Джон Гришам
Партньори (34)

34

Върнаха се в „Камил“ и заеха старите си места със сериозни и безразлични физиономии. Повечето бяха оставили саката си в другата стая и седяха със запретнати ръкави и разхлабени вратовръзки, сякаш ги чакаше къртовски труд. Според часовника на Санди съвещанието им бе продължило час и половина. Техен говорител за момента стана Спролинг.

— По въпроса за парите — започна той и Санди веднага разбра, че са приели условията. Оставаше да се уточнят подробностите. — Интересува никаква сума е готов да върне.

— Цялата.

— На колко възлиза тя?

— На деветдесет милиона.

— А лихвата?

— На кого му пука за лихвата?

— На нас.

— Защо?

— Защото така е честно.

— Към кого?

— Хм… към данъкоплатците.

Санди се изсмя.

— Хайде, хайде. Вие работите за федералните власти.

Откога се интересувате какво става с парите на данъкоплатците?

— Това е стандартна практика, когато става дума за кражба и фалшификация — добави Морис Маст.

— Колко? При какъв процент? — попита Санди.

— Основната лихва е девет процента — отговори Спролинг. — Мисля, че това е справедливо.

— Така ли? А каква лихва дава държавата, когато ти връща разликата от надплатените данъци? — Никой не можеше да отговори. — Шест процента — каза Санди. — Шест въшливи процента. Това плаща правителството. — Разбира се, Санди бе очаквал всичко това и бе подготвен с отговорите. Беше му ужасно забавно да наблюдава как се мъчат да са в крак.

— Значи предлагате шест процента? — попита Спролинг. — Говореше бавно и съсредоточено.

— Разбира се, че не. Парите са у нас. Ние определяме колко ще платим. Властите действат на същия принцип. И без това тези долари ще изчезнат в черната дупка, наречена Пентагон.

— Това не зависи от нас — отбеляза Джейнс. Вече беше уморен и нямаше настроение да изнася лекции.

— Ето какво мислим ние по въпроса с парите — каза Санди. — Те щяха да бъдат безвъзвратно загубени в джобовете на шайка ловки мошеници. Моят клиент предотврати измамата и сега е готов да върне сумата.

— Значи трябва да му дадем награда? — попита Джейнс.

— Не. Просто няма да искате лихва.

— Ще трябва да убедим някои хора във Вашингтон — каза Спролинг. Не се молеше, а просто имаше нужда от помощ. — Предложи някаква база, от която да започнем.

— Ще платим половината от лихвата на данъчните и нито цент повече.

— Трябва да поговоря с главния прокурор. Надявам се да е в добро настроение — каза Спролинг. Физиономията му като на умел покерджия.

— Предайте му поздрави от мен — кимна Санди.

Джейнс вдигна очи от бележника си и попита:

— Три процента, така ли?

— Точно. От двайсет и шести март деветдесет и втора до първи ноември деветдесет и шеста. Цялата сума става сто и тринайсет милиона плюс дребни, които ще пренебрегнем. Кръгло сто и тринайсет милиона.

Цифрата имаше приятно звучене и определено се понрави на държавните служители. Записаха си я. Изглеждаше внушителна. Кой би могъл да възрази срещу споразумение, което връща толкова пари на данъкоплатците? Фактът, че предлага толкова, означаваше само едно — Патрик бе инвестирал деветдесетте милиона добре. Хората на Спролинг бяха успели да пресметнат за какво става дума — ако Патрик бе успял да инвестира парите при осем процента годишна печалба, сега разполагаше със сто трийсет и един милиона. При десет процента сумата беше сто четирийсет и четири милиона. Без данък, разбира се. Явно не бе успял да похарчи голяма част от тях, така че при всички случаи щеше да остане много богат човек.

— Освен това ни интересува какво ще стане с иска на Ланиган срещу ФБР — продължи Спролинг.

