Джон Гришам
Партньори (32)

32

Наричаше се апартамент „Камил“ и заемаше една трета от последния етаж на най-новото, най-лъскавото, най-голямото и най-преуспяващото от казината в стил Лас Вегас, изникнали напоследък по Крайбрежието. Момчетата от Вегас бяха сметнали, че е много остроумно да нарекат апартаментите и банкетните зали на имената на най-силните урагани, спохождали района. За обикновения комарджия, дошъл от улицата, който чисто и просто иска простор, цената за вечер беше 750 долара. Толкова се съгласи да плати и Санди. За големия играч, дошъл отдалеч да залага на едро, апартаментът беше безплатен. Хазартът обаче бе последното нещо, за което Санди би мислил в момента. Клиентът му, намиращ се на три-четири километра оттук, бе одобрил разноските. В „Камил“ имаше две спални, кухня, дневна и две гостни — предостатъчно място, за да се срещаш с различни групи хора. Освен това имаше четири отделни телефонни линии, факс и видео. Сътрудникът на Санди бе донесъл от Ню Орлиънс компютъра и принтера, както и първата партида от документите за Арисия.

Първият посетител на временната кантора на Санди Макдърмот беше Дж. Мъри Ридълтън, разгроменият адвокат на Труди. С глуповато изражение подаде предложението за споразумение между съпрузите относно собствеността и посещенията при детето. Обсъдиха проблема, докато обядваха. Условията на капитулацията бяха продиктувани от Патрик и тъй като сега Санди командваше парада, той откри множество подробности, които имаха нужда от доизясняване.

— Като първа чернова не е зле — не преставаше да повтаря той, докато отбелязваше пасажите с червено. Ридълтън прие разгрома като истински професионалист — оспорваше всяка точка и запетая, но съзнаваше, че окончателният вариант ще е такъв, какъвто го иска Патрик. Кръвната проба на детето и голите снимки владееха положението.

Вторият посетител беше Талбът Мимс, юридическият съветник на „Нордърн Кейс Мючуъл“ за Билокси, жизнен и весел човек, който пътуваше в много комфортен микробус с кожени седалки, добър шофьор, работна масичка, два телефона, факс, пейджър, телевизор и видеомагнетофон, за да гледа заснети показания, портативен компютър, по-голям компютър, а и канапенце, за да си подремва, макар че дотам се стигаше само след най-изтощителните дни в съда. В антуража му влизаха секретарка, сътрудник — и двамата снабдени с клетъчни телефони — и задължителният младши адвокат, който го придружаваше навсякъде с цел надуване на хонорара.

Четиримата се представиха набързо в апартамент „Камил“, а Санди, който ги посрещна по джинси, им предложи газирани напитки от барчето. Отказаха. Секретарката и сътрудникът тутакси намериха за какво да разговарят по клетъчните си телефони. Санди въведе Мимс и безименния му колега в едната от гостните и им предложи да седнат пред огромния прозорец с приятна гледка към паркинга на казиното, отвъд който стърчаха стоманените пилони на бъдещ игрален дом.

— Ще говоря по същество — започна Санди. — Познавате ли човек на име Джак Стефано?

Мимс се замисли за миг.

— Не — отговори той.

— Смятах, че го познавате. Той е супер копой от Вашингтон. Бил е нает от Арисия, „Нордърн Кейс Мючуъл“ и „Монарх-Сиера“, за да открие Патрик.

— Е?

— Е… погледнете това — каза Санди с усмивка и плъзна към тях няколко цветни снимки, които извади от папката пред себе си.

Мимс ги разстла върху масата — кошмарните рани на Патрик.

— Тези бяха публикувани във вестника, нали? — попита той.

— Някои от тях.

— Да, мисля, че ги публикувахте, когато обявихте, че ще съдите ФБР.

— ФБР няма нищо общо с това.

— Така ли? — Мимс остави снимките и зачака.

— Патрик не беше открит от ФБР.

— Тогава защо съдите тях?

— Трик за привличане на общественото внимание. Трябваше да събудим малко симпатии към клиента ми.

— Но не се получи.

— Може би не при вас, но пък вие няма да сте сред съдебните заседатели, нали? Както и да е. Тези рани са резултат на продължителни изтезания, причинени от хора, работещи за Джак Стефано, който пък на свой ред е работел за няколко свои клиенти, сред които е и „Нордърн Кейс Мючуъл“. Знаменита компания със солидна репутация и шест милиарда долара акционерен капитал.

Талбът Мимс беше много практичен. Нямаше как да не е. След като кантората му се занимаваше с триста настоящи дела и сред клиентите му имаше осемнайсет големи застрахователни компании, просто нямаше време за игри.

— Имам два въпроса — каза той. — Първо, можете ли да докажете всичко това?

