Джон Гришам
Партньори (31)

31

Мисис Стефано възвърна съня си. Досадните млади мъже с тъмни костюми се бяха махнали от улицата им и любопитните съседи вече не задаваха въпроси. Клюките по време на бридж отново се въртяха около по-нормални теми. Мъжът й се бе успокоил.

Когато телефонът иззвъня в пет и половина сутринта, тя спеше. Грабна слушалката от нощното шкафче.

— Ало?

— Джак Стефано, моля — каза солиден твърд глас.

— Кой се обажда? — попита тя. Джак се размърда под завивката.

— Хамилтън Джейнс, ФБР.

— О, боже — изпъшка мисис Стефано и закри микрофона с длан. — Джак, пак те търсят от ФБР.

Джак запали лампата, погледна часовника и пое слушалката. — Ало?

— Добро утро, Джак. Обажда се Хамилтън Джейнс. Съжалявам, че те безпокоя толкова рано.

— Ами тогава защо ме безпокоиш?

— За да ти кажа, че арестувахме момичето, Ева Миранда. Тя е на сигурно място, така че можеш да прибереш хрътките си в кучкарника.

Стефано спусна крака на пода и седна на леглото. Последната им надежда се бе изпарила. Търсенето на парите най-накрая бе приключило.

— Къде е тя? — попита, без да очаква никакъв смислен отговор.

— При нас е, Джак. На сигурно място.

— Поздравления.

— Слушай, Джак, изпратих хора в Рио, за да проследят какво става с баща й. Имаш двайсет и четири часа. Ако старецът не е освободен до пет и половина утре сутринта, подписвам заповеди за арест на двама ви с Арисия. Ей богу, защо пък да не прибера и Атърсън от „Монарх-Сиера“, и Джил от „Нордърн Кейс Мючуъл“, ей така, защото ми харесва. И без това ми се искаше да поприказвам с тия момчета в компанията на Арисия.

— Обичаш да шантажираш, нали?

— Повече от всичко друго. Ще помогнем на колегите от Бразилия да ви изискат в страната си и процедурата ще отнеме няколко месеца. При екстрадиране не се предвижда пускане под гаранция, така че ти и скапаните ти клиенти ще прекарате Коледа в затвора. Може би този път, за разнообразие, ще успеем да ви изпратим в Рио. Говорят, че плажовете там били хубави. Слушаш ли ме, Джак?

— Да.

— Двайсет и четири часа.

Чу се щракване и линията прекъсна. Мисис Стефано бе отишла в банята и се бе заключила. Не искаше да го вижда пред очите си.

Джак слезе долу и направи кафе. Седна в полутъмната кухня и зачака да се съмне. Беше му писнало от Бени Арисия.

В края на краищата, бяха го наели, за да открие Патрик и парите, не да се интересува откъде са се взели. Знаеше в общи линии историята на Бени с „Плат и Рокланд“ и винаги бе подозирал, че има още нещо. Няколко пъти се бе опитал да разбере подробности, но Арисия съвсем ясно му бе показал, че не желае да обсъжда събитията, предхождащи изчезването на Патрик.

Още от самото начало Джак си даваше сметка защо Патрик е подслушвал фирмата на адвокатите. Най-напред, за да събере помия за самите тях и клиентите им, особено за Арисия, и след това, за да стигне до парите след изчезването си. Никой обаче не знаеше, освен може би Арисия и адвокатите, доколко компрометиращи са разговорите, които е записал. Стефано предполагаше, че Патрик е успял да събере доста злепоставящи факти.

Когато парите изчезнаха и започна издирването, адвокатите бяха отказали да участват. Делът им бе трийсет милиона долара, но въпреки това бяха предпочели да си ближат раните и да се оттеглят. Оправданието им беше, че нямат пари. Съдружниците били разорени, положението щяло да се влоши още повече и просто не можели да си го позволят. Навремето това обяснение му се бе сторило логично, но Стефано бе доловил и друго — сякаш не горяха от желание да открият бившия си съдружник.

