Джон Гришам
Партньори (39)

39

Последният официален акт на председателстващия съдия беше едно импровизирано изслушване на обвиняем, което не влизаше в никакви класификации — в кабинета му и без да присъства адвокат. Нито пък прокурор. Към делото нямаше да бъде приложен никакъв документ, отразяващ срещата. Патрик мина през задния вход на съда, придружен от трима полицаи, после се качи по стълбата и без много шум влезе в кабинета на съдия Хъски. Негова светлост го очакваше без съдийската си тога. В момента не се гледаше никакво дело и при нормални обстоятелства сградата щеше да е тиха. Днес сутринта обаче бяха арестувани четирима видни адвокати и клюките отекваха по коридорите с пълна сила.

Раните на Патрик все още бяха превързани и това не позволяваше да носи тесни дрехи. Болничното облекло беше приятно и широко, а и наред с другото напомняше на хората, че все още е хоспитализиран и не е хвърлен в затвора като обикновен престъпник.

Когато останаха сами и заключиха вратата, Карл му подаде лист хартия.

— Погледни това.

Беше съдебно нареждане от един абзац, с което той, съдия Карл Хъски, се оттегляше от по-нататъшно участие в процеса на щата срещу Патрик С. Ланиган. Смятано от обяд, тоест след час.

— Тази сутрин прекарах два часа със съдия Тръсел. Всъщност той си тръгна оттук преди малко.

— Ще бъде ли добър към мен?

— Ще бъде максимално справедлив. Казах му, че според и дума не може да става за смъртно наказание и той се почувства видимо облекчен.

— Няма да има дело, Карл.

Патрик погледна календара на стената. Беше като тези, които Карл използваше открай време. През октомври трябваше да гледа толкова дела, с колкото и пет нормални съдии не биха могли да се справят.

— Още ли не си си купил компютър? — попита го.

— Секретарката ми има.

Бяха се запознали в този кабинет преди години, когато Патрик се бе появил като млад, никому неизвестен адвокат, защитаващ интересите на едно семейство, пострадало от автомобилна катастрофа. Съдия беше Карл Хъски. Делото продължи три дни, след което двамата станаха приятели. Съдебните заседатели определиха клиентите му да получат два милиона и триста хиляди долара, което по онова време беше едно от най-големите обезщетения, плащани някога по Крайбрежието. Въпреки желанието на Патрик при обжалването фирмата на Боуган се съгласи да приеме точно два милиона. Адвокатите получиха една трета от сумата и след като фирмата им плати някои дългове и направи някои покупки, парите бяха разделени на четири. По онова време Патрик все още не беше съдружник и затова му дадоха премия от двайсет и пет хиляди долара, неохотно.

Звездата на процеса беше Кловис Гудман.

Патрик откъсна едно парче олющена боя от стената. Погледна кафявото влажно петно на тавана.

— Не можеш ли да ги накараш да боядисат кабинета ти?

Преди четири години беше същият.

— След два месеца се махам. Какво ме интересува?

— Помниш ли делото „Хувър“? Първото ми явяване в съда и най-доброто ми представяне като адвокат.

— Разбира се. — Карл качи крака на бюрото и скръсти ръце зад тила си.

Патрик му разказа за Кловис.

 

 

Силно чукане на вратата прекъсна разказа малко преди края. Бе дошъл обядът и не можеше да чака. Влезе един пристав с картонена кутия в ръце и кабинетът се изпълни с аромат. Патрик се приближи, докато съдържанието й бъде подредено на бюрото на Карл — супа от водорасли и рачешки щипки.

— От Махоуни е — обясни Карл. — От Боб. Изпраща ти много поздрави.

Заведението на Махоуни беше нещо повече от петъчен оазис за адвокати и съдии. Това беше най-старият ресторант на Крайбрежието, с легендарно вкусна кухня.

— Предай му поздрави и от мен — каза Патрик и си взе една рачешка щипка. — Искам съвсем скоро да седна да се нахраня там.

