Джон Гришам
Партньори (38)

38

До десет сутринта в Лондон не бяха пристигнали инструкции за връщането на парите. Ева излезе от хотела си и тръгна да се разхожда по Пикадили. Нямаше определена цел, нямаше разписание и затова се смеси с тълпата — зяпаше витрините, радваше се на живота по тротоара. Трите дни принудително усамотение бяха изострили глада й за звуците на града и глъчката на забързани хора. За обяд хапна салата с топло козе сирене в една претъпкана стара английска кръчма. Поглъщаше светлината и щастливите гласове на хората, които нямаха никаква представа коя е тя. И им беше все едно.

Патрик й бе казвал, че първата година в Сау Паулу се е чувствал отлично, защото никой не е знаел името му. Сега, в тази кръчма, тя се чувстваше повече Лия Пирис, отколкото Ева Миранда.

Отиде на Бонд Стрийт, за да си купи някои неща — най-необходимото — бельо, парфюм, но скоро премина на марки като „Армани“, „Версаче“ и „Шанел“, без да мисли за цената. В момента беше много богата жена.

 

 

Би било много по-просто и далеч не така драматично, ако бяха изчакали до девет, за да ги арестуват в офиса на фирмата. Напоследък обаче те не ходеха на работа редовно, а Рейпли почти не излизаше от дома си.

Решиха да проведат операцията преди разсъмване. Нямаше значение, че ще ги изплашат и унизят пред семействата им. Нямаше значение, че шумът ще привлече вниманието на съседите. Тактиката бе да ги хванат още докато спят или са под душа.

Чарлс Боуган отвори по пижама и се разплака, когато един висш полицай, когото познаваше, извади белезниците. Боуган бе загубил семейството си, така че поне този срам му бе спестен.

Жената на Дъг Витрано отвори и веднага се намръщи. Затръшна вратата пред лицата на двамата млади агенти от ФБР, които търпеливо изчакаха, докато се качи горе, за да извади съпруга си от банята. За щастие, когато натикаха Дъг в колата, окован като престъпник, децата още спяха. Тя остана на прага по нощница. Плачеше и кълнеше едновременно.

Както обикновено, Джими Хаварак си бе легнал мъртвопиян и звънецът не бе в състояние да го събуди. Обадиха се по клетъчния телефон от колата, паркирана на алеята, и едва тогава го събудиха и арестуваха.

Когато слънцето изгря, Итан Рейпли все още беше на тавана и работеше по някакъв документ, без да обръща внимание на времето. Не чу нищо долу. Чукането на вратата събуди жена му и тя се качи при него, за да му съобщи лошата новина. Най-напред обаче скри пистолета му. Той го държеше в чекмеджето на тоалетната масичка. Докато търсеше нужния чифт чорапи, надникна там два пъти, но не поиска от нея да му го даде. Боеше се, че ще му каже къде е.

Адвокатът, който бе създал фирмата преди тринайсет години, бе станал федерален съдия. Бе го посочил сенатор Най, а след като напусна, мястото му зае Боуган. Фирмата имаше добри връзки с всичките петима федерални съдии, така че никой не се изненада от факта, че телефоните започнаха да звънят още преди съдружниците да се съберат в затвора. В осем и половина ги откараха поединично в сградата на Федералния съд в Билокси, за да се явят пред спешно привикания магистрат.

Кътър се ядоса от бързината и лекотата, с които Боуган задейства връзките си. Макар и да не очакваше да стоят в затвора, докато дойде ред на делото им, не можеше и да се примири с факта, че едва ли не бяха изритали съдията от леглото, за да ги изслуша. Затова уведоми местния вестник и телевизията.

Документите бяха оформени бързо и четиримата напуснаха съда пеша, без белезници, свободни да извървят трите пресечки до офиса си. Следваха ги един едър, непохватен младеж, който си играеше с миникамера, и неопитен репортер, който не беше наясно за какво точно става дума — само беше надушил, че се задава огромен скандал. Стигнаха до сградата на фирмата си на Вийо Марше и заключиха вратата след себе си.