— Ще го оттеглим — отвърна Санди, — но искаме от мистър Джейнс една малка услуга. Става дума за дреболия, така че можем да говорим за това по-късно.

— Добре, минаваме нататък. Кога Ланиган ще бъде готов да даде показания?

— Когато се наложи. Физически е в състояние да го направи по всяко време.

— Не смятаме да се бавим.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре за клиента ми.

Спролинг ограждаше с кръгчета пунктовете от списъка си.

— Държим всичко да мине тихо и кротко. Никаква преса. Ще ни подложат на жестока критика.

— Няма да кажем и дума — обеща Санди.

— Кога искате да освободим мис Миранда?

— Утре. Трябва да бъде придружена от ареста в Маями до частното летище. Искаме, докато се качи в самолета, да я охранява ФБР.

Джейнс сви рамене, сякаш не разбираше защо.

— Няма проблем.

— Нещо друго? — попита Санди и потри длани, като че веселата част щеше да започне всеки момент.

— От наша страна нищо — отвърна Спролинг.

— Добре. Ето какво предлагам — каза Санди, сякаш имаха избор. — Тук има две секретарки с компютри. Подготви ли сме чернова на споразумението и нареждането за оттегляне на обвиненията. Уточняването на подробностите не би трябвало да отнеме много време. След това ще можете да подпишете. Ще занеса текста на клиента си и се надявам до два часа да приключим. Мистър Маст, предлагам да се свържете с федералния съдия, за да проведем конферентен разговор. Нареждането за оттегляне на обвиненията ще му изпратим по факса.

— Кога ще получим документите и записите? — попита Джейнс.

— Ако свършим с всичко, ще можете да ги вземете днес в пет следобед.

— Трябва ми телефон — каза Спролинг. На Маст и Джейнс също им трябваше. Пръснаха се из апартамента.

 

 

Обикновените затворници имаха право на едночасова разходка на открито всеки ден. Беше краят на октомври, хладен и облачен ден, и Патрик реши да потърси конституционните си права. Охраната му отказа. Не било позволено. Патрик се обади на Хъски и уреди въпроса веднага. Освен това го помоли да се отбие в ресторанта на Росети на Дивижън Стрийт, да вземе малко сандвичи с рачешко месо и сирене и да хапнат заедно навън. Карл каза, че ще го направи с удоволствие. Седнаха на дървена пейка недалеч от малък фонтан и самотен, тъжен клен. Около тях бяха зданията на болницата. Карл беше донесъл сандвичи и на полицаите и те седяха малко по-нататък, така че да не чуват какво си говорят. Карл не знаеше за срещата в апартамента на казиното и Патрик не му каза. Париш бе участвал и съвсем скоро щеше да уведоми негова светлост.

— Какво говорят хората за мен? — попита Патрик, след като изяде една трета от сандвича си и го остави.

— Клюките утихнаха. Всичко е нормално. Приятелите ти продължават да са ти приятели.

— Имам писма за някои от тях. Би ли им ги предал?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Чух, че са заловили приятелката ти в Маями.

— Да, но скоро ще я пуснат. Дребен проблем с паспорта й.

Хъски отхапа голямо парче от сандвича си и задъвка мълчаливо. Вече свикваше с дългите паузи в разговорите им. Чудеше се какво да каже след това. Патрик знаеше.

— Свежият въздух е хубаво нещо. Благодаря.

— Полага ти се по конституция.

— Бил ли си в Бразилия?

— Не.

— Трябва да отидеш.

— Като теб или със семейството?

— Не, не. Просто отиди някой път.

— На плажовете ли?

— Не. Зарежи плажовете и градовете. Отиди във вътрешността на страната. Там има безбрежни простори, небето е синьо, въздухът е свеж, а хората са приветливи и чистосърдечни. Там е моят дом, Карл. Горя от нетърпение да се върна.

— Може да мине доста време дотогава.

