Лий Чайлд
Врагът (11)

11

Върнах се с хъмъра до службата и го паркирах пред вратата на сградата. Сержантката с малкото дете си беше тръгнала. На нейно място беше дребният мургав ефрейтор, за когото предполагах, че е от Луизиана. Каната за кафе беше студена и празна. На бюрото ми имаше две бележки. Едната гласеше: Обади се майор Франц. Другата: Детектив Кларк позвъни обратно. Вдигнах телефона и най-напред набрах номера на Франц.

— Ричър? — каза той. — Разпитах за дневния ред на танкистите.

— И?

— Нямало такъв. Това е тяхната версия. Сякаш всички са си плюли в устата.

— Но?

— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни глупости. Винаги има дневен ред.

— Е, и? Успя ли да научиш нещо?

— Не бих казал — отвърна той. — Но успях да установя със сигурност, че вечерта на трийсети декември е пристигнал шифрован факс от Германия и че следобед на трийсет и първи са били копирани множество документи, а на първи януари е паднало голямо рязане и изгаряне на хартия. Последното е станало, след като се е разчуло за Креймър. Говорих с човека, който работи на пещта. Изгорил цяло чувалче хартиени ленти, може би около шейсет листа.

— Колко надеждна е линията за шифровани факсове?

— Колко надеждна би трябвало да бъде според теб?

— Извънредно надеждна. Защото единственият начин да си обясня всичко това е, ако дневният ред е бил наистина секретен. Ама наистина, наистина секретен. А ако е бил чак толкова секретен, за какво изобщо им е било да го отпечатват на хартия?

— Това е Дванайсети корпус, Ричър. Тези хора от четирийсет години живеят на фронтовата линия. При тях всичко е секретно.

— Колко души е трябвало да участват в конференцията?

— Проверих в столовата. Поръчани са били петнайсет обяда в хартиени пликове.

— Петнайсет обяда, шейсет нарязани страници, ще рече четири страници дневен ред.

— Така изглежда. И всичко на пепел.

— Не и оригиналът от Германия.

— Оригинала са си го изгорили там, на място.

— Не, аз мисля, че Креймър го е носел със себе си, когато е бил убит.

— Че къде е сега?

— Никой не знае. Изчезнал е.

— Струва ли си да се издири?

— Никой не знае — повторих аз. — Само този, който го е писал, а той е мъртъв. Освен него Васел и Кумър. Те сигурно са го виждали. Може да са участвали в написването.

— Васел и Кумър се върнаха в Германия. Тази сутрин. С първия полет от „Дълес“. Тук, в щаба, стана дума за това.

— Ти срещал ли си някога онзи новия, Уилард? — запитах аз.

— Не.

— Гледай да не го срещаш. Гадно копеле е.

— Благодаря за предупреждението. С какво сме се провинили, та да ни го пратят?

— Нямам представа — казах аз, затворих и набрах номера на детектив Кларк във Вирджиния. Сложиха ме на изчакване. Чу се прещракване, за около секунда чувах глъчка от далечни гласове като в оживен полицейски участък, след което близък глас каза:

— Кларк.

— Ричър — казах на свой ред аз. — От военната база във Форт Бърд. Търсили сте ме.

— Доколкото си спомням, вие сте ме търсили — каза Кларк. — За да ви докладвам докъде сме стигнали. Истината е, че доникъде. Сякаш сме изправени срещу тухлена стена. Бих казал, че се нуждаем от помощ.

— Не мога нищо да направя. Случаят е ваш.

— Така е, уви! — рече той.

— Какво все пак успяхте да научите?

— Нищо и половина. Извършителят е влязъл и излязъл, без да остави каквито и да било следи. Явно е бил с ръкавици. По земята е имало лек скреж. Внесъл е малко кал от пътеката, но няма отпечатъци от подметки.

— Съседите забелязали ли са нещо?

— Повечето не са си били вкъщи или пък са били пияни. Все пак беше Нова година. Пратих хора да поразпитат по улицата, ала засега няма нищо необичайно. Минавали са коли, но това е нормално в новогодишната нощ, когато много хора отиват и се връщат от празненства.

— Някакви следи от гуми по алеята към гаража?

— Никакви, които да ни послужат.

Замълчах.

— Жертвата е убита с железен лост — продължи Кларк. — Вероятно със същия, с който е разбита вратата.