Патрик бе записал нещо важно. Беше ги хванал натясно. Колкото и неприятности да си бяха навлекли, истинският кошмар за тях щеше да е залавянето на Патрик.

Същото важеше и за Арисия. Щеше да изчака още час и след това да му се обади.

 

 

Към шест и половина кабинетът на Хамилтън Джейнс се напълни. Двама агенти седяха на канапето и четяха докладите на хората в Рио. Един чакаше, за да съобщи последните данни от наблюдението над Арисия — все още живееше в апартамента под наем в Билокси.

Чакаше и още един, който трябваше да докладва за Ева Миранда. Секретарката му донесе кутия с папки. Джейнс седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Изглеждаше уморен, беше по риза и не обръщаше внимание на никого.

Влезе Джошуа Кътър — също уморен и неугледен. Бе успял да дремне два часа на летището в Атланта, докато чакаше полета за Вашингтон. Посрещна го агент, който го откара в централата. Джейнс веднага затвори телефона и каза на всички да излязат.

— Донеси ни малко кафе — нареди троснато на секретарката си. — Или по-добре повече.

Кабинетът се опразни и Кътър седна на стола пред голямото бюро. Макар и да бе страшно уморен, полагаше всички усилия да се съсредоточи. Досега дори не бе приближавал кабинета на заместник-директора.

— Слушам — изръмжа Джейнс.

— Ланиган предлага споразумение. Твърди, че има достатъчно доказателства, за да осъди Арисия, адвокатите и неназован сенатор.

— Какви доказателства?

— Кашон, пълен с документи и записи на телефонни разговори, събрани от Ланиган, преди да избяга.

— Ти видя ли кашона?

— Не. Адвокатът му Макдърмот твърди, че бил в багажника на колата му.

— А парите?

— Не стана дума за тях. Иска да се срещне с вас и някой от Министерството на правосъдието, за да обсъди евентуално споразумение. Останах с впечатлението, че според тях е напълно възможно да се откупят.

— Когато откраднеш мръсни пари, винаги има такава възможност. Къде иска да стане срещата?

— Някъде в Билокси.

— Ще се обадя на Спролинг от Правосъдието — каза Джейнс почти на себе си и посегна към телефона. Кафето пристигна.

 

 

Марк Брик чакаше в стаята за посетители във федералния арест и потрепваше по масата със скъпата си химикалка. Още нямаше девет и бе твърде рано за свиждане, но той имаше приятел в администрацията. Бе обяснил, че случаят е спешен. Масата бе разделена с прегради от двете страни, а отпред имаше дебело стъкло. Щяха да разговарят през малък отвор в средата.

Оставиха го да нервничи в продължение на половин час и най-накрая я доведоха. Беше в жълт гащеризон с избелели черни букви на гърдите. Надзирателката свали белезниците й и тя разтри китките си.

Останаха сами и Ева седна на стола. Погледна го. Брик мушна визитната си картичка през отвора. Ева я взе и я прочете.

— Изпраща ме Патрик — каза той. Тя затвори очи.

— Добре ли сте? — попита Брик.

Ева се опря на лакти, наведе се напред и отговори през отвора:

— Добре съм. Благодаря, че дойдохте. Кога ще изляза оттук?

— Това няма да е възможно още няколко дни. От федералните можем да очакваме две неща. Първото, което е и по-неприятното, е да ви съдят за фалшивия паспорт, но това едва ли ще се случи, защото сте чужденка и нямате криминално досие. Второто, което е по-вероятно, е просто да ви изгонят от страната, след като обещаете никога повече да не се връщате. Така или иначе, ще трябва да минат няколко дни, докато решат какво да правят. Ще се наложи да останете тук, защото във вашия случай не е възможно освобождаване под гаранция.

— Разбирам.

— Патрик се безпокои за вас.

— Знам. Кажете му, че съм добре. Аз също се безпокоя за него.

Брик извади бележника си и каза:

— Така. Патрик иска да знае как точно ви заловиха.

Ева се усмихна и някак си се успокои. Естествено, бе невъзможно Патрик да не поиска да научи подробностите. Започна от мъжа със зелените очи и разказа всичко.