— Може. Ще почакам. Карл, аз вече не съм Патрик. Патрик е мъртъв. Той беше нещастник, хванат в капан. Беше дебел и измъчен. Слава богу, че си отиде. Сега съм Данило. Данило Силва. Това е един много по-щастлив човек, който води спокоен живот в друга страна. Данило може да чака.

С красивата си жена и състоянието си, искаше да добави Карл, но си замълча.

— А как Данило ще се върне в Бразилия?

— Продължавам да работя по въпроса.

— Слушай, Патрик… предполагам, нямаш нищо против да те наричам Патрик, а не Данило.

— Разбира се.

— Мисля, че е време да се оттегля и да предам делото на съдия Тръсел. Скоро ще се наложи да се вземат важни решения, да се предприемат съответните стъпки. Направих всичко, което можах, за да ти помогна.

— Имаш ли неприятности заради това?

— Малко, но засега не е страшно. Не искам да пострадаш, но се боя, че ако не се откажа в най-скоро време, хората ще започнат да приказват. Всички знаят, че сме приятели. Дявол да го вземе, ти дори поиска да нося ковчега ти.

— Благодарих ли ти?

— Не. По онова време ти беше мъртъв, така че не говори за това.

— Добре.

— Както и да е. Поприказвах с Тръсел и той е готов да поеме делото. Казах му за зловещите ти рани и че за теб е много важно да останеш тук колкото се може по-дълго. Влиза ти в положението.

— Благодаря.

— Но трябва да си реалист. Рано или късно ще те преместят в затвора. Не е изключено да останеш там дълго.

— Мислиш ли, че съм убил онова момче, Карл?

Карл пусна остатъка от сандвича си в плика и отпи глътка чай с лед. Не беше склонен да лъже по този въпрос.

— Изглежда подозрително. Най-напред, в колата имаше човешки останки, така че някой е бил убит. Второ, ФБР провери в компютрите си всички изчезнали през периода хора. Единственият, за когото не се знае нищо в радиус от три хиляди мили, е онова момче.

— Но това не е достатъчно, за да бъда осъден.

— Въпросът ти не беше за осъждането.

— Добре. Мислиш ли, че съм го убил?

— Не знам какво да мисля, Патрик. Съдия съм от дванайсет години и съм виждал хора, които признават престъпления, без да могат да повярват, че са ги извършили. При съответните обстоятелства човек е способен на всичко.

— Значи вярваш?

— Не искам да вярвам. Сам не знам какво вярвам.

— Мислиш, че съм убил човек?

— Не. Но и не мислех, че ще си в състояние да фалшифицираш смъртта си и да отмъкнеш деветдесет милиона. Животът ти през последните години е пълен с изненади.

Още една дълга пауза. Карл погледна часовника си. Патрик го остави на пейката и започна бавно да се разхожда из двора.

 

 

Обядът в апартамент „Камил“ се състоеше от няколко вида безвкусни сандвичи, сервирани на пластмасови табли. Прекъсна го обаждането на федералния съдия, на когото бяха възложили „случая Патрик“ преди четири години. В момента съдията гледаше някакво дело в Джаксън и имаше на разположение само минута. Маст изреди присъстващите в апартамента участници в играта и съдията се съгласи да пуснат гласа му по спикера на телефона. След това Маст описа набързо предложението за споразумение. Съдията поиска да чуе версията на Санди и Санди му я представи. Спролинг трябваше да отговори на няколко въпроса и краткият разговор се превърна в дълъг. След малко се наложи да излезе от стаята, за да поговори със съдията, без другите да слушат. Предаде му настойчивото желание на висши служители от Вашингтон да се приеме предложението на Ланиган, за да могат да уловят по-едрата риба. После съдията поговори с Т. Л. Париш, също насаме, и той го увери, че задържаният няма да се измъкне безнаказано, защото остават по-тежките обвинения, и че по всяка вероятност, макар и без да са налице гаранции, ще прекара в затвора дълги години. Съдията не искаше да действа прибързано, но предвид натиска от страна на заинтересованите кръгове, както и статуса на участниците, събрали се в Билокси, се съгласи, подписа нареждането за оттегляне на обвиненията и го изпрати по факса. Докато си дояждаха, Санди отиде с колата до болницата. Когато нахълта в стаята, Патрик пишеше писмо на майка си.

