Джон Гришам
Партньори (28)

28

Паулу поиска радио, но му отказаха. По-късно си дадоха сметка, че просто иска да слуша музика, и му донесоха стар касетофон и две касети с изпълнения на Симфоничния оркестър на Рио. Предпочиташе класиката. Пуснал музиката съвсем тихо, Паулу прелистваше купчина стари списания. Бе поискал книги и бяха обещали да му донесат. Храната засега беше предостатъчна — като че ли полагаха всички усилия да остане доволен. Похитителите му бяха млади мъже, наети от някого, когото така и нямаше да види. Пуснеха ли го, младите похитители щяха да избягат и щеше да е невъзможно да ги съди.

Вторият ден мина бавно. Ева бе достатъчно умна, за да не хлътне в капана им. Съвсем скоро щеше да му стане ясно за какво е всичко това. Нищо не му пречеше да чака.

 

 

Втората вечер съдия Хъски отново донесе пица. Предишната му бе харесала толкова много, че на обяд се бе обадил на Патрик, за да го попита дали не би искал да изядат още една. Патрик копнееше за компания.

Хъски бръкна в чантата си, извади купчина писма и ги хвърли върху работната масичка на Патрик.

— Много хора искат да ти кажат „здрасти“, предимно от съда. Казах им, че могат да ти пишат.

— Не знаех, че имам толкова много приятели.

— Нямаш. Това са отегчени чиновници с достатъчно свободно време, за да пишат писма, което е единственият им шанс да се приближат до центъра на събитията.

— Благодаря.

Хъски придърпа един стол до леглото на Патрик и опря крака на отвореното чекмедже на нощното шкафче. Патрик изяде почти две парчета пица и се засити.

— Съвсем скоро ще трябва да си направя самоотвод — каза Хъски, сякаш се оправдаваше.

— Знам.

— Тази сутрин говорих с Тръсел надълго и нашироко. Разбирам, че не си падаш по него, но като съдия е добър. Има желание да поеме делото.

— Предпочитам Ланкс.

— Да, но за жалост нямаш възможност да избираш. Ланкс има проблеми с кръвното и се опитваме да му спестяваме сложните дела. Както знаеш, Тръсел е по-опитен от мен и Ланкс, взети заедно, особено в делата за убийство.

Когато приятелят му изрече последните думи, Патрик видимо трепна, присви леко очи, за миг отпусна кокалестите си рамене. Дело за убийство. Често реагираше така при тази мисъл, когато заставаше пред огледалото и наблюдаваше продължително отражението си. Хъски забеляза мимиката му.

Както се казва, всеки е способен да убие, а и Хъски бе разговарял с много убийци през дванайсетте си години като съдия. Патрик обаче беше първият му приятел, застрашен от смъртно наказание.

— А защо се отказваш от съдийството? — попита Патрик.

— Нормалните причини. Дошло ми е до гуша и ако не се махна сега, никога няма да го направя. Децата скоро ще започнат да следват, ще трябва да изкарвам повече пари. — Хъски замълча за момент и попита: — Извинявай за любопитството, но откъде знаеш, че се оттеглям от съдийството? Не съм го обявил по радиото.

— Говори се.

— В Бразилия ли?

— Имах си шпионин, Карл.

— Някой оттук?

— Не. Разбира се, че не. Не бих рискувал да се свържа с някого от града.

— Значи е бил някой оттам.

— Да. Моят адвокат.

— И си му казал всичко?

— На нея. Жена е. Да, казах й всичко.

Хъски опря пръстите си един в друг и рече:

— Започвам да разбирам.

— Препоръчвам ти и ти да постъпиш по този начин, когато решиш да изчезнеш.

— Няма да забравя. А къде е тя сега?

— Наблизо, струва ми се.

— Аха. Парите са при нея.

Патрик се засмя. Най-накрая ледът се пропука.

— Какво искаш да знаеш за парите, Карл?

— Всичко. Как ги отмъкна? Къде са? Колко са останали?

— Кой е най-хубавият слух, който си чул в съда?

— О… имаше стотици. Любимият ми е, че си удвоил милионите и си ги скътал в швейцарски трезор, а в Бразилия само си се спотайвал, докато минат няколко години, за да можеш след това да развъртиш парите.

— Не звучи зле.

— Помниш ли Боби Доук, оная пъпчива невестулка, която ще те разведе за деветдесет и девет долара и мрази всички адвокати с високи хонорари?

— Разбира се. Пуска обявите си в църковните бюлетини.

— Същият. Вчера го сварих да пие кафе в канцеларията на съда. Знаел от сигурен източник, че си профукал парите за наркотици и малолетни проститутки и затова си живеел като селянин в Бразилия.

