да се измъкне за малко, а когато се върна, по очите й разбрах, че има да ми казва нещо. Изядох си спокойно десерта и допих кафето, без да бързам, за да не се издам, че имам важна работа. После излязох. Застанах отвън на студа и зачаках. Съмър дойде след пет минути. Усмихнах й се. И двамата се държахме така, сякаш имахме тайна любовна среща.
— Само една жена е вечеряла с Васел и Кумър — каза тя.
— Коя?
— Подполковник Андрея Нортън.
— Психоложката?
— Да.
— През нощта срещу Нова година тя е била на парти.
Съмър направи гримаса.
— Нали ги знаеш тия новогодишни партита. В някакъв бар в града, с още неколкостотин души, през цялото време се влиза и излиза, пиене, шумотевица, бъркотия, хората се изнизват по двойки към хотелите… Спокойно е могла да се измъкне, без да я видят.
— Къде се намира барът?
— На половин час от мотела.
— При това положение е отсъствала поне един час.
— Не е невъзможно.
— Била ли е в бара точно в полунощ? Когато хората се хващат за ръце и пеят „За старото приятелство“? Който е бил край нея, би трябвало да си спомни.
— Присъствалите твърдят, че Нортън била с тях в полунощ. Но тя може да се е върнала дотогава. Оня хлапак от мотела казва, че хъмърът потеглил в единайсет и двайсет и пет. Значи спокойно е могла да се върне, дори е имала пет минути в повече. И всичко е щяло да изглежда напълно естествено. Нали разбираш, малко преди дванайсет всички отново се събират около масата и чакат часовника. И тогава партито започва отначало.
Не казах нищо.
— Тя може да е взела куфарчето, за да го прочисти от улики. Може телефонният й номер да е бил записан на листче заедно с името й. Може Креймър да е носил нейна снимка. Или да си е водил дневник. Във всеки случай тя не е искала да стане скандал. Но след като си е взела онова, което й е трябвало, спокойно е могла да го върне, като са й го поискали.
— Откъде Васел и Кумър са знаели от кого да го поискат?
— В армията е трудно да се прикрие една дългогодишна връзка.
— Нещо не е точно — казах аз. — Ако са знаели за Креймър и Нортън, защо им е трябвало да ходят до къщата във Вирджиния?
— Е, добре, да кажем, че не са знаели със сигурност. По-скоро са го усещали, смятали са го за една възможност. Може би не и първата, която им е дошла наум. Може тогава да са си мислели, че връзката е прекъсната.
Кимнах.
— Какво бихме могли да изкопчим от нея?
— Например да получим потвърждение, че Васел и Кумър са уредили снощи куфарчето да им се предаде. Това ще докаже, че са го търсили, тоест замесени са в убийството на мисис Креймър.
— Но те не са се обаждали на никого от хотела, а не са имали време, за да отидат дотам лично. Така че не виждам как са могли да бъдат замесени. Какво още можем да изкопчим?
— Можем да разберем със сигурност какво е станало с дневния ред. Да кажем, че Васел и Кумър са си го получили обратно. В такъв случай армията поне ще си отдъхне, че някой журналист няма да го изрови от боклука.
Кимнах. Не казах нищо.
— Може и Нортън да го е видяла — продължи Съмър. — Може да го е прочела. И тогава би могла да ни каже за какво е всичко това.
— Звучи примамливо.
— И е.
— Не мога ли просто да ида при нея и да я попитам?
— Ти си от Сто и десета част. Можеш да питаш всекиго за всичко.
— Трябва обаче да се пазим Уилард да не надуши.
— Нортън не знае, че той ти е забранил да ровиш.
— Знае. Казал й е след историята с Карбоун.
— Мисля, че все пак трябва да говорим с нея.
— Няма да е лесно — рекох. — Тя сигурно ще се засегне.
— Само ако възприемем грешен подход.
— А какъв шанс имаме да налучкаме правилния?
— Може да успеем да насочим разговора накъдето искаме. Като се възползваме от чувството й за срам. Тя няма да иска тази история да се разчуе.
— Не бива да я притискаме много, за да не се обади на Уилард.
— Теб страх ли те е от него?
— Страх ме е от това, което може да ни причини от висотата на служебното си положение. Едва ли ще имаме полза, ако ни премести в Аляска.
— Ти решаваш.