— Успяхме! — възкликна Санди и хвърли споразумението върху масата. — Приеха всички наши условия.

— Пълно оттегляне на обвиненията?

— Да. Съдията току-що подписа.

— Срещу каква сума?

— Деветдесет милиона плюс три процента лихва.

Патрик затвори очи и стисна юмруци. Богатството му бе пострадало сериозно, но и останалото не беше малко — напълно достатъчно, за да могат един ден с Ева да се установят на някое спокойно място и да имат къща, пълна с деца. Голяма къща. И много деца. Прегледаха споразумението. Патрик го подписа и Санди хукна обратно към хотела на казиното.

 

 

В два часа следобед, когато започна втората среща, в апартамента бяха останали съвсем малко хора. Санди поздрави Талбът Мимс и клиента му, един от вицепрезидентите на „Нордърн Кейс Мючуъл“, наречен Шено, придружен от двама юрисконсулти на фирмата, чиито имена Санди не ЧУ — За по-сигурно Мимс водеше един от съдружниците си и някакъв младши адвокат, отново без имена. Санди взе визитните им картички и ги въведе в стаята, в която се бе състояла първата среща. Стенографките заеха местата си. Джейнс и Спролинг бяха в съседната стая и говореха по телефона с Вашингтон. Бяха изпратили антуража си долу, в казиното, за да се позабавляват, но без алкохол. Екипът на „Монарх-Сиера“ бе по-малоброен — само Хал Лад, един от сътрудниците му и главният юрисконсулт на компанията, спретнат дребен човек на име Коен. Присъстващите се представиха с официален тон и се настаниха, за да изслушат Санди. Той им раздаде предварително подготвените папки и ги помоли да прегледат съдържанието им. Вътре имаше копие от съдебния иск на Патрик срещу ФБР заради раните, както и комплект цветни снимки. Застрахователите вече знаеха за какво става дума, така че не се изненадаха. Санди изложи накратко тезата от предния ден — че раните не са дело на ФБР, защото не ФБР е открило Патрик, че са дело на Джак Стефано, който е работел за трима клиенти — Бени Арисия, „Нордърн Кейс Мючуъл“ и „Монарх-Сиера“. Те биха могли да пострадат сериозно при евентуален съдебен иск срещу тях от страна на Патрик.

— А как смятате да докажете тази история със Стефано? — попита Талбът Мимс.

— Един момент — кимна Санди, отвори вратата и попита Джейнс дали би дошъл за минута.

Джейнс влезе в стаята и се представи, а след това с огромно удоволствие изреди нещата, които им бе съобщил Стефано в показанията си — издирването на Патрик, финансирането на операцията, наградите, подкупите, издирването в Бразилия, хирургът и пластичната операция, момчетата от „Плутон“, залавянето, изтезанията. Всичко. Реализирано с парите на Бени Арисия, „Нордърн Кейс Мючуъл“ и „Монарх-Сиера“ и единствено в тяхна полза. Изпълнението на Джейнс беше великолепно и самият той го направи с огромно удоволствие.

— Някакви въпроси към мистър Джейнс? — попита Санди щастливо, след като разказът приключи.

Нямаше. През изминалите осемнайсет часа нито Шено от „Нордърн Кейс Мючуъл“, нито Коен от „Монарх-Сиера“ бяха успели да установят кой от компаниите им е разрешил да бъде нает Джак Стефано. Сега следите бяха заличени и едва ли някога щяха да научат. И двете застрахователни компании бяха големи и богати, с много акционери и огромни рекламни бюджети, които да поддържат доброто име на фирмите им. И двете не искаха такъв род неприятности.