— Доук е способен да измисли подобно нещо.

Патрик млъкна и веселостта изчезна. Хъски не искаше да пропусне момента.

— Е, и къде са парите?

— Не мога да ти кажа, Карл.

— Колко са останали?

— Много.

— Повече ли, отколкото отмъкна?

— Да, повече.

— Как го направи?

Патрик стана от леглото и отиде до вратата. Беше затворена. Протегна се, разкърши рамене и отпи малко вода от бутилката, после пак седна на леглото и погледна Карл.

— Имах късмет — каза той почти шепнешком, но Карл го чу ясно. — Щях да се махна, със или без парите. Знаех, че фирмата ще получи милионите, и имах план да ги задигна, но и да не бях успял, пак щях да се чупя. Не можех да търпя Труди нито ден повече. Мразех работата си, пък и без това се канеха да ме изхвърлят от фирмата. Боуган и момчетата се бяха захванали с огромна измама, а аз бях единственият, който знаеше за какво става дума.

— Каква измама?

— Обвиненията на Арисия. Ще стане дума затова по-късно. Планирах изчезването си внимателно, имах късмет и се махнах. Той ме съпровождаше допреди две седмици. Невероятен късмет.

— Бяхме стигнали до погребението.

— Да. След това се върнах в Ориндж Бийч. Два дни не излизах от апартамента, който бях наел. Слушах касетки с уроци по португалски и учех думи. Освен това дълго време монтирах разговорите, които бях записал във фирмата. Имах да подреждам и купища документи. Късно вечер обикалях брега с часове. Тичах, потях се, мъчех се да стопя килограмите колкото се може по-бързо. Почти нищо не хапвах.

— Какви бяха тези документи?

— За Арисия. Осмелих се да навляза с яхтата по-навътре. Знаех основните неща и изведнъж се оказа нужно да стана добър моряк. Яхтата беше достатъчно голяма, за да живееш на нея по няколко дни, без да се връщаш, така че започнах да се крия в морето.

— Тук?

— Да. Хвърлях котва недалеч от остров Шип и наблюдавах брега на Билокси.

— Защо?

— Подслушвах офисите на фирмата, Карл. Всички телефони, всички помещения… без кабинета на Боуган. Бях сложил бръмбар даже в тоалетната на първия етаж между кабинетите на Боуган и Витрано. На тавана бях скрил ретранслатор, който приемаше сигналите и ги препращаше навън. Това е стара фирма и на тавана бяха складирани стотици ненужни папки. Никой не стъпваше там. На покрива имаше стара телевизионна антена, прикрепена за комина. Използвах я. Приемах сигнала с трийсетсантиметрова сателитна антена, монтирана на яхтата. Беше последна дума на техниката, Карл. Купих я на черния пазар в Рим. Струваше ми луди пари. Коминът се виждаше с бинокъл и приемах сигнала много чисто. Всеки звук, произнесен край някой от микрофоните, идваше до мен. Записвах всичко, а през нощта махах излишните приказки. Знаех кога обядват и кога жените им са вкиснати. Всичко научавах.

— Това е невероятно.

— Ще ми се да ги беше чул, като се мъчеха да изглеждат сериозни след погребението ми. Вдигаха телефона, приемаха съболезнованията скръбно, както подобава. Помежду си обаче си правеха майтапи със смъртта ми. Тя ги бе отървала от неприятната задача да ми съобщят, че ме изритват. Честта се бе паднала на Боуган. В деня след погребението той и Хаварак седнаха да пият скоч в заседателната зала и дълго се смяха на шегата, че съм извадил късмет да умра в толкова подходящ момент.

— Имаш ли тези записи?

— Разбира се. Имам например един разговор между Труди и Дъг в моя кабинет няколко часа преди погребението ми, когато отварят сейфа ми и за своя изненада намират застрахователната полица за два милиона. Ще се пукнеш от смях. Тя не изтрая повече от двайсет секунди и попита: „Кога ще получа парите?“

— Кога ще мога да ги чуя?

— Не знам. Скоро. Имам десетки касети. Монтирането на записите ми отнемаше по дванайсет часа на ден в продължение на няколко седмици.

— Те не заподозряха ли нищо?

— Не. Единствено Рейпли веднъж отбеляза пред Витрано колко навреме ми е хрумнало да направя застраховката за два милиона, само осем месеца преди да умра. Коментираха и колко особено съм се държал напоследък, но нищо повече. Бяха във възторг, че съм се махнал от пътя им.

— А подслушва ли телефона на Труди?

