Джон Гришам
Партньори (4)

4

Четвъртото или петото позвъняване на съседите по телефона извади мисис Стефано от равновесие и принуди Джак да каже на жена си истината. Тримата мъже в тъмни костюми, които висяха край паркираната точно пред къщата им кола, бяха агенти на ФБР. Обясни й защо са там. Разказа й по-голямата част от историята с Патрик, което беше сериозно нарушение на професионалната етика. Мисис Стефано не зададе нито един въпрос.

Не я интересуваше особено какво прави мъжът й на работното си място, но силно се притесняваше какво ще си помислят съседите. В края на краищата живееха във Фолз Чърч и хората непременно щяха да се разприказват.

Легна си в полунощ. Джак легна на канапето в дневната, като час по час ставаше да надникне през щорите и да види какво правят онези вън. Когато в три часа на вратата се позвъни, беше заспал.

Отвори по анцуг. Бяха четирима. Веднага позна единия от тях — Хамилтън Джейнс, заместник-директор на ФБР. Вторият човек в Бюрото по една случайност живееше четири преки по-надолу на същата улица и членуваше в същия голф клуб, макар че двамата не се познаваха лично.

 

 

Джак ги покани в просторната дневна. Седнаха. Мисис Стефано се появи по хавлия, видя пълната с мъже в тъмни костюми стая и бързо се скри.

От името на ФБР говореше Джейнс.

— Ланиган никога не е преставал да ни интересува — каза той. — Имаме сведения, че е задържан от вас. Можете ли да потвърдите или да отречете?

— Не. — Стефано беше като буца лед.

— Имам заповед за арестуването ви.

Ледът леко се пропука. Стефано хвърли поглед към един от другите агенти с каменни лица.

— По какви обвинения?

— Укриване на издирван от федералните власти престъпник. Намеса в работата ни. Каквото и да е. Има ли значение? Обвиненията не са важни. Искам да ви натикам зад решетките. По-късно ще изтърбуша фирмата ви и ще прибера клиентите ви. Затова ще ми трябват около двайсет и четири часа. За обвиненията ще мислим по-късно, в зависимост от това дали ще намерим Ланиган. Ясна ли е картинката?

— Да, струва ми се.

— Къде е Ланиган.

— В Бразилия.

— Искам го. Веднага.

Стефано премигна един-два пъти и нещата започнаха да се наместват. При дадените обстоятелства предаването на Ланиган не беше лош ход. Федералните щяха да го накарат да говори. Имаха си начини. Когато осъзнае перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора, Патрик можеше да махне с ръка и да предаде парите. От всички страни натискът върху него щеше да е огромен.

По-късно щеше да разсъждава върху невероятния въпрос откъде изобщо са успели да научат за залавянето на Ланиган.

— Добре, ето предложението ми — каза Стефано. — Давате ми четирийсет и осем часа. Аз ви давам Ланиган, Вие късате заповедта за арест и зарязвате заплахите за разследване на фирмата ми.

— Съгласен съм.

Последва пауза колкото двете страни да се насладят на победата.

— Искам да знам откъде ще го прибера — попита Джейнс след това.

— Изпратете самолет в Асунсион.

— В Парагвай? Какво стана с Бразилия?

— В Бразилия той има приятели.

— Все едно. — Джейнс прошепна нещо на един от хората си и той излезе. — Здрав ли е? — попита след това.

— Да — отвърна Стефано.

— Надявам се. Ако по него има и една драскотина, ще ви разкажа играта.

— Трябва да се обадя по телефона.

Джейнс успя да се усмихне. Огледа стените и каза:

— Къщата си е ваша.

— Телефоните ми подслушват ли се?

— Не.

— Можете ли да се закълнете?

— Казах „не“.

— Извинете ме.

Стефано отиде в кухнята и влезе в малкия килер, където криеше клетъчния телефон. Отиде в задния двор и застана на мократа трева под лампата. Обади се на Гай.

 

 

Писъците отвътре спряха за момент и бразилецът, който охраняваше микробуса, чу телефона. Беше закачен на арматурното табло, включен в акумулатора на колата. Антената се издигаше пет метра нагоре. Отговори на английски и отиде да доведе американеца.

Гай притича от къщата и сграбчи слушалката.

— Проговори ли? — попита Стефано.