— Благодаря, мистър Джейнс — кимна Санди.

— В съседната стая съм, ако потрябвам — каза Джейнс, като че ли най-голямото удоволствие за него би било да се върне и да забие още няколко пирона в ковчега. Присъствието му беше смущаващо и злокобно. Защо заместник-директорът на ФБР бе дошъл в Билокси и защо толкова държеше да ги обвини?

— Ето какво предлагаме — каза Санди, когато вратата се затвори. — Решението е просто и бързо и не подлежи на уговорки. Най-напред, мистър Мимс, последната офанзива на вашия клиент „Нордърн Кейс Мючуъл“ в тази малка война се състои в усилието да си възвърне двата и половина милиона долара, платени на Труди Ланиган. Предпочитаме да се откажете от иска си. Оттеглете го от съда, забравете Труди и я оставете на спокойствие. Тя трябва да се грижи за дъщеря си и освен това вече е похарчила по-голямата част от парите. Откажете се и клиентът ми няма да съди компанията ви за нанесените му телесни повреди.

— Това ли е всичко? — попита Талбът Мимс с удивление.

— Да. Това е.

— Няма проблем.

— Бих искал да се консултираме — обади се Шено с каменна физиономия.

— Не, не е нужно — каза Мимс. — Сделката е добра. Правят ни предложение, ние го приемаме, и толкова. Точка по въпроса.

— Бих искал да анализирам… — обади се Шено.

— Не — прекъсна го Мимс и се наежи. — Приемаме предложението. Ако искате да ви представлява някой друг, добре. Ако аз съм ваш адвокат, приемам, и край.

Шено млъкна.

— Приемаме — повтори Мимс.

— Мистър Шено? — подкани го Санди.

— Да… добре. Предполагам, че ще се съгласим.

— Чудесно. В съседната стая ви очаква предложението за споразумение. Моля ви да ни оставите за минута, за да поговоря с мистър Лад и клиента му насаме.

Мимс изведе хората си. Санди затвори вратата след тях и се обърна към Коен, Хал Лад и помощника му.

— Боя се, че предложението ми към вас е малко по-различно. Те се отърваха леко, защото имаме бракоразводно дело. Нещата са сложни и объркани и клиентът ми би могъл да се възползва от претенциите си към „Нордърн Кейс Мючуъл“. За съжаление вашето положение не е такова. Те са отделили половин милион за Стефано, а вие два пъти повече. Вашата отговорност е по-голяма, по-сериозна е и възможността да се компрометирате. Имате и повече пари.

— За колко говорим? — попита Коен.

— Не за Патрик. Той желае да се погрижи за детето. Дъщеря му е на шест години, а майка й има много широки пръсти. Това е едната от причините „Нордърн Кейс Мючуъл“ да приеме предложението ми толкова бързо — трудно биха си прибрали парите от мисис Ланиган. Патрик би искал да създаде неголям попечителски фонд за детето. Майката не бива да има достъп до парите.

— Колко?

— Четвърт милион. Плюс още толкова, за да покрие съдебните си разноски. Общо половин милион, платен тихомълком, така че клиентът ви да не изпадне в неудобно положение заради тези снимки.

По Крайбрежието бяха произнасяни множество тежки присъди за телесни повреди. Хал Лад бе уведомил Коен, че Арисия и двете застрахователни компании ще трябва да платят няколко милиона долара обезщетение на Патрик за това, което са му причинили. Коен разбираше много добре. Компанията му искаше да уреди въпроса по най-безболезнения начин и да излезе от играта.

— Значи — каза Коен — плащаме половин милион и искът срещу нас се оттегля, така ли?

— Точно така.

— Съгласни сме.

Санди извади няколко листа от папката пред себе си.

— Ето това е текстът на споразумението. — Даде им го и излезе от стаята.