Чарлс Боуган веднага отиде до телефона, за да се обади на сенатора.

 

 

Частният детектив, препоръчан от Патрик, бе открил жената за по-малко от два часа, при това само по телефона, без да излиза от кабинета си. Живееше в Меридиън, на два часа североизточно от Билокси. Името й беше Дийна Постъл и работеше на щанда за деликатеси, както и на втора каса в един съвсем нов магазин в края на града.

Санди го намери и влезе. Престори се, че се любува на току-що изпечените пилешки гърдички и пържените картофки, като в същото време оглеждаше продавачките, които се суетяха зад щандовете. Вниманието му привлече едра, отпусната жена с посребрена коса и силен глас. Както всички останали, тя също носеше блуза на червени и бели райета и когато се приближи достатъчно, Санди прочете табелката с името й. Беше Дийна.

За да спечели доверието й, беше дошъл по джинси и спортна риза, без вратовръзка.

— Какво ще обичате? — попита го тя с усмивка.

Беше едва десет сутринта — доста рано за пържени картофи.

— Едно голямо кафе, моля — отговори Санди също с усмивка и в нейните очи се появи блясък. Дийна обичаше да флиртува. Изчака го при касовия апарат. Вместо да й даде пари, той й връчи визитната си картичка.

Тя й хвърли един поглед и я пусна. За жена, отгледала трима малолетни престъпници, изненада като тази би могла да означава само неприятности.

— Долар и двайсет — каза тя, маркира сметката и се озърна, за да види дали някой не гледа.

— Имам добри новини за вас — каза Санди и извади парите.

— Какво искате? — попита жената съвсем тихо.

— Десет минути от времето ви. Ще ви почакам на онази маса.

— Но какво искате? — Взе парите и извади рестото.

— Моля ви. Ще останете доволна, ако ми отделите малко време.

Дийна обичаше мъжете, а Санди беше симпатяга, облечен доста по-добре от повечето й клиенти. Тя се засуети около грила, направи още малко кафе и каза на шефката си, че иска кратка почивка.

Санди чакаше търпеливо в малкото пространство за хранене до хладилника за бира и машината за лед.

— Благодаря ви — каза той, когато тя седна.

Беше прехвърлила четирийсетте и имаше кръгло лице, богато украсено с евтина козметика.

— Адвокат от Ню Орлиънс, а? — каза тя.

— Да. Предполагам, че не сте чували за адвоката от Крайбрежието, който открадна страшно много пари.

Тя поклати глава още преди да е завършил изречението.

— Не чета нищо, сладурче. Работя по шейсет часа на седмица и с мен живеят две внучета. Мъжът ми ги гледа. Той е инвалид. Болен гръбнак. Не чета нищо, не гледам нищо, не правя нищо, освен че работя тук. В къщи сменям изцапани пелени, това е.

Санди почти съжали, че я попита. Колко потискащо!

Разказа й историята на Патрик колкото е възможно по-кратко. Тя реши, че е забавна, но към края интересът й започна да се изпарява.

— Да му дадат смъртна присъда — вметна Дийна в една от паузите.

— Но той не е убил никого.

— Нали каза, че в колата имало труп?

— Имало е. Само че човекът е бил мъртъв преди това.

— Той ли го е убил?

— Не. Той, така да се каже, го е откраднал.

— Хмм. Слушай, трябва да се връщам на работа. Ако нямаш нищо против, че питам, какво общо има тая история с мен?

— Трупът, който е взел, е на Кловис Гудман, скъпия ви покоен дядо.

Тя наклони глава на една страна.

— Изгорил е Кловис!?

Санди кимна.

Тя присви очи и се опита да мобилизира подходящите за случая чувства.

— Защо? — попита.

— Трябвало да е фалшифицира смъртта си, нали разбирате?

— Но защо тъкмо Кловис?

— Патрик е бил негов адвокат и приятел.

— Ама че приятел.

— Добре, ето какво. Не се опитвам да обяснявам всичко това. Станало е преди четири години, много преди вие и аз да научим за това.