— Малко — отвърна Гай. — Започна преди час.

— Какво научихте?

— Парите все още ги има. Не знае къде са. Управлява ги някаква жена от Рио. Адвокатка.

— Името й?

— Научихме го. В момента я търсим. Осмар има хора в Рио.

— Можете ли да измъкнете нещо повече от него?

— Не мисля. Джак, той е почти мъртвец.

— Престанете веднага. Докторът там ли е?

— Разбира се.

— Да се погрижи за него и да го посвести. Веднага го закарайте в Асунсион.

— Но защо…

— Не задавай въпроси. Няма време за това. Федералните са по петите ни. Направи каквото ти казвам и гледай да не пострада.

— Да не пострада!? Та аз го изтезавам от пет часа.

— Направи каквото ти казах. Помогнете му да се съвземе. Дрогирайте го. Тръгвайте за Асунсион. Обаждай ми се на всеки кръгъл час.

— Както кажеш.

— И намерете жената.

Повдигнаха главата на Патрик внимателно и изляха в устата му студена вода. Срязаха въжетата на глезените и китките му, махнаха лепенките и електродите много внимателно. Той се тресеше и гънеше, стенеше и охкаше. Вляха доза морфин в надупчената му вена, после добавиха успокоително. Той отново се унесе.

Призори Осмар беше на летището в Понта Поран, очаквайки полет за Рио, където се надяваше да стигне до края на деня. Беше се обадил на хората си там и ги бе вдигнал от сън с обещания за големи пари. Вече трябваше да слухтят по улиците.

 

 

Най-напред Ева се обади на баща си, още в ранно утро — по това време той винаги седеше блажено на малката си тераса с вестник и чаша кафе. Живееше в малък апартамент в Ипанема, на три пресечки от брега, недалеч от обичаната си дъщеря. Сградата, строена преди повече от трийсет години, бе в един от най-луксозните и най-стари квартали на Рио. Живееше сам.

По гласа й позна, че нещо не е наред. Тя го увери, че няма защо да се безпокои, че всички е нормално. Каза му, че един клиент от Европа се е обадил неочаквано и че ще има нужда от нея през следващите две седмици. Тя ще му звъни всеки ден. Обясни му, че този клиент е малко мнителен и предпазлив, така че можел да изпрати свои представители да проверят миналото й. Да не се тревожи от това. В международната търговия това е нормално.

Баща й искаше да й зададе няколко въпроса, но знаеше, че няма да получи отговор.

Разговорът с прекия й шеф — съдружник във фирмата — беше доста по-труден. Версията, която му пробута, бе отрепетирана добре, но в нея имаше огромни пропуски. Късно предния ден се обадил нов клиент от Европа, препоръчан от неин състудент американец. Трябвало незабавно да замине за Хамбург. С първия полет. Клиентът бил от телекомуникациите, имал планове за големи инвестиции в Бразилия.

Шефът й беше още сънен. Каза да му се обади по-късно и да му съобщи повече подробности.

Ева позвъни на секретарката си и й обясни същото. Помоли я да отложи всичките й срещи, докато се върне.

От Куритиба отлетя за Сау Паулу, там се качи на полет на аржентинските авиолинии и кацна в Буенос Айрес. За първи път използва новия си паспорт, който Данило й бе осигурил миналата година. Държеше го в апартамента заедно с две нови кредитни карти и осем хиляди щатски долара в брой.

Сега беше Лия Пирис — на същата възраст, но с друга рождена дата. Данило не знаеше тези подробности. Нямаше как да ги научи.

Тя наистина се чувстваше като друг човек.

Имаше много възможни обяснения. Можеше да са го застреляли бандити по някой междуселски път. Това се случваше често по границата. Може би го бяха спипали сенки от миналото, може би го бяха измъчвали, убили, заровили в джунглата. Може би бе проговорил и в такъв случай несъмнено бе споменал името й. Не беше изключено тя да прекара остатъка от живота си в нелегалност. Поне я беше предупредил за това в самото начало. Може пък да не бе проговорил — тогава щеше да си остане Ева.

Или пък Данило все още беше жив, някъде. Беше я убедил, че няма да го убият. Можеха да го докарат дотам да ги моли за това, но нямаше как да си го позволят. Ако най-напред го откриеха американските власти, нещата щяха да опрат до екстрадиция. Беше избрал Латинска Америка поради пословичното й нежелание да екстрадира, когото и да било.