Точно в дванайсет Карл включи малкия телевизор, сложен между книгите на един рафт, и двамата се вторачиха безмълвно в трескавите репортажи около арестите. Пълна мъгла. Никакви коментари от никого — най-малко от адвокатите. Вратата на фирмата им бе заключена. Колкото и да бе изненадващо, Морис Маст нямал какво да каже; от ФБР също мълчаха. След като нямаше никаква информация, репортерката продължи с това, което бе обучена да прави — впусна се в клюки и слухове и тук стана дума за Патрик. От непотвърдени източници се знаело, че арестите били част от разширяващото се разследване по „аферата Ланиган“, и за да го докаже, пусна кадри, на които се виждаше как Патрик влиза в сградата на съда, за да даде показания. След това се появи неин усърден колега, който с приглушен глас обяви, че се намира в Билокси, пред кабинета на сенатор Най, първи братовчед на адвоката Чарлс Боуган, в случай че някой още не е разбрал. Сенаторът се намирал в Куала Лумпур, на търговска мисия, чиято цел била да се осигури препитание за безработните в Мисисипи, и следователно не можеше да коментира. Осемте служители в кабинета му не знаеха нищичко и нямаше какво да кажат.

Това продължи десет минути, без прекъсване.

— Защо се усмихваш? — попита Карл.

— Чудесен ден. Надявам се да им стигне куражът да пипнат сенатора.

— Чух, че федералните са оттеглили всички обвинения срещу теб.

— Вярно е. Вчера дадох показания пред разширения състав. Карл, беше много забавно. Най-накрая се отървах от този товар, който влача със себе си от години.

Докато гледаше новините, Патрик бе престанал да яде. Изведнъж храната му се отщя. Карл забеляза, че е изял само две рачешки щипки и въобще не е докоснал супата.

— Яж. Приличаш на скелет.

Патрик взе една солена бисквита и отиде до прозореца.

— Искам да изясним нещата — каза Карл. — Разводът е уреден. Федералните оттеглиха обвиненията, а ти си се съгласил да върнеш деветдесетте милиона плюс малка лихва.

— Общо сто и тринайсет милиона.

— Предумишленото убийство се сгромолясва, защото няма убийство. Щатът не може да те обвини в кражба, защото федералните вече са го направили. Исковете на застрахователните компании са оттеглени. Скарбъро още е жив някъде по света. На негово място е Кловис. Остава едно дребно обвинение за поругаване на гроб.

— Горе-долу. В случая става дума за посегателство над труп. Ако искаш, можеш да хвърлиш едно око на наказателния кодекс. Би трябвало да си научил тези неща досега.

— Така е. Деянието се квалифицира като престъпление, ако не се лъжа.

— Леко престъпление.

Карл разбърка супата и се вгледа с възхищение в приятеля си, който продължаваше да гризе бисквитата край прозореца и — несъмнено — да обмисля следващия си ход.

— Мога ли да дойда с теб? — попита Хъски.

— Къде?

— Където отиваш. Ще излезеш оттук, ще вземеш момичето, ще прибереш парите и ще тръгнеш по плажовете или ще живееш на яхта. Просто ми се иска да се повозя с теб.

— Не съм стигнал още дотам.

— С всеки изминал ден обаче разстоянието намалява.

Карл изключи телевизора и бутна чинията си настрана.

— Има една празнота, която бих искал да запълня — каза той. — Кловис е умрял, после е бил погребан… или по-скоро не е бил погребан. Какво се случи между двете събития?

Патрик се засмя.

— Обичаш подробностите, нали?

— Аз съм съдия. Фактите са важно нещо.

Патрик седна на стола и качи босите си крака на бюрото.

— Замалко да ме хванат. Трябва да знаеш, че не е лесно да откраднеш труп.

— Вярвам ти напълно.

— Настоях старецът да напише изискванията си за погребението. Дори добавих инструкция за погребалното бюро — затворен ковчег, никакви посетители, никаква музика, бдение в продължение на една нощ, обикновен дървен ковчег, кратко опело на гроба.

— Дървен ковчег?

