Джон Гришам
Партньори (3)

3

Още една инжекция, за да се събуди. После друга, да възстанови чувствителността на нервите му.

Вратата се отвори шумно и стаята изведнъж се обля в светлина. Изпълни се с гласовете на много мъже и тропота на тежките им обувки. Всеки, изглежда, имаше някаква задача.

Гай даваше нареждания, а някой боботеше на португалски.

Патрик отвори очи и пак ги затвори. След това ги отвори окончателно, защото инжекциите започнаха да действат. Мъжете кръжаха около него, действаха десетки ръце. Безцеремонно срязаха слиповете му, оставиха го съвсем гол. Зажужа електрическа самобръсначка, която започна да щипе кожата му тук-там по гърдите, слабините, бедрата, глезените. Той прехапа устни и направи гримаса, сърцето му замря, макар че болката все още не бе започнала.

Гай се наведе над него. Ръцете му не вършеха нищо, но очите наблюдаваха всичко.

Патрик не продумваше, но за всеки случай отгоре се спуснаха чифт ръце и залепиха върху устата му широка сребриста лепенка. С помощта на щипки „крокодили“ поставиха на обръснатите места студени електроди. Силен глас попита нещо за „напрежението“. Закрепиха електродите с лепенки. Стори му се, че преброи осем болезнени точки по тялото си. Може би девет. Нервите му бяха обтегнати до скъсване. Стиснал очи, усещаше как ръцете се движат над него. Лепенките опъваха и щипеха кожата.

Двама-трима мъже в ъгъла се заминаваха с устройство, което Патрик не виждаше. Цялото му тяло бе опасано с жички, все едно бе коледна елха.

Нямаше да го убият, повтаряше си той, макар че през следващите няколко часа смъртта можеше да се окаже желано избавление. Беше си представял този кошмар хиляди пъти през последните години. Молеше се никога да не го преживее, но бе сигурен, че рано или късно това ще стане. Знаеше, че дебнат в сенките, душат следите му, раздават подкупи, обръщат подмолните камъни.

Патрик предчувстваше всичко това. Ева бе твърде наивна.

Затвори очи, опита се да овладее мислите си, да диша равномерно. Онези продължаваха да се суетят наоколо, да подготвят тялото му за това, което бяха намислили. От инжекциите пулсът му се ускори, кожата го сърбеше.

„Не знам къде са парите. Не знам къде са парите.“ Едва не започна да го скандира на глас. Добре че беше лепенката на устата му. „Не знам къде са парите.“

Обаждаше се на Ева всеки ден между четири и шест следобед. Всеки ден. Седем дни в седмицата. Никакви изключения, освен ако не бяха предварително планирани. Разтуптяното му сърце бе убедено, че тя вече е преместила парите, че са скрити на двайсетина места из целия свят. Самият той не знаеше къде.

Но… щяха ли да му повярват?

Вратата се отвори отново и неколцина от мъжете излязоха. Дейността около шперплатовия плот полека-лека замираше. Сетне настана тишина. Патрик отвори очи и видя, че стойката на системата я няма. Гай го гледаше. Улови внимателно единия край на лепенката върху устата му и го отлепи, за да може да говори, ако реши.

— Благодаря — каза Патрик.

Лекарят бразилец се появи отново и заби игла в ръката му. Спринцовката беше дълга и пълна само с оцветена вода, но Патрик нямаше как да го знае.

— Къде са парите, Патрик? — попита Гай.

— Нямам никакви пари — отговори той. От притискането към шперплата главата го болеше. Стегнатата черна лента на челото му бе станала топла. Не бе помръдвал от часове.

— Ще ми кажеш, Патрик. Гарантирам ти, че ще ми кажеш. Можеш да го направиш веднага или след десет часа, когато си полумъртъв. Имаш шанс да облекчиш положението си.

— Не ми се умира — изрече Патрик и очите му се изпълниха със страх. Няма да ме убият, каза си.

Гай взе едно малко, просто, злокобно устройство от плота до Патрик и го приближи до лицето му. Представляваше квадратна кутийка, върху която имаше никелирано лостче с гумен връх. От кутийката излизаха две жици.

— Когато лостчето е нагоре, веригата е прекъсната. — Гай внимателно хвана гумения връх с два пръста и леко помръдна лостчето надолу. — Когато доближи тази малка чертичка, веригата ще се затвори и токът ще достигне до електродите по тялото ти.

Спря лостчето на милиметри от чертичката. Патрик стаи дъх. Стаята беше притихнала.

— Би ли искал да видиш какво ще стане тогава? — попита Гай.

— Не.

— Тогава… къде са парите?

— Не знам, кълна се.

Гай премести лостчето до чертичката, на десетина сантиметра от лицето му. Токовият удар беше мигновен и кошмарен — огнени вълни разкъсаха плътта му. Патрик се сгърчи и найлоновите въжета се изопнаха. Стисна очи и зъби, твърдо решен да не крещи, но се отказа след част от секундата и нададе пронизителен писък, който отекна из цялата къща.

Гай вдигна лостчето, изчака няколко секунди Патрик да отвори очи и да си поеме дъх и каза:

— Това беше първата степен, най-ниското напрежение.

