Джон Гришам
Партньори (9)

9

— Сега ще отстраня мъртвата кожа — каза лекарят и докосна леко една от раните на гърдите му с нещо остро. — Наистина смятам, че трябва да ти дам обезболяващо.

— Не, благодаря — отвърна Патрик. Седеше гол на леглото си, а около него се въртяха лекарят, две медицински сестри и санитарят Луис.

— Ще боли, Патрик — предупреди го лекарят.

— Преживял съм и по-лоши неща. Освен това къде ще ми биеш инжекцията? — попита той и вдигна лявата си ръка. Беше покрита със синини и белези от безмилостните спринцовки на бразилския лекар. Цялото му тяло бе в тъмни петна и рани. — Не искам повече дрога.

— Добре, както желаеш.

Патрик легна и се вкопчи в металните тръби от двете страни на леглото. Сестрите и Луис уловиха глезените му, а лекарят започна да обработва изгарянията от трета степен по гърдите му. Отделяше мъртвата тъкан с хирургически скалпел, после я срязваше и отстраняваше.

Още при първото докосване Патрик трепна и стисна очи.

— Какво ще кажеш за една инжекция, Патрик?

— Не — продължи да упорства той.

Лекарят продължи със скалпела.

— Заздравяват добре, Патрик. Струва ми се, че в края на краищата няма да има нужда от присаждане на кожа.

— Чудесно — отвърна Патрик и се сгърчи от болка.

Четири от изгарянията бяха достатъчно сериозни, за да се определят като трета степен — две на гърдите, едно на лявото бедро и едно на десния глезен. Протритите от въжетата китки, лакти и глезени бяха намазани с мехлеми.

Лекарят приключи за половин час и му обясни, че ще е най-добре поне засега да остане гол на леглото, без превръзки и без да се движи. Намаза раните с хладен бактерициден крем и пак му предложи обезболяваща инжекция. Патрик и този път отказа.

Лекарят и сестрите си отидоха, остана само санитарят. Той затвори вратата след тях и спусна щорите. От джоба на бялата си престилка извади фотоапарат кодак за еднократна употреба със светкавица.

— Започни оттук — каза Патрик и посочи долния край на леглото. — Искам да хванеш цялото ми тяло, включително и лицето.

Луис вдигна апарата пред очите си, напипа копчето, отстъпи назад до стената и щракна. Светкавицата блесна.

— Сега пак, оттук — каза Патрик.

Луис направи каквото му нареди. В началото не искаше да се съгласи на това приключение, защото смяташе, че трябва да попита шефа си. Докато живееше край границата с Парагвай, Патрик бе научил доста добре и испански. Разбираше почти всичко, което му казваше Луис, макар че за Луис не беше толкова лесно да го разбира.

В края на краищата се наложи езикът на парите и Луис схвана, че става дума за петстотин щатски долара срещу услугите му като фотограф. Съгласи се да купи три фотоапарата за еднократна употреба и да направи почти сто снимки, да ги даде за проявяване през нощта и да ги държи далеч от болницата, докато не му се нареди друго.

Патрик нямаше в себе си петстотин долара, но успя да убеди Луис, че е честен човек, независимо от нещата, които се говорят за него, и че ще му изпрати парите веднага щом се прибере.

Луис не беше кой знае какъв фотограф, но пък и апаратите не бяха сложни. Патрик му обясняваше откъде да направи всяка снимка. Имаше всички рани в едър план, цялото му тяло от всевъзможни ракурси. Действаха бързо, за да не ги хванат. Наближаваше време за обяд, което означаваше нова върволица бъбриви медицински сестри.

Луис излезе от болницата в обедна почивка и остави филмите в едно фотоателие.

 

 

В Рио Осмар успя да убеди една от секретарките във фирмата на Ева да приеме хиляда долара в замяна срещу всички новопоявили се вътрешни клюки. Нямаше кой знае какво. Отношенията между съдружниците бяха нормални. Документите от телефонната централа обаче показваха, че е имало две обаждания от Цюрих. Гай успя да установи от Вашингтон, че номерът е на хотел, но нищо повече — швейцарците бяха много дискретни.

Съдружниците във фирмата не бяха във възторг от изчезването й. Първоначалното им тихо недоволство прерасна в ежедневни съвещания на тема какво да правят. Беше се обадила веднъж първия ден, после втория, после замлъкна. Не бяха успели да потвърдят съществуването на тайнствения клиент, заради който уж беше заминала. Междувременно останалите й клиенти недоволстваха, търсеха я, заплашваха. Тя пропускаше срещи, съвещания, законни срокове.

Най-накрая решиха временно да отстранят Ева от фирмата и да се занимават с нея, когато се върне.