Известно време мълчах и мислех. Сетих се за книгата на Креймър. Сега за нас бе настъпил 13 юли 1943 г. В известен смисъл бяхме в положението на Александър Василевски — съветския маршал, решил изхода на битката при Курск. Ако в тази минута вземехме решение за атака, трябваше да нанесем удара с всички сили, да настъпваме решително и да не се отказваме, докато не смажем врага. Ако дори за миг се оставехме да ни завре в калта или се забавехме да си поемем дъх, той щеше да контраатакува и да ни прегази.
— Е, добре — казах аз. — Да действаме.
Открихме Андрея Нортън във фоайето на офицерския клуб и аз я запитах дали би ни отделила една минута за разговор в кабинета си. По погледа й видях, че се чуди защо ли ни е потрябвала отново. Казах й, че въпросът е деликатен и поверителен, от което учудването й само се увеличи. Явно Уилард я бе уверил, че случаят „Карбоун“ е приключен, и тя не се сещаше за какво друго бихме могли да я питаме. Но все пак се съгласи да ни приеме. Щеше да ни чака в кабинета си след трийсет минути.
Двамата със Съмър прекарахме трийсетте минути до срещата в моя кабинет, преглеждайки списъците на лицата, които са били в наличност и в разход по време на убийството на Карбоун. Разпечатката беше поне десетина метра дълга, а нагъната като акордеон беше дебела колкото палеца ми. На всеки ред с бледи мастилени точки от принтерна лента беше отпечатано по едно име със съответния чин и номер. Отстрани почти до всяко име имаше отметка.
— Какво показва този знак? — попитах аз. — В наличност или в разход?
— В наличност — отвърна тя.
Кимнах. Тъкмо от това се бях страхувал. Прекарах палеца си по гънките на акордеона.
— Колко са общо? — запитах.
— Около хиляда и двеста.
Кимнах отново. Не беше кой знае колко трудно да пресееш хиляда и двеста имена, за да откриеш един-единствен убиец. Във всеки полицейски участък списъците със заподозрените са далеч по-дълги. Навремето имаше няколко случая в Корея, при които целият личен състав на американския контингент се бе оказал заподозрян. Разликата беше там, че подобни случаи поглъщаха огромни ресурси, многоброен персонал и практически бездънен бюджет. Те изискваха абсолютно съдействие от страна на всички заинтересовани страни. И в никакъв случай не можеха да се разследват зад гърба на прекия началник, в пълна тайна и от двама души, действащи на своя глава.
— Невъзможно — казах аз.
— Няма нищо невъзможно — отвърна Съмър.
— Трябва да подходим по различен начин.
— Как?
— Какво е носел той на мястото на престъплението?
— Нищо.
— Не е вярно. Носел е себе си.
Съмър вдигна рамене. Прекара върховете на пръстите си по ръбовете на хартията. Акордеонът набъбна за миг, после отново изтъня, когато попадналият между листата въздух излезе с тиха въздишка.
— Избери си едно име — каза тя.
— Носел е пехотен нож.
— Хиляда и двеста имена, това са хиляда и двеста пехотни ножа.
— Освен това е носел щанга за гуми или метален лост.
Съмър кимна.
— А също и кисело мляко — казах аз.
Тя мълчеше.
— Четири неща. Себе си, пехотен нож, тъп метален инструмент и кисело мляко. Откъде е взел киселото мляко?
— От хладилника в стаята си — отвърна Съмър. — Или от някоя столова, от бюфета, от лавката, от супермаркет или от бакалия извън базата.
Представих си напрегнат, задъхан мъж, който подтичва, може би облян в пот, с окървавен пехотен нож и железен лост в дясната ръка и празна кофичка от кисело мляко в лявата, препъва се в тъмното, наближава мястото, за което е тръгнал, изведнъж поглежда надолу, вижда кофичката от кисело мляко в ръката си, замахва и я мята надалеч, прибира кървавия нож и лоста под куртката си.
— Трябва да намерим кофичката — казах аз.
Съмър не отговори.
— Положително я е хвърлил — продължих аз. — Не на самото място на престъплението, но не и много далеч оттам.
— И какво ще ни помогне това?
— На нея ще има стикер с цена или баркод. Може би и дата на трайност. Така ще открием къде е купена.
Помислих малко.
— Освен това може да има и отпечатъци.
— Той е бил с ръкавици.
Поклатих глава.
— Виждал съм как хората отварят запечатана храна. Никога с ръкавици. Просто не става. Отгоре кофичката е с фолио. Има издадено настрани езиче, което трябва да се дръпне.