Тя забарабани с пръстите на едната си ръка и загриза ноктите на другата. Типът срещу нея явно не беше глупак, така че вероятно нямаше смисъл да го залива с порой от сантименталности за милия покоен дядо. Чувстваше се объркана и реши да го остави да говори той.

— Слушам — каза тя.

— Да се посегне на труп е престъпление.

— Би трябвало.

— Освен това е наказуемо съгласно законите. Това означава, че близките на Кловис Гудман могат да съдят клиента ми за това, че е унищожил трупа му.

Аха. Гърбът й се изопна, тя пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Сега разбирам.

Санди също се усмихна.

— Да. Затова съм тук. Клиентът ми предлага да се споразумее с близките на Кловис извън съда.

— Какво значи „близки“?

— Съпруг или съпруга, деца и внуци.

— Значи аз.

— Ами брат ви?

— Лутър почина преди две години. От наркотици и алкохол.

— В такъв случай вие сте единствената, която има право да го съди.

— Колко? — попита тя почти неволно, защото не успя да се сдържи, а след това й стана неудобно.

Санди се приближи.

— Готови сме да предложим двайсет и пет хиляди долара. Веднага. Чекът е в джоба ми.

Тя също се наведе напред, лицето й се сниши и се приближи към неговото. Когато чу сумата, замръзна. Очите й се навлажниха, а долната й устна потрепери.

— О, боже! — възкликна.

Санди се озърна наоколо.

— Да, точно така. Двайсет и пет хиляди долара.

Тя измъкна една салфетка от поставката и при движението на ръката си събори солницата. Попи очите си, после се изсекна. Санди все още се озърташе с надеждата да избегне евентуален спектакъл.

— И всичките ще са мои? — успя да попита тя. Гласът й беше дрезгав и снишен. Дишаше учестено.

— Всичките ще са ваши. Да.

Жената избърса очите си отново и каза:

— Трябва ми една кока-кола.

 

 

Изпи чаша от половин литър, без да каже дума. Санди отпиваше от лошото кафе и наблюдаваше клиентите, които влизаха и излизаха. Не бързаше за никъде.

— Ето какво си мисля — каза тя най-накрая с избистрен поглед. — След като си готов да дадеш двайсет и пет хиляди ей така, без никакви пазарлъци, сигурно си готов да дадеш и повече.

— Нямам право да обсъждам каквото и да било.

— Ако отида в съда, на клиента ти може и да не му стане добре, нали разбираш? Съдебните заседатели ще ме погледнат и ще си помислят за горкия стар Кловис, който е изгорял, за да може онзи да открадне деветдесет милиона.

Санди отпи глътка кафе и кимна. Не можеше да не й се възхити.

— Ако си взема адвокат, сигурно ще спечеля много повече.

— Може би. Само че, докато това стане, могат да минат и пет години. Освен това имате проблем.

— Какъв? — попита тя.

— С Кловис не сте били близки.

— Може и да сме били.

— Тогава защо не сте отишли на погребението му? Съдебните заседатели трудно ще приемат такова нещо. Ето какво, Дийна, дошъл съм, за да се споразумеем. Ако не желаете, ще се кача на колата си и ще се върна в Ню Орлиънс.

— Какво най-много можеш да дадеш?

— Петдесет хиляди.

— Съгласна съм. — Тя протегна месестата си дясна ръка, все още влажна от чашата с кола, и стисна неговата.

Санди извади от джоба си празен чек и го попълни. Освен това извади два документа — писмено споразумение и писмо от Дийна до прокурора.

Приключиха за по-малко от десет минути.

 

 

Най-накрая раздвижване в Бока. Шведката бе забелязана да товари чанти в багажника на беемвето на Бени. Подкара бързо. Проследиха я до Маями Интърнешънъл, където тя изчака два часа и се качи на самолет за Франкфурт.

Щяха да я пресрещнат там. Щяха да я наблюдават търпеливо, докато допусне грешка. Така щяха да открият мистър Арисия.