Има още пет степени и ще ги използвам, ако се наложи.

Осем секунди при пета степен, и си труп. Уверявам те, че ако се наложи, ще те убия. Чуваш ли ме, Патрик?

Тялото му още пламтеше от гърдите до глезените. Дишаше тежко, сърцето му биеше бясно.

— Чуваш ли ме? — повтори Гай.

— Да.

— Положението ти всъщност е много просто. Казваш ми къде са парите и излизаш жив от тази стая. Дори можем да те върнем в Понта Поран и да те оставим да правиш каквото намериш за добре. Нямаме намерение да уведомяваме ФБР. — Гай замълча за по-драматично и пак улови никелираното лостче. — Ако обаче не ми кажеш къде са парите, няма да излезеш жив от тази стая. Разбираш ли, Патрик?

— Да.

— Добре. Къде са парите?

— Кълна се, че не знам. Ако знаех, щях да кажа.

Гай премести лостчето, без да каже дума, и токът обля Патрик като кипяща киселина.

— Не знам! — изпищя от болка и ужас той. — Кълна се! Не знам!

Гай вдигна лостчето и изчака няколко секунди, докато Патрик се съвземе. След това пак попита спокойно:

— Къде са парите?

— Кълна се, че не знам!

Още един крясък огласи къщата, излетя през отворените прозорци, понесе се през прохода между възвишенията и заглъхна в джунглата.

 

 

Апартаментът в Куритиба беше близо до летището. Ева каза на таксиметровия шофьор да я чака на улицата. Остави пътната си чанта в багажника, но взе със себе си дебелото дипломатическо куфарче.

Качи се с асансьора на деветия етаж. Коридорът там беше тих и тъмен. Наближаваше единайсет вечерта. Движеше се бавно, оглеждаше всичко. Отключи вратата на апартамента и бързо прекъсна алармената инсталация с другия ключ.

Данило не беше тук и въпреки че този факт не я изненада, изпита разочарование. На телефонния секретар нямаше записани съобщения. Никаква следа от него. Тревогата й се усили.

Не биваше да остава дълго тук, защото можеха да дойдат онези, които бяха заловили Данило. Макар да знаеше точно какво да прави, движенията й бяха принудени и бавни. Апартаментът беше само с три стаи и тя ги претърси набързо.

Документите, които й трябваха, се намираха в един заключен шкаф в дневната. Отвори трите тежки чекмеджета и подреди книжата в елегантното куфарче, което той държеше в съседния шкаф. Повечето от тях бяха финансови документи, макар и оскъдни за такова огромно състояние. Винаги се бе стремил да не оставя следи. Идваше тук веднъж месечно, за да скрие новополучените извлечения и да унищожи старите.

В момента Данило не биваше да знае къде са документите му.

Ева активира алармената система и излезе бързо. Никой в пренаселената сграда не я бе видял. Нае стая в малък хотел, недалеч от Музея за съвременно изкуство. Азиатските банки бяха отворени, в Цюрих наближаваше четири часът. Тя извади портативен факс и го включи на телефонния контакт в стаята си. Тясното легло скоро се покри с инструкции и нареждания за преводи.

Беше уморена, но и дума не можеше да става за сън. Данило бе казал, че ще дойдат да я търсят. Не можеше да се прибере у дома. Не мислеше за парите, а за него. Беше ли жив? Много ли страдаше? Какво им бе казал и на каква цена?

Тя избърса очите си и се зае да подреди документите. Нямаше време за сълзи.

 

 

Най-добрите резултати идват на третия ден, след епизодични изтезания. И най-издръжливите постепенно рухват. Болката влиза в сънищата и става все по-голяма, докато жертвата очаква следващия сеанс. На третия ден повечето се предаваха.

Гай не разполагаше с три дни. Неговият пленник не беше заловен по време на война; той беше американски гражданин, издирван от ФБР.

Към полунощ оставиха Патрик сам за няколко минути — за да страда и да мисли за следващата партида. Кожата му бе зачервена от тока и топлината. Тялото му бе плувнало в пот. Под лепенките на гърдите му, където електродите се бяха впили в плътта, се стичаше кръв. Дишаше тежко, облизваше сухите си устни. Найлоновите въжета на китките и глезените бяха протрили кожата.

Гай се върна сам и седна на стола до шперплатовия плот. За момент стаята притихна — чуваше се само дишането на Патрик, усилията му да се овладее. Той стискаше клепачи.

— Ти си много упорит човек — изрече Гай най-сетне.

Патрик не отговори.

Първите два часа не бяха дали резултати. Всички въпроси бяха свързани с парите. Бе повторил десетки пъти, че не знае къде са. Съществуват ли? Не. Какво е станало с тях? Не знае.

Гай нямаше голям опит в изтезанията. Бе се консултирал със специалист — перверзен изрод, на когото това наистина доставяше удоволствие. Бе прочел някакъв наръчник по въпроса, но не бе имал време за практически занимания.

Сега, след като Патрик бе видял колко страшно може да е всичко, бе важно да му развърже езика.