— Но базата е четиристотин квадратни километра!
Кимнах. Бяхме отново в изходна точка. Обикновено с няколко телефонни разговора бих могъл да събера всички новобранци в базата, да ги строя в редица на метър един от друг, да ги накарам да коленичат и да пропълзят целия участък като гигантски гребен, преобръщайки всяка тревичка и всяко камъче. И така ден след ден, докато не намерят това, което съм ги пратил да търсят. Армията разполага с достатъчно жива сила, за да открие игла в копа сено. Или ако иглата е счупена, да намери и, двете половинки. А също и малката люспица хром, която се е обелила при точката на счупване.
Съмър погледна часовника на стената.
— Трийсетте минути изтекоха.
Взехме хъмъра, за да стигнем до Центъра по психология, и паркирахме на място, вероятно запазено за друг. Беше девет часът. Съмър угаси двигателя, отворихме вратите и слязохме на студа.
Взех куфарчето на Креймър със себе си.
Минахме по покритите с плочки коридори и стигнахме до стаята на Нортън. Вътре светеше. Почуках и влязохме. Тя седеше зад бюрото. Всичките й учебници бяха подредени по лавиците. Пред нея го нямаше познатия жълт бележник. Нито молив или писалка. Светлината на настолната лампа описваше идеален кръг върху голото дърво.
Срещу бюрото имаше три стола за посетители. Тя ни направи знак с ръка да седнем. Съмър седна отдясно, аз отляво. Многозначително подпрях куфарчето на Креймър върху облегалката на празния стол в средата, точно срещу Нортън; набиваше се в очи като призрак, внезапно появил се на семейния пир. Нортън дори не го погледна.
— С какво мога да ви помогна? — запита тя.
С подчертано старание наместих куфарчето така, че да застане изправено върху стола.
— Разкажете ни за вечерята снощи.
— Каква вечеря?
— С висшите офицери от бронетанковите войски, които са били на посещение.
Нортън кимна.
— Васел и Кумър — рече тя. — Е, и?
— Те са работили за генерал Креймър.
Тя отново кимна.
— Да, така е.
— А сега ни разкажете за вечерята.
— За храната ли?
— За атмосферата — казах аз. — За разговорите. За настроението.
— Та това си беше най-обикновена вечеря в офицерския клуб — каза тя.
— Някой е дал на Васел и Кумър едно куфарче.
— Така ли? В смисъл като подарък?
Не отговорих.
— Не си спомням такова нещо — каза тя. — Кога точно?
— По време на вечерята — поясних аз. — Или когато са си тръгвали.
Известно време всички мълчахме.
— Куфарче значи — каза Нортън.
— Вие ли бяхте? — запита я Съмър.
Нортън я изгледа озадачено. Тя или искрено не разбираше за какво става дума, или беше превъзходна актриса.
— Какво да съм била аз?
— Вие ли им дадохте куфарчето?
— За какво да им давам куфарче? Та аз едва ги познавам!
— А откъде ги познавате?
— Виждали сме се един-два пъти. Преди години.
— Във Форт Ъруин ли?
— Да речем.
— Защо вечеряхте с тях?
— Бях в бара. Те ме поканиха. Би било грубо да откажа.
— Знаехте ли, че идват?
— Нямах представа — каза тя. — Учудих се, че не са в Германия.
— Все пак сте ги познавали достатъчно, за да знаете къде са базирани.
— Креймър беше командващ бронетанковите войски в Европа. И двамата са от неговия щаб. Едва ли са били базирани в Хавай.
Настана мълчание. Наблюдавах очите на Нортън. Тя не бе спряла погледа си на куфарчето за повече от секунда. Може би си бе помислила, че е мое, и не му бе обърнала повече внимание.
— Какво става тук? — запита тя.
Не отговорих.
— Кажете ми!
Посочих с пръст куфарчето.
— Това е на генерал Креймър. Загубил го е навръх Нова година, а днес се появи отново. Опитваме се да разберем къде е било.
— Къде го е загубил?
Съмър се размърда на стола си.
— В един мотел — каза тя. — По време на интимна среща с жена от тази база. Жената е карала хъмър. Ето защо издирваме жени, които са се познавали с Креймър, имат зачислени персонални хъмъри и са били извън базата в новогодишната нощ, а снощи са вечеряли тук.
— Аз бях единствената жена на вечеря в клуба снощи.
Мълчание.
Съмър кимна.