— Така и предположих — казах аз.

— След нанасяне на удара извършителят го е избърсал в килима и го е измил на кухненската мивка. Намерихме следи от кръв в канала. По крановете няма отпечатъци. Пипано е с ръкавици.

Не реагирах.

— И което е по-важно — добави той, — в къщата нищо не подсказва, че вашият генерал изобщо е живял там.

— Защо?

— Направихме пълна експертиза, снехме отпечатъци от всички възможни повърхности, взехме проби от косми, от влакънца и всякаква друга материя, включително от канала и крановете на мивката, както ви казах. Всичко принадлежеше на жертвата освен един-два случайни отпечатъка. Пипнахме те, казахме си ние, но от базата ни съобщиха, че са на съпруга й. А съотношението между нейните и неговите отпечатъци показва, че може би от пет години не се е прибирал вкъщи. Това нормално ли е?

— Доста време е прекарвал по базите в чужбина — казах аз. — Но всяка година по празниците би трябвало да си е бил вкъщи. При нас се говори, че бракът му не е бил много щастлив.

— Такива хора най-добре да се развеждат — отсече Кларк. — Това не е фатално дори за един генерал, нали така?

— Не съм чувал да е фатално — казах аз. — Или поне вече не е.

Кларк се умълча. Явно мислеше.

— Колко нещастен е бил всъщност бракът им? — запита накрая той. — Достатъчно, за да заподозрем съпруга като извършител?

— Часът на смъртта не отговаря — казах аз. — Той е умрял малко преди нея.

— Дали е имало намесени пари?

— Къщата не е лоша — казах аз. — Сигурно е била нейна.

— А може да си имаме работа с наемен убиец, може убийството да е уредено предварително?

Той вече се хващаше за сламки.

— В такъв случай би трябвало да го е уредил от Германия.

Кларк не каза нищо.

— Кой ви е позвънил, за да му докладвате докъде сте стигнали?

— Вие — каза той. — Преди час.

— Нямам спомен за това.

— Не вие лично — каза той. — Хората ви. Онова черно котенце, с което се запознах на местопрестъплението. Вашата лейтенантка. Бях зает и не можех да говоря. Тя ми даде някакъв номер, на който да й позвъня, но аз го загубих и звъннах на оня, който ми бяхте дали тогава. Защо, да не съм сбъркал нещо?

— Не — казах аз. — Постъпили сте правилно. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Затворихме. Няколко минути седях и мислих, после натиснах интеркома и повиках ефрейтора.

— Обади се на лейтенант Съмър и й кажи да дойде.

 

 

Съмър се яви в рамките на десет минути. Беше с камуфлажна униформа; нещо в изражението на лицето и в стойката на тялото й ми подсказваше, че едновременно ме презира и леко се притеснява от мен. Изчаках я да седне и започнах направо:

— Обади се детектив Кларк — казах.

Тя мълчеше.

— Нарушила си изричната ми заповед — казах.

Тя мълчеше.

— Защо? — запитах.

— А ти защо изобщо я издаде?

— Защо според теб?

— Понеже слушаш какво ти нарежда Уилард.

— Длъжен съм. Той ми е командир.

— Не съм съгласна.

— Намираш се в армията, Съмър — казах аз. — Началниците се слушат не само когато сме съгласни с тях.

— Но не сме длъжни да прикриваме безобразия само защото ни е заповядано.

— Напротив, длъжни сме. Така е било винаги, така и ще бъде.

— Да, но не е редно.

— Теб да не са те произвели началник-щаб, че знаеш толкова?

— Не е справедливо спрямо Карбоун и мисис Креймър — каза тя. — Те са невинни жертви.

Замислих се за секунда.

— Защо започна от мисис Креймър? — попитах аз. — Да не смяташ, че е по-важна от Карбоун?

Съмър поклати глава.

— Не съм започнала от мисис Креймър. До нея стигнах, след като вече бях започнала от Карбоун. Прегледах списъците на личния състав и разпечатките от портала и си отбелязах кой е бил в базата по време на убийството и кой не.

— Но нали ми даде цялата документация?

— Да, но най-напред я преснимах.

— Съмър, ти си луда.

— Защо? Понеже не ме е страх, нали?

— На колко си години?

— На двайсет и пет.