— Къде беше по време на погребението си? — попита Гай.

Мускулите на Патрик сякаш се поотпуснаха. Първият въпрос, който не се отнасяше до парите. Поколеба се, обмисляйки отговора. Имаше ли нещо опасно? Бяха го хванали. Историята му щеше да бъде разказана. Може би ако се покажеше по-сговорчив, щяха да прекратят мъченията?

— В Билокси — отвърна той.

— Криеше ли се?

— Да, разбира се.

— И видя опелото?

— Да.

— Откъде?

— От едно дърво. С бинокъл. — Патрик продължаваше да държи очите си затворени, юмруците стиснати.

— Къде отиде след това?

— В Мобайл.

— Там ли се криеше?

— Мобайл беше едното от местата.

— Колко време остана там?

— Месец-два.

— Толкова дълго? И къде живя в Мобайл?

— В евтини мотели. Не се задържах на едно място. Нагоре-надолу по залива. Дестин. Панама Сити Бийч. Пак Мобайл.

— Променил си външността си.

— Да. Обръснах брадата, боядисах си косата, отслабнах двайсетина килограма.

— Учи ли чужд език?

— Португалски.

— Значи си знаел, че ще дойдеш тук.

— Къде е „тук“?

— Примерно в Бразилия.

— Да, прецених, че в Бразилия човек може да се скрие.

— Къде отиде след Мобайл?

— В Торонто.

— Защо в Торонто?

— Трябваше да отида някъде. Торонто е хубав град.

— Там ли се снабди с нови документи?

— Да.

— В Торонто ли стана Данило Силва?

— Да.

— Продължи ли да учиш португалски?

— Да.

— И отслабна още?

— Да. Още петнайсетина килограма.

Патрик държеше очите си затворени, опитваше се да не обръща внимание на болката или да свикне с нея, поне за момента. Електродите на гърдите му се врязваха все по-дълбоко в кожата.

— Колко време остана там?

— Три месеца.

— Значи си заминал оттам някъде през юли деветдесет и втора?

— Нещо подобно.

— И къде отиде след това?

— В Португалия.

— Защо в Португалия?

— Трябваше да отида някъде. Хубаво място е. Не бях ходил там никога.

— Колко време остана там?

— Месец-два.

— После къде?

— В Сау Паулу.

— Защо в Сау Паулу?

— Има двайсет милиона жители. Лесно можеш да се скриеш сред тях.

— Колко време остана там?

— Година.

— Кажи ми какво прави в Сау Паулу.

Патрик си пое дълбоко дъх, после понечи да раздвижи глезените си и направи болезнена гримаса. Пак се отпусна.

— Потънах в него. Наех си учител и усъвършенствах езика. Отслабнах с още няколко килограма. Местех се от апартамент в апартамент. Бяха малки и евтини.

— Какво направи с парите?

Тишина. Трепване на мускулите. Къде беше проклетото никелирано лостче? Защо не продължат да си приказват за преследването, без да споменават парите?

— Какви пари? — попита Патрик. Опитът му да мине за отчаян бе сравнително успешен.

— Стига, Патрик. Говоря за деветдесетте милиона, които открадна от фирмата и нейния клиент.

— Казах вече. Не съм аз.

Гай изведнъж се обърна към вратата и изкрещя. Тя се отвори веднага и останалите американци нахълтаха. Лекарят бразилец изпразни още две спринцовки във вените на Патрик, после излезе. Двама от мъжете се наведоха над устройството в ъгъла. Включиха магнетофона. Гай застана над Патрик с никелираното лостче в ръце. Беше ядосан, намръщен, решен повече от всякога да го довърши, ако не говори.

— Парите са били преведени на сметка на вашата фирма в Насо. Било е точно десет и петнайсет източно време. Датата е двайсет и втори март деветдесет и втора година, четирийсет и пет дни след смъртта ти. Патрик, ти си бил там. Изглеждал си променен, загорял от слънцето, представял си се за някой друг. Имаме снимки от охранителната камера на банката. Разполагал си с изпипани фалшиви документи. Малко след пристигането на парите те са изчезнали. За минали са в някаква малтийска банка. Ти си ги откраднал, Патрик. Сега ми кажи къде са. Кажи ми и ще останеш жив.

Патрик хвърли последен поглед към Гай и към лостчето, после затвори очи, събра сили и каза:

— Кълна се, че не знам за какво става дума.

— Патрик, Патрик…

— Престанете, стига толкова! Стига!

— Това е само третата степен, Патрик. Изминал си едва половината от пътя.

Гай премести лостчето надолу и видя как тялото пред него се огъна и изопна.

Патрик изпищя без никакви задръжки, толкова силно и ужасяващо, че Осмар и бразилците за миг се вкамениха на предната веранда. Разговорите им секнаха в тъмнината. Един от тях започна да се моли мълчаливо.

Надолу по черния път, на стотина метра от къщата, седеше въоръжен бразилец и наблюдаваше приближаващите коли. Не очакваха никого. Най-близкото селище беше на мили разстояние. Когато писъците се разнесоха отново, пазачът също започна да се моли.