Ако най-напред го откриеха сенките, щяха да го бият, докато им каже къде са парите. От това той се страхуваше най-много — от физическата принуда.

На летището в Буенос Айрес тя се опита да поспи, но сънят бе невъзможен. Обади се отново у дома му в Понта Поран, после на клетъчния телефон и в апартамента в Куритиба.

От Буенос Айрес Ева се качи на самолета за Ню Йорк, там изчака три часа и излетя за Цюрих с швейцарските авиолинии.

 

 

Сложиха го на задната седалка в микробуса и го привързаха с колана, за да не се друса прекалено. Пътищата тук бяха много неравни. Беше само по гащетата. Лекарят провери дебелите марлени превръзки, общо осем. Беше намазал раните с мехлеми, бе вкарал във вените му антибиотици. Лекарят седна на седалката пред пациента си и стисна черната чантичка между коленете. Патрик бе страдал достатъчно. Сега щеше да се грижи за него.

Още ден-два почивка и обезболяващи, и Патрик щеше да се възстанови. Щяха да останат малко белези, но вероятно и те щяха да изчезнат с времето.

Лекарят се обърна и го потупа по рамото. Толкова се радваше, че не се стигна до убийство.

— Готов е — каза на Гай, който беше на предната седалка. Един от бразилците запали мотора и потегли на заден ход.

Спираха на всеки кръгъл час да издигнат антената за телефонна връзка. Гай говореше със Стефано, който беше в офиса си във Вашингтон заедно с Хамилтън Джейнс и високопоставен служител от Държавния департамент. Водеха се консултации и с Пентагона.

Какво, по дяволите, става тук, искаше да попита Гай. Откъде се взеха федералните?

През първите шест часа изминаха едва сто мили. На места пътят беше направо непроходим. Връзката с Вашингтон ги бавеше допълнително. Към два следобед пътят стана по-сносен и скоро излязоха от планините.

 

 

Екстрадирането беше деликатен проблем и Хамилтън Джейнс не желаеше да се занимава с него. Задействаха се отговорни дипломатически канали. Директорът на ФБР се обади на американския посланик в Парагвай и го ангажира пряко. Бяха разменени заплахи и обещания.

Престъпник с пари и решимост би могъл да отлага екстрадирането си от Парагвай с години, ако не и вечно. Но този индивид нямаше никакви пари у себе си. Дори не знаеше в коя държава е.

Парагвайците се съгласиха, макар и неохотно, да заобиколят процедурите по екстрадирането.

В четири часа Стефано нареди на Гай да намери летището на Консепсион — малко градче на три часа с автомобил от Асунсион. Бразилецът на волана изпсува на португалски, когато му казаха да завие в обратна посока и да кара на север.

 

 

Влязоха в Консепсион по мръкнало и стигнаха на летището — малка тухлена сграда край асфалтова писта, — когато бе съвсем тъмно. Гай се обади на Стефано, който нареди да оставят Патрик в микробуса, а ключовете на таблото и да се отдалечат. Гай, лекарят и още един американец се отдалечиха, поглеждайки назад през рамо. Намериха подходящо място на стотина метра, под едно дърво, където нямаше да ги видят. Мина час.

Най-накрая кацна един „Кинг Еър“ с американска регистрация и спря пред малкия терминал. Слязоха двама пилоти и хлътнаха в сградата. След малко отидоха до микробуса, отвориха вратата, качиха се и потеглиха към самолета.

Свалиха Патрик внимателно и го качиха по стълбичката. На борда имаше военен лекар, който веднага се зае с арестанта. Пилотите върнаха микробуса на старото му място и след няколко минути самолетът излетя.

Кацнаха в Асунсион, за да заредят с гориво, и там, преди да излетят отново, Патрик се размърда. Беше твърде слаб и изтощен, за да седне. Лекарят му даде вода и бисквити.

Заредиха отново в Ла Пас и Лима. В Богота го прехвърлиха на малък „Лиър“, който летеше два пъти по-бързо. Заредиха на остров Аруба, край брега на Венецуела, после, без да спират никъде, отлетяха до американската военна база край Сан Хуан, Пуерто Рико. Закараха го във военната болница с линейка.

След почти четири и половина години Патрик отново се оказа на американска земя.