— Да. Кловис обичаше земните неща. Най-прост, от дъски, никакви скъпи метални ковчези. Така бил погребан дядо му. Както и да е. Когато умря, бях в болницата и изчаках погребалният агент да пристигне от Уигинс с катафалката. Казваше се Роланд и беше голям терк. Притежаваше единственото погребално бюро в града. Черен костюм и всичко останало. Дадох му екземпляр от инструкциите на Кловис. Завещанието ме упълномощаваше да направя каквото трябва, а на Роланд му беше все едно. Наближаваше три следобед и той искаше след няколко часа да започне да подготвя трупа. Попита ме дали Кловис има костюм, с който да бъде погребан. Не бяхме помислили за това. Казах му, че няма… никога не бях виждал стареца с костюм. Роланд каза, че имал няколко стари, които пазел за подобни случаи, и щял да се погрижи. Кловис искаше да бъде погребан във фермата си, но му обясних, че в Мисисипи това е невъзможно. Трябва да е на регистрирано гробище. Дядо му се сражавал в Гражданската война и според Кловис бил герой. Когато бил на седем годинки, въпросният дядо умрял и му устроили бдение, което продължило три денонощия. Сложили ковчега му на една маса в гостната и заприиждали хора, за да го видят. Това харесваше на Кловис и той искаше да направи нещо подобно. Накара ме да се закълна, че ще му устроя скромно бдение. Обясних всичко това на Роланд, а той отбеляза, че бил виждал какво ли не. Не се изненада.

Малко след като се стъмни, седнах на верандата на стареца, а катафалката пристигна почти веднага. Помогнах на Роланд да пренесе ковчега по стълбите. Оставихме го в дневната, пред телевизора. Спомням си, че ми направи впечатление колко е лек. Преди да умре, Кловис бе станал петдесетина килограма. Роланд се учуди, че съм само аз, но му обясних, че старецът няма близки. Помолих го да отвори ковчега. Поколеба се и му казах, че съм забравил да сложа вътре няколко спомена от Гражданската война, с които Кловис искал да бъде погребан. Отвори го с малък гаечен ключ, който би отворил всеки ковчег на света. Кловис изглеждаше същият. Сложих на гърдите му пехотинската шапка на дядо му и избелялото полково знаме на седемнайсети полк от Мисисипи. Роланд затвори ковчега и си тръгна.

Никой не се появи на бдението. Никой. Угасих лампите и към полунощ заключих вратата. Бях купил пълен комплект гаечни ключове, така че отворих капака за по-малко от минута. Извадих Кловис… беше лек, корав като дъска, бос. Изглежда, за три хиляди долара погребалните агенти не ти дават чифт обувки. Оставих внимателно стареца на канапето, а в ковчега сложих три бетонни блокчета и го затворих.

След това качих Кловис в колата си и подкарах към хижата. Беше на задната седалка. Карах много внимателно, защото нямаше да е лесно да обясня положението на някой пътен патрул, ако ме бяха спрели.

Месец преди това бях купил един стар фризер и го бях оставил на верандата. Едва успях да натикам стареца вътре и чух шум откъм гората. Беше Скарбъро. Промъкваше се към хижата ми. Хвана ме в два сутринта. Казах му, че съм имал страхотен скандал с жена си, че съм в гадно настроение и го помолих да си върви. Не мисля, че ме видя да се боря с трупа. Заключих фризера с дебела верига. Сложих отгоре капан и някакви стари кашони. Изчаках да съмне, защото знаех, че Скарбъро е някъде наблизо. След това се измъкнах оттам, прибрах се у дома и се преоблякох. Върнах се в къщата на Кловис в десет. Роланд дойде развеселен и се поинтересува как е минало бдението. Отговорих му, че е минало много добре. Качихме ковчега на катафалката и потеглихме към гробището.

Карл слушаше със затворени очи и усмивка, поклащайки леко глава.

— Дяволско изчадие — промърмори той сам на себе си.

— Благодаря. В петък следобед отидох в хижата, за да прекарам почивните дни. Поработих малко върху едни документи, ходих на лов за пуйки със Скарбъро, надникнах да видя стария Кловис и се уверих, че почива в мир. В неделя сутринта излязох преди разсъмване, за да оставя мотоциклета и бензина на определените места. По-късно закарах Скарбъро до автогарата в Джаксън. След като се стъмни, извадих Кловис от фризера и го сложих до камината, за да се размрази, а към десет го натиках в багажника. Час по-късно бях мъртвец.

— И нямаш угризения?

— Имам, и още как. Това, което направих, беше ужасно, но вече бях решил да изчезна, Карл, и трябваше да намеря начин да го направя. Нямаше как да убия човек, а ми беше необходим труп. Логично е.

— Напълно.

— Когато Кловис умря, дойде време да се махна. Дължа много на късмета си. Твърде много неща можеха да се объркат.

— Късметът още не те е изоставил.

— Засега.

Карл погледна часовника си и взе още една рачешка щипка.

— Какво от всичко това мога да кажа на съдия Тръсел?

— Всичко, освен името на Кловис. Ще му го съобщим по-късно.