Осмар и хората му дебнеха баща й на всяка крачка, докато възрастният човек не изгуби съня си. Наблюдаваха входа на сградата, в която живееше, следяха го, когато беше с колата си или по оживените тротоари на Ипанема. Стана дума да го отвлекат и принудят да говори, но той беше много предпазлив и нито за миг не оставаше сам.

 

 

При третото си отиване до спалнята й Ланс най-накрая завари вратата отключена. Влезе тихо и седна на леглото. Носеше още един валиум и любимата й ирландска газирана вода, по четири долара бутилката. Подаде й хапчето, без да пророни и дума. Тя го взе — второто в продължение на един час, и отпи от водата.

Полицейската кола с дебеличкия фотограф си бе отишла преди час. Две ченгета останаха при него двайсетина минути, за да зададат обичайните въпроси, но не проявиха желание да предявят обвинения, защото репортерите бяха предупредени да стоят настрана, а фотографът бе влязъл в частна собственост и отгоре на всичко работеше за някакво си жалко издание от Севера. Ченгетата проявиха съчувствие, дори уважение към начина, по който Ланс се бе справил със ситуацията. Той им даде името и адреса на адвоката на Труди, в случай че променят мнението си, но заплаши, че ако го замъкнат в съда, ще предяви контраобвинения.

Труди излезе от релси, след като ченгетата си тръгнаха. Най-напред запрати възглавниците от канапето в камината и бавачката избяга ужасена с дъщеря й. Закрещя гнусотии на Ланс, защото й беше подръка. Просто й се бе събрало много — новината за Патрик, съдебният иск на застрахователната компания, запорът над имотите й, ордата лешояди пред портата и най-накрая фотографът, промъкнал се чак до басейна.

Сега се бе успокоила. Ланс също изпи един валиум и въздъхна облекчено, защото Труди вече се владееше. Искаше му се да я докосне, да я потупа по коляното и да й каже нещо мило, но тези жестове никога не й действаха в подобни ситуации. Един погрешен ход от негова страна, и тя отново щеше да се развилнее. След време щеше да се оправи, но по свое собствено разписание.

Труди се отпусна на леглото, затвори очи, сложи длан на челото си. Стаята беше тъмна, както и останалата част от къщата — щорите и завесите бяха плътно спуснати, лампите бяха угасени или намалени колкото да мъждукат. Отвън на пътя имаше най-малко сто души, които дебнеха с камери и фотоапарати, за да илюстрират с картина окаяните истории около Патрик. По местните обедни новини Труди бе видяла собствената си къща, пред която някаква едрозъба тъпанарка с топчесто лице бръщолевеше едно друго за Патрик и за бракоразводното дело, заведено тази сутрин от съпругата на Патрик.

Съпругата на Патрик! Фразата я накара да занемее. Та тя не беше съпруга на Патрик от четири години и половина! Беше го погребала както си е редно, после, докато чакаше да получи парите, се бе опитала да забрави за него. Когато ги бе получила, споменът беше съвсем блед.

Единственият болезнен момент бе, когато седна с Ашли Никол, тогава двегодишна, за да й каже, че няма да види баща си повече, защото е отишъл на небето, където непременно ще бъде по-щастлив. В началото детето бе озадачено, но после забрави за него като всяко друго дете на тази възраст. Никой нямаше право да споменава името на Патрик в присъствието на дъщеря й. Труди обясняваше, че не иска да я измъчва. След като не помни баща си, моля, не се опитвайте да й го припомняте.

Като се изключи този кратък епизод, Труди бе понесла овдовяването със забележително самообладание. Пазаруваше в Ню Орлиънс, поръчваше си здравословни продукти от Калифорния, потеше се по два часа на ден с елегантно боди от прочут дизайнер, използваше най-скъпа козметика. Бе наела бавачка за детето, така че с Ланс да обикалят света. Обичаха Карибите, особено Сан Бартс с нудистките плажове, където се събличаха и се разхождаха заедно с французите.

Коледа празнуваха в нюйоркския хотел „Плаза“, януари прекарваха по скъпи зимни курорти с богатите и красивите. Май означаваше Париж и Виена. Копнееха да имат частен реактивен самолет като някои от чудесните хора, с които се срещаха из онези места. Един малък „Лиър“ на старо струваше около милион, но все още не можеха да си го позволят.

Ланс твърдеше, че работи по въпроса, а тя се тревожеше всеки път, когато заговореше сериозно за бизнес. Знаеше, че вкарва нелегално наркотици, но се занимаваше предимно с хашиш и марихуана, така че рискът не беше кой знае какъв. От друга страна, имаха нужда от приходите, а и тя обичаше от време на време да остава сама.