— Знаем това. И ви обещаваме да запазим всичко в тайна, но първо искаме да ни кажете на кого сте дали куфарчето.
Известно време никой не проговори. Нортън гледаше Съмър, сякаш тя току-що бе разказала труден за разбиране виц.
— Вие май си мислите, че съм била любовница на Креймър — каза накрая тя.
Съмър не отговори.
— Не е вярно — каза Нортън. — Опазил ме господ.
Ние мълчахме.
— Не знам да плача ли, или да се смея — продължи тя. — Много съм объркана. Вашето обвинение е налудничаво. Смаяна съм, че изобщо можете да си помислите подобно нещо.
Дълго време никой не продума. Нортън се усмихна, като че ли случилото се най-вече я забавляваше. Като че ли не изпитваше гняв. Затвори очи, сякаш се мъчеше да изтрие разговора от паметта си.
— Липсва ли нещо от куфарчето? — запита накрая тя.
Не отговорих.
— Помогнете ми, моля ви — настоя тя. — Опитвам се да разбера смисъла на този безумен разговор. Липсва ли нещо от куфарчето?
— Васел и Кумър казват, че не липсва.
— Но?
— Аз не им вярвам.
— Може би е редно да им повярвате. Те са висши офицери.
Не отговорих.
— А какво казва вашият командир?
— Той ни забранява да разследваме случая. Бои се, че може да се стигне до крайно неудобни ситуации.
— Би трябвало да го послушате.
— Аз съм следовател. Работата ми е да задавам въпроси.
— Армията е като семейство — каза тя. — Трябва да сте на наша страна.
Нортън отново затвори очи. Отначало си помислих, че просто е уморена, но после си дадох сметка, че се опитва да си възстанови снощната сцена на гардероба в офицерския клуб.
— Не — каза тя. — Нито един от двамата не носеше куфарче, като си тръгваха.
— Абсолютно сигурна ли сте?
— Сто процента.
— Какво беше настроението им по време на вечерята?
Нортън отвори очи.
— Бяха отпуснати и спокойни — отвърна тя. — Сякаш просто си убиваха времето.
— Казаха ли за какво отново са в Бърд?
— Погребението на генерал Креймър е било вчера на обяд.
— Не знаех това.
— От „Уолтър Рийд“ били освободили трупа, а доколкото знам, Пентагонът се е занимал с подробностите.
— Къде са го погребали?
— В „Арлингтън“ — каза тя. — Къде, ако не във военното гробище?
— Но то е на петстотин километра оттук!
— Горе-долу. По права линия.
— Защо тогава са дошли да вечерят в базата?
— Не ми казаха — отвърна Нортън.
Аз замълчах.
— Друго? — запита тя.
Поклатих глава.
— В мотел значи — каза тя. — Приличам ли ви на жена, която би приела среща с мъж в мотел?
Не отговорих.
— Свободни сте — каза тя.
Станах. Съмър също. Взех куфарчето на Креймър от средния стол и излязох от стаята. Съмър ме следваше по петите.
— Вярваш ли й? — запита ме Съмър.
Двамата седяхме в хъмъра пред Центъра по психология. Двигателят работеше на празен ход и през отворите за отоплението влизаше горещ, застоял въздух, който миришеше на дизелов пушек.
— Абсолютно — казах аз. — Повярвах й още като видях, че не поглежда към куфарчето. Ако го беше виждала преди, сигурно щеше да се стегне. А това за мотела е извън всякакво съмнение. Такава, за да я съблечеш, ще ти трябва най-малко апартамент в „Риц“.
— Е, какво научихме от целия разговор?
— Нищо — отвърнах аз. — Абсолютно нищо.
— Не. Научихме, че Форт Бърд е извънредно привлекателно място, така поне изглежда. Васел и Кумър непрекъснато си намират поводи да ни навестяват.
— Е, това го знам тъй или иначе.
— И че Нортън смята, че сме едно семейство.
— Какво можеш да очакваш от офицер!
— Двамата с теб също сме офицери.
Кимнах.
— Четири години съм бил в „Уест Пойнт“ — казах. — Би трябвало да ги разбирам тези неща. Може би трябваше да си сменя името и да започна отново като редник. Досега щяха да са ме повишили в сержант. Или дори в главен сержант. Де да беше така!
— А сега какво?
Погледнах часовника си. Наближаваше десет.
— Сега ще спим — казах. — А утре рано-рано тръгваме да търсим кофичка от кисело мляко.