— Да. ФБР ще потвърди.

— Второ. Какво искате?

— Искам някой от директорите на „Нордърн Кейс Мючуъл“ да ми се яви в тази стая утре. Човек с безспорни пълномощия.

— Тези хора са много заети.

— Всички ние сме много заети. Не ви заплашвам със съдебен процес, но ви предлагам да си помислите колко злепоставящо може да се окаже всичко това.

— Звучи ми като заплаха.

— Разбирайте ме както искате.

— Утре по кое време?

— В четири часа.

— Ще бъдем тук — каза Мимс, протегна ръка и излетя от стаята. Помощниците му го последваха.

Екипът на Санди пристигна в ранния следобед. Една секретарка отговаряше на телефона, който вече звънеше на всеки десет минути. Санди бе потърсил Кътър, Т. Л. Париш, шериф Суийни, Марк Брик в Маями, съдия Хъски, няколко адвокати от Билокси и Морис Маст, федералния прокурор за западните области на Мисисипи, и очакваше да му се обадят. В личен план се бе свързал с жена си, за да чуе как са вкъщи, и с директора на училището, където учеше неговият третокласник.

С Хол Лад бе говорил два пъти, но по телефона. Видяха се за пръв път в апартамент „Камил“. Лад представляваше „Монарх-Сиера“. Пристигна сам, което доста изненада Санди, тъй като адвокатите на застрахователните компании винаги се движеха по двойки. Независимо каква е задачата, те никога не се залавяха с нея поединично. Двама слушаха, двама гледаха, двама записваха и, най-важното, двама вземаха хонорар за една и съща работа.

Санди знаеше, че две големи, богати фирми от Ню Орлиънс бяха преминали към практиката да изпращат по трима адвокати.

Лад беше сериозен човек, наближаващ петдесетте, тежеше си на мястото и не се нуждаеше от помощник. Учтиво прие предложената му диетична кола и седна на стола, от който бе станал Мимс.

Санди му зададе същия въпрос:

— Познавате ли човек на име Джак Стефано?

Оказа се, че не, така че Санди отново изреди стандартната кратка биография. После разстла върху масата цветните снимки на раните и поговориха за тях. Санди изтъкна, че не са причинени от ФБР. Лад четеше между редовете. След като бе защитавал интересите на застрахователни компании години наред, низостта, до която можеха да стигнат, изобщо не беше в състояние да го изненада.

Въпреки всичко видяното го ужаси.

— Допускам, че можете да го докажете — отбеляза той, — и не се съмнявам, че клиентът ми би предпочел нещата да се потулят.

— Готови сме да оттеглим иска срещу ФБР и да го пренасочим към вашия клиент, както и към „Нордърн Кейс Мючуъл“, Арисия, Джак Стефано и всички други, отговорни за изтезанията. Става дума за американски гражданин, преднамерено измъчван и наранен от американци. Искът ще е за милиони. Ще го заведем направо тук, в Билокси.

Лад не можеше да допусне подобно нещо. Съгласи се веднага да позвъни в „Монарх-Сиера“ и да поиска главният юрист на компанията да изостави всичко друго и още на следващия ден да пристигне в Билокси. Изглеждаше ядосан, че клиентът му е финансирал издирването, без да се допита до него.

— Ако е истина — каза Лад, — никога повече няма да ги представлявам.

— Истина е — поклати глава Санди. — Можете да ми вярвате.

 

 

Когато завързаха ръцете и очите на Паулу и го изведоха от къщата, вече бе почти тъмно. Този път нямаше пистолети и заплахи. Не се чуваха никакви гласове. В продължение на повече от час се вози сам на задната седалка на малка кола. Радиото свиреше класическа музика.

Когато колата спря, двете предни врати се отвориха и някакви ръце му помогнаха да излезе.

— Елате с мен — чу глас зад рамото си и една голяма лапа го хвана за лакътя. Под краката му заскърца чакъл. Изминаха стотина метра и спряха. Гласът каза:

— Намирате се на един път на двайсет километра от Рио.

На триста метра вляво има ферма и телефон. Отидете там и поискайте да ви помогнат. Въоръжен съм. Ако се обърнете, ще бъда принуден да ви застрелям.

— Няма да се обърна — каза Паулу, разтреперан.

— Добре. Най-напред ще махна белезниците, а след това и превръзката от очите ви.

— Няма да се обърна — повтори Паулу.

Белезниците бяха свалени.

— А сега ще махна и превръзката. Тръгнете напред.

Бързо.

Свалиха превръзката, Паулу наведе глава и затича по пътя. Зад себе си не чу никакъв звук. Не смееше да се обърне. Когато стигна във фермата, най-напред се обади в полицията, а след това и на сина си.