Не че мразеше Патрик — поне мъртвия Патрик. Ненавиждаше факта, че не е мъртъв, че е възкръснал и се е върнал, за да обърка нещата още повече. Беше се запознала с него на парти в Ню Орлиънс, през един от периодите, когато се цупеше на Ланс и си търсеше нов съпруг, за предпочитане някой с пари и добри перспективи. Беше на двайсет и седем, четири години след края на неуспешен брак, и копнееше за стабилност. Той беше на трийсет и три, все още ерген, готов да се задоми. Току-що бе започнал работа в преуспяваща фирма в Билокси, където живееше. След четири месеца безспирна страст се ожениха в Ямайка. Три седмици след медения месец Ланс се промъкна в апартамента им и прекара нощта там, докато Патрик бе в командировка.

Не можеше да загуби парите, в никакъв случай. Адвокатът й трябваше да направи нещо, да открие вратичка в закона, която да й позволи да ги задържи. Затова му плащаше. Нима застрахователната компания можеше да й вземе къщата, мебелите, колата, дрехите, банковите сметки, моторницата и всички други великолепни неща, които си бе купила. Струваше й се нечестно. Патрик бе умрял. Тя го бе погребала. Повече от четири години беше вдовица. Това би трябвало да означава нещо.

Не беше нейна вината, че е жив.

— Ще трябва да го убием — отбеляза Ланс в полумрака. Бе се преместил на тапицирания стол между леглото и прозореца и бе качил босите си крака на табуретката.

Труди не помръдна, не трепна, но се замисли за секунда, преди да отвърне:

— Не бъди глупав.

Каза го не особено убедено.

— Няма друг начин, знаеш го.

— В момента имаме достатъчно проблеми и без това. Бе напълно неподвижна, ръката й все още бе на челото и всъщност бе доволна, че Ланс е заговорил за това. Естествено, тя самата си го бе помислила само няколко минути, след като научи, че Патрик е жив. Бе опитала да си представи няколко възможни сценария, но всички те водеха до неизбежното заключение — за да запази парите, Патрик трябваше да е мъртъв. В края на краищата застраховката беше за живота му.

Тя не би могла да го убие — идеята беше нелепа. От друга страна обаче, Ланс имаше немалко приятели сред тъмните субекти.

— Нали искаш да запазиш парите? — попита той.

— Сега не ми се мисли за това, Ланс. Може би по-късно. — Вероятно съвсем скоро. Не биваше да проявява нетърпение, защото той щеше да се въодушеви прекалено. Както обикновено, щеше да го манипулира, да го вкара като марионетка в някакъв дяволски замисъл, докато стане твърде късно да се измъкне. Не тя, а той.

— Не можем да чакаме дълго, скъпа. Дявол да го вземе, застрахователната компания вече ни е стиснала за гърлото.

— Ланс, моля те.

— Няма как да го избегнеш. Ако желаеш да запазиш къщата, парите, всичко останало, което имаме, той трябва да умре.

Труди дълго мълча, лежейки неподвижно, но думите му зарадваха душата й. Въпреки липсата на ум и многото му други недостатъци, Ланс бе единственият мъж, когото някога бе обичала. Беше достатъчно безскрупулен, за да види сметката на Патрик, но беше ли достатъчно интелигентен, за да не го хванат?

 

 

Името на агента беше Брент Майърс, от Бюрото в Билокси. Бе изпратен от Кътър, за да установи контакт с ценния арестант. Представи се и показа на Патрик значката си, но той изобщо не й обърна внимание, а протегна ръка към дистанционното.

— Приятно ми е — отвърна и дръпна завивката над късите си гащета.

— Аз съм от Бюрото в Билокси — продължи Майърс, който искрено се опитваше да бъде любезен.

— Къде е това? — попита Патрик с каменно лице.

— Да, добре… помислих си, че трябва да се представя, за да се опознаем. През следващите няколко месеца ще се виждаме често.

— Не бъди толкова сигурен.

— Имаш ли адвокат?

— Още не.

— Смяташ ли да наемеш?

— Това изобщо не ти влиза в работата.

Майърс явно не можеше да се мери с печен адвокат като Ланиган. Опря ръце на долната табла на леглото и се вторачи в лицето на Патрик максимално заплашително.

— Докторът каза, че може да си готов за пътуване след ден-два.

— Е, и? Готов съм и в момента.

— В Билокси те очаква голяма веселба.

— Следя какво става — отвърна Патрик и кимна към телевизора.

— Предполагам, че няма да искаш да отговориш на няколко въпроса.

Патрик изсумтя презрително заради безумния намек.

— Така си и мислех — добави Майърс и направи крачка към вратата. — Както и да е. Аз ще те придружавам. — Хвърли една картичка на леглото и добави: — Това е номерът в хотела ми в случай, че решиш да поговорим.

— Недей да висиш на телефона.