— Можех да го направя, но беше безполезно. Поведението й беше напълно предсказуемо и нямаше смисъл да се занимавам с нея.

— Но с Арисия не беше така, нали?

— Естествено. Знаех всичко, което съдружниците ми бяха направили за него. Знаех, че парите ще заминат в чужбина, знаех в коя банка ще бъдат изпратени и кога.

— А как ги отмъкна?

— С много късмет. С важните клечки от Вашингтон разговаряше Боуган, но с банкерите се занимаваше Витрано. Заминах за Маями и си направих нови документи, според които бях Дъг Витрано. Знаех номера на социалната му осигуровка и други важни данни. Онзи тип от Маями имаше компютърен каталог с милиони физиономии. Само посочваш коя искаш и, хоп, получаваш шофьорска книжка с нея. Избрах лице, което донякъде приличаше и на мен, и на Витрано. От Маями излетях за Насо и всъщност там беше опасното. Представих се в Юнайтед Банк ъв Уейлс на един от шефовете, този, с когото контактуваше Витрано. Името му беше Греъм Дънлап. Показах му всичките си документи, включително и пълномощно от фирмата, написано, разбира се, на официална бланка, което ме задължаваше да изпратя другаде парите веднага щом ги получат. Дънлап не беше очаквал самия Витрано и беше изненадан, дори поласкан, че заради такава рутинна операция пристига човек от фирмата. Почерпи ме кафе и изпрати секретарката си за кроасани. Докато седях в кабинета му и похапвах, парите пристигнаха.

— Не му ли мина през ум да се обади във фирмата?

— Не, но аз бях готов да избягам, Карл. Ако Дънлап бе проявил и най-малко съмнение, щях да го фрасна, да изскоча от сградата, да взема такси и да отпраша към летището. Имах билети за три различни полета.

— Къде щеше да отидеш?

— Не забравяй, че бях мъртъв. Вероятно в Бразилия. Щях да си намеря работа като барман и да прекарам остатъка от живота си на плажа. Като се замисля, може би щях да съм по-добре, ако не бях взел парите. Аз обаче ги взех и те започнаха да ме издирват. Затова сега съм тук. Както и да е, Дънлап зададе въпросите, които очаквах, и всичко мина чудесно. Потвърди, че телексът е дошъл, и аз веднага наредих парите да бъдат преведени в една малтийска банка.

— Всичките?

— Почти. Когато разбра, че цялата сума ще излезе от банката му, Дънлап се поколеба за момент. Щях да си глътна езика. Спомена някакъв хонорар за своите услуги и аз попитах какъв е обичайният. Той се превърна в жалка алчна отрепка и каза, че петдесет хиляди щели да са достатъчно. Съгласих се. Оставих петдесет хиляди в сметката и после веднага ги прехвърлих на негово име. Банката е в центъра на Насо…

— Беше. Затвориха я шест месеца, след като ги обра.

— Да, чух за това. Много жалко. Когато стъпих на тротоара пред банката, едва се сдържах да не хукна като луд между колите. Идеше ми да скачам и викам, но се овладях. Скочих в първото свободно такси, казах на шофьора, че изпускам самолета, и той натисна газта. Самолетът за Атланта беше след час. За Маями — след час и половина. Пътниците за Ню Йорк вече се качваха, така че отлетях за там.

— С деветдесет милиона долара.

— Минус петдесет хиляди за Дънлап. Карл, това беше най-дългият полет в живота ми. Изгълтах три мартинита, но продължавах да съм кълбо от нерви. Затварях очи и си представях как на изхода ме причакват полицаи с автомати. Бях убеден, че Дънлап се е обадил във фирмата, че някак си са успели да разберат на кой самолет съм се качил и вече ме чакат… През живота си не съм се страхувал толкова. Исках да сляза от самолета час по-скоро. Приземихме се, машината спря пред терминала. Когато се появих в чакалнята, блесна фотосветкавица и си рекох, край, дотук беше! Оказа се някакво хлапе с кодак. Буквално хукнах към мъжката тоалетна. Седнах вътре и останах двайсет минути. До мен беше брезентовата чанта, в която се намираше всичко, което имах на този свят.

— Не забравяй деветдесетте милиона.

— А, да.

— И как стигнаха парите до Панама?

— Откъде знаеш, че са стигнали до Панама?

— Аз съм съдия, Патрик. Ченгетата споделят с мен. Градът ни е малък.

— Това беше нареждането, което изпратих от Насо. Парите трябваше да влязат в нова сметка в Малта и бързо след това да се прехвърлят в Панама.