 

 

Бени открай време презираше плажа на Билокси — тясна ивица пясък, ограничена от магистрала, която бе опасно да пресечеш пеша, и от мътнокафявата вода, твърде неприятна за плуване. През лятото там ходеха отпускари с ограничени финансови възможности, а през почивните дни студенти си подхвърляха фризбита и караха водни ски. Новите казина привличаха повече посетители, но те рядко изоставяха хазарта, за да се разхождат по пясъка.

Паркира край кея, запали дълга пура, събу си обувките и тръгна по брега. Сега пясъкът бе доста по-чист — благодарение на казината. Нямаше жива душа. Навътре в морето се виждаха няколко рибарски лодки.

Обаждането на Стефано час преди това бе съсипало сутринта му и по всяка вероятност щеше да промени живота му. Бразилката беше арестувана и с това свършваха шансовете да намерят парите. Тя не можеше да ги отведе при тях, нито пък имаше как да я използват, за да оказват натиск на Ланиган.

Федералните обвиняваха Патрик. Той на свой ред знаеше къде са парите и разполагаше с компрометиращи доказателства. Едното щеше да бъде разменено срещу другото и Арисия щеше да се окаже под кръстосан обстрел. Боуган и останалите лигльовци от фирмата му щяха да пропеят още в мига, в който ги притиснат. Бени беше страничният човек и го знаеше много добре. Отдавна. Мечтата му беше да намери парите и след това да изчезне с тях, точно както Патрик.

Тази мечта вече не съществуваше. Бяха му останали около милион долара. Имаше приятели и връзки по целия свят. Беше време да се чупи — като Патрик.

 

 

Санди се яви на насрочената за десет часа среща с Т. Л. Париш в кабинета му, макар че се изкушаваше да я отложи и цяла сутрин да работи над документите. Когато излезе от кантората си в осем и половина, целият персонал на фирмата му копираше и увеличаваше най-важните страници.

Срещата бе поискал Париш. В тезата на обвинението имаше сериозни пробойни и сега, след като първоначалната еуфория бе преминала, беше време да поговорят делово. Прокурорите се стремят да внасят в съда само безспорните дела и такива винаги имаше предостатъчно. Нашумелите случаи с неизяснени факти създаваха проблеми.

Париш искаше да опипа почвата, но веднага започна да пухти и да позира. Заговори за избора на съдилище. Във всеки случай, съдебните заседатели нямало да погледнат с добро око на адвокат, убил за пари, независимо откъде са. В началото Санди само слушаше. Париш продължи с любимата си тирада за процента на спечелените си дела, без да пропусне факта, че не е губил процес, в който е искал смъртно наказание. Изтъкна, без да се хвали, че в момента осем души очаквали екзекуцията си.

Санди наистина нямаше време за губене. Трябваше да проведе сериозен разговор с Париш, но не днес. Попита го как ще потвърди, че убийството е извършено в окръг Харисън. След това спомена причината за смъртта — как би могъл да я докаже? Патрик със сигурност не би свидетелствал в тяхна полза. И, най-големият въпрос — коя е жертвата? Каза му, че доколкото му е известно, до този момент в щата няма нито един осъден за убийство, ако жертвата не е идентифицирана.

Париш очакваше тези въпроси и направи всичко възможно, за да избегне конкретните отговори.

— Клиентът ти обмислил ли е възможността да се признае за виновен срещу по-лека присъда?

— Не.

— А смята ли да го направи?

— Не.

— Защо?

— Свикахте разширения състав, гласувано е обвинение в предумишлено убийство с искане за смъртна присъда, приказвахте пред пресата… сега трябва да докажете твърдени ята си. Преди това трябваше да прецените доказателствата си. Няма да се съгласим.

— Мога да го осъдя за непредумишлено убийство — изръмжа Париш ядосано. — Ще получи двайсет години.

— Може би — отвърна Санди спокойно. — Само че клиентът ми е обвинен в предумишлено убийство.

— Още утре ще променя обвинителния акт.

— Чудесно. Оттеглете обвинението в предумишлено убийство, внесете ново за непредумишлено и след това ще разговаряме.