— Е, добре — казах. — Догодина ще си на двайсет и шест. Една двайсет и шест годишна чернокожа, уволнена дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. Междувременно пазарът на труда ще бъде залят от безработни заради съкращенията в армията, само че безработни, чиито гърди са обкичени с медали, а джобовете им са пълни с препоръки. И какво ще правиш тогава? Ще гладуваш? Или ще идеш в стриптийз бара при Син?

Тя не отговори.

— Трябваше да оставиш нещата на мен — казах аз.

— Но ти нищо не правеше!

— Радвам се, че си останала с такова впечатление — казах аз. — Това беше идеята.

— Какво?

— Смятам да унищожа Уилард — отвърнах. — Или той, или аз.

Съмър не каза нищо.

— Аз работя за армията. Не за Уилард. Вярвам в армията, не в Уилард. Нямам намерение да го оставя да съсипе всичко.

Тя продължи да мълчи.

— Казах му да не ме превръща в свой враг — продължих аз. — Само че той не ме послуша.

— Това е голяма крачка — каза тя.

— И вече съм я направил — отговорих.

— Но защо ме отстрани?

— Защото, ако оплескам нещата, не искам да загазиш и ти.

— Значи ме закриляш.

Кимнах.

— Недей — каза тя. — И сама мога да се опазя.

Не отговорих.

— А ти на колко си години? — попита тя.

— На двайсет и девет.

— Значи догодина ще си на трийсет. Един трийсетгодишен бял мъж, уволнен дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. И докато аз съм достатъчно млада, за да мога да започна живота си отначало, ти не си. Изцяло си сраснат с тази институция, нямаш социални умения, никога не си живял в цивилния свят, не ставаш за нищо. На теб като че ли повече ти отива да се спотайваш в храстите.

Не отговорих.

— Трябваше да се посъветваш с мен — продължи тя.

— Въпрос на личен избор — отвърнах.

— Аз вече съм направила своя избор — каза тя. — Явно и ти си го разбрал. Детектив Кларк ме е изпортил.

— Това е, което имам предвид — казах аз. — Един случаен телефонен разговор и си на улицата. Залозите в тази игра са високи.

— Залозите са еднакво високи и за двама ни, Ричър. Така че ми разправи всичко, което е нужно да знам.

 

 

Пет минути по-късно тя знаеше онова, което знаех и аз. А то се състоеше само от въпроси без отговори.

— Подписът на Гарбър явно е фалшив — каза тя.

Кимнах.

— А подписът на Карбоун върху жалбата? И той ли е фалшив?

— Възможно е — казах аз. Извадих от чекмеджето на бюрото си копието, което Уилард ми беше дал. Пригладих го с длани и й го подадох. Тя го сгъна прилежно и го сложи във вътрешния си джоб.

— Ще проверя почерка — рече тя. — Сега за мен това ще е по-лесно, отколкото за теб.

— Вече и за двама ни нищо няма да е лесно — казах аз. — Трябва да го разбереш. И бъди наясно с какво си се захванала.

— Наясно съм. Бъди спокоен.

Известно време седях мълчаливо и я гледах. На лицето й се беше изписала тънка усмивчица. Корава жена. Но пък като си помисля, тя беше израснала в бедна колиба в щата Алабама, докато наоколо бяха горели църкви и избухвали коли. Предполагах, че да си пази гърба от Уилард и шепа жадни за мъст смелчаци от „Делта“ все пак представлява сериозен напредък в живота й.

— Благодаря ти — казах й, — че си на моя страна.

— Не съм на твоя страна — рече тя, — а на своя.

Телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах слушалката.

Беше ефрейторът от Луизиана, звънеше от бюрото си пред вратата.

— Обаждат се от щатската полиция на Северна Каролина — каза той. — Търсят дежурния офицер. Искате ли да говорите с тях?

— Не особено — казах аз. — Но се налага.

В слушалката се чу припукване, после тишина, после отново припукване. И след това гласът на полицейския диспечер, който ми съобщи, че патрул от щатската полиция, минаващ по магистрала 95, бил намерил зелено платнено куфарче, захвърлено на банкета. В него имало портфейл с документи на името на някой си генерал Кенет Р. Креймър от армията на САЩ. Човекът обясни, че решил да позвъни първо във Форт Бърд, понеже бил най-близкият военен обект до мястото, където било намерено куфарчето. Каза ми и къде точно се намира куфарчето в момента в случай, че реша да пратя някого да го прибере.