— А как стана такъв фокусник в банковите трансфери?

— Трябваше да проуча как става. Отне ми близо година. Кажи ми, Карл, кога научи, че парите са изчезнали?

Карл се засмя и се облегна назад. Сложи ръце зад тила си.

— Приятелчетата ти от фирмата просто не успяха да опазят скромната си сделка в тайна.

— Шокиран съм.

— Всъщност целият град разбра, че съвсем скоро ще бъдат червиви от пари. Държаха се потайно и внимаваха някой да не научи, но харчеха като обезумели. Хаварак си купи най-големия, най-лъскавия черен мерцедес, произвеждан някога. Архитектът на Витрано привършваше проекта за новия му дом, повече от декар застроена площ. Рейпли даде капаро за трийсетметрова яхта и заяви, че скоро ще приключи с адвокатството. На няколко пъти ставаше дума за частен реактивен самолет. Щеше да е трудно да скрият трийсет милиона в град като нашия, но те всъщност не се и опитваха. Сякаш искаха хората да знаят.

— Типични адвокати.

— Ти ги ужили в четвъртък, нали?

— Да. На двайсет и шести март.

— На следващия ден подготвяхме някакво гражданско дело и потърсиха единия от адвокатите по телефона. Новината беше, че има проблеми с голямата сделка на Боуган, Рейпли, Витрано, Хаварак и Ланиган. Парите били изчезнали. Всичките. Някой ги бил откраднал.

— Името ми спомена ли се?

— Първия ден не, но скоро след това… Пусна се слух, че охранителните камери в банката запечатали физиономията на човек, който приличал на теб. Още няколко късчета от мозайката застанаха на местата си и клюките се понесоха.

— Ти повярва ли, че съм го направил?

— В началото бях твърде смаян и не можех да разсъждавам. Както и всички други. Бяхме те погребали, бяхме ти чели молитви. Не беше за вярване. С времето обаче изненадата отстъпи пред фактите и нещата застанаха по местата си. Новото завещание, застраховката, кремирането… започнахме да подозираме нещо. След това откриха микрофоните във фирмата. ФБР започна да разпитва наред. Седмица след изчезването на парите всички бяха убедени, че това е твое дело.

— А ти гордееше ли се с мен?

— Не мога да кажа, че се гордеех. По-скоро бях стъписан. Или безкрайно изумен. В края на краищата имаше един труп. След това ми стана любопитно.

— И никакво възхищение? Поне малко?

— Не си спомням подобно нещо, Патрик. Невинен човек бе намерил смъртта си, за да можеш да откраднеш парите. Освен това бе оставил жена и дете.

— Жената получи цяло състояние. Детето не беше мое.

— Тогава не го знаех. Никой не го знаеше. Не смятам, че си бил обект на възхищение.

— Ами приятелчетата от фирмата?

— Никой не ги видя с месеци. Арисия започна да ги съди. Последваха още дела. Бяха похарчили ужасно много пари на червено, така че фалитът стана неизбежен. Разводи, алкохол… кошмарна история. Самоунищожиха се като по учебник.

Патрик се мушна в леглото си и внимателно сви крака. Наслаждаваше се на разказа, доволно усмихнат. Хъски стана и отиде до прозореца.

— Колко време остана в Ню Йорк? — попита той и надникна през щорите.

— Около седмица. Не исках парите да се връщат в Щатите, така че ги изпратих в една банка в Торонто. Банката в Панама всъщност беше клон на Банк ъв Онтарио, така че нямаше проблем да прехвърля в Канада колкото поискам.

— И започна да харчиш?

— Съвсем скромно. Вече бях канадец от Ванкувър, с всичките му документи. С парите си купих малък апартамент и кредитни карти. Намерих учител по португалски и учих езика по шест часа на ден. Няколко пъти ходих до Европа, така че паспортът ми да добие употребяван вид и да го изпробвам. Всичко мина чудесно. След три месеца обявих апартамента за продан и заминах за Лисабон, където учих езика около два месеца. После, на пети август деветдесет и втора, заминах за Сау Паулу.

— Денят на независимостта ти.

— На абсолютната свобода, Карл. Кацнах в града с две малки пътни чанти. Качих се на едно такси и потънах в море от двайсет милиона души. Беше облачно и валеше, колите едва пъплеха, а аз седях отзад в таксито и си мислех, че никой на света не знае къде съм. И че никой няма да ме намери. Бях готов да се разплача, Карл. Чувствах се абсолютно, съвършено свободен. Гледах физиономиите на хората по тротоарите и си мислех, че съм един от тях. Бразилец на име Данило, който никога няма да е някой друг.