Джон Гришам
Партньори (24)

24

Ъндърхил се върна, след като осем часа бе гледал видеозаписи и бе чел бележки в друга стая. Влезе, поздрави хладно Стефано и адвоката му и се зае с работа.

— Да започнем оттам, където приключихте вчера, мистър Стефано.

— Напомнете ми.

— Отправихте се към Бразилия.

— Да. Ами вижте какво… това е голяма страна. Сто и шейсет милиона население, огромна територия и чудесно място да се скриеш, особено ако те търсят под дърво и камък. Нацистите я предпочитат от години. Направихме специално досие на Ланиган и го преведохме на португалски. Наехме художник от полицията и няколко компютърни специалисти, за да направят серия цветни портрети. Прекарахме часове с шефа на фирмата, която му бе дала яхтата под наем, както и с банкерите от Насо, и в крайна сметка резултатът бе добър. Скиците показахме дори на съдружниците му, а те пък ги показаха на секретарките. Мистър Боуган занесе най-добрата скица на вдовицата му, за да чуе мнението й.

— Видяхте как изглежда сега. Скиците ви приличат ли на него?

— Доста. Носът и брадичката донякъде ни заблудиха.

— Продължавайте, моля.

— Отидохме в Бразилия и издирихме трите най-добри частни детективски фирми в страната. Едната в Рио, другата в Сау Паулу, третата в Ресифи, на североизток. Плащахме много добре, така че наехме най-добрите. Сглобихме хората в екип, като за целта ги събрахме за седмица в Сау Паулу. Изслушахме предложенията им. Разработихме легендата, че Патрик Ланиган е американец, издирван за отвличане и убийство на дъщерята на богато американско семейство, което е готово да даде награда, ако някои посочи местонахождението му. Естествено, умъртвяването на дете щеше да предизвика много по-силно възмущение и съчувствие, отколкото отмъкването на пари от шайка адвокати.

Започнахме с езиковите школи. Показвахме портретите на Ланиган и обещавахме пари в брой. Най-елитните изобщо не искаха да ни изслушат. Други разглеждаха скиците, но не можеха да ни помогнат. По това време вече бяхме респектирани от предпазливостта на Ланиган и не допускахме, че би отишъл да учи езика в школа, в която ти задават въпроси и пазят документи. Насочихме се към частните учители. Оказа се, че в Бразилия има само около милион такива. Работата беше продължителна и тежка.

— Кога предлагахте наградата? В началото ли?

— Правехме това, което искаха бразилските агенти. Показвахме скиците, разказвахме историята за убитото дете и следяхме реакциите. И при най-малкото съмнение намеквахме, че ще има награда.

— Имаше ли съмнения?

— Няколко, тук-там. Но не се стигна до даване на пари. Поне не на частните учители.

— А на други?

Стефано кимна и погледна записките си.

— През април деветдесет и четвърта в Рио попаднахме на пластичен хирург, който прояви интерес към скиците. Игра си с нас около месец и най-накрая ни убеди, че наистина е префасонирал нашия човек. В архива му имаше снимки, направени преди и след операцията. Успя да ни обработи много добре, така че в крайна сметка му платихме четвърт милион, в брой по сметка в чужбина, за да ни даде цялата папка.

— Какво имаше в нея?

— Основни неща. Чудесни снимки в профил и анфас на нашия човек — преди и след операцията. Ланиган бе настоял да няма снимки. Не е искал да оставя никакви следи.

Платил е в брой, и толкова. Не е дал истинското си име, а се е представил за канадски бизнесмен, на когото изведнъж се е приискало да изглежда по-млад. Хирургът слушал подобни неща през цялото време и бил сигурен, че този човек се крие от някого. В кабинета си имал скрит фотоапарат. Оттам и снимките.

— Можем ли да ги видим?

— Разбира се.

Адвокатът се събуди за момент и бутна голям книжен плик към Ъндърхил, който го отвори и хвърли бегъл по — гледна снимките.

— Как открихте доктора?

— Наред с езиковите школи и частните учители проверявахме и други професии. Фалшификатори, пластични хирурзи, вносители.

— Вносители ли?

— Да. На португалски има специална дума за това. „Вносители“ е приблизителен превод. Това са специалисти от престъпния свят, които могат да те вкарат в страната и да ти помогнат да изчезнеш… Нови имена, нови документи, най-добрите места, където можеш да живееш и да се криеш. От тях не можахме да научим нищо. Ударихме на камък и при фалшификаторите. Те не могат да си позволят да говорят за клиентите си. Отразява се зле на бизнеса.

— Но при лекарите не беше така, нали?

— Беше. Те също не говорят. Ние обаче наехме пластичен хирург като консултант и той ни даде имената и адресите на някои от по-безскрупулните си колеги, които префасонират безименните. Така попаднахме на лекаря в Рио.

— Две години след изчезването на Ланиган?

— Да.

— Всъщност това бе първото потвърждение, че е в страната, нали?

— Първото.

— Какво друго правихте през тези две години?

— Нищо. Похарчихме много пари. Почукахме на много врати. Проверихме сума ти фалшиви следи. Както казах, Бразилия е огромна страна.

— Колко хора работеха за вас там?

— В един момент бяха шейсет души. За щастие онези хора са по-евтини от американците.

 

 

Щом съдията иска пица, получава пица. Купиха я от старото семейно бистро на Хюго, което бе на Дивижън Стрийт, далеч от многобройните закусвални, опасали плажа. Един от полицаите я донесе в стая 312. Патрик усети аромата й още щом се отвори асансьорът. Вторачи се в нея, когато Карл отвори кутията, седнал в долния край на леглото. Затвори очи и вдъхна божествения мирис на маслини, гъби, италиански салам, зелени чушки и шест различни вида сирене. През последните две години от предишния си живот бе изял безброй пици от бистрото на Хюго и от седмица мечтаеше за още една — завръщането у дома имаше и своите предимства.

— Живи мощи си — каза Карл. — Яж.

Патрик изгълта първото парче, без да каже дума, после още едно.

— Как успя да отслабнеш толкова? — попита Карл.

— Може ли да помолим за бира? — каза Патрик.

— Не. Съжалявам. Ти си задържан, не забравяй.

— Отслабването е умствен проблем. Ако решиш да го направиш, не е трудно. Изведнъж се оказа, че имам предостатъчно мотиви да гладувам.

— Колко килограма беше станал?

— В петъка, преди да изчезна, бях към сто и двайсет. През първите шест седмици свалих двайсет. Днес сутринта бях седемдесет.

— Заприличал си на чироз. Яж.

— Благодаря.

— Беше стигнал до хижата.

Патрик избърса брадичката си с книжна салфетка и върна пицата в кутията. Отпи малко диетична кола.

— Да… хижата. Беше около единайсет и половина. Влязох през предната врата, без да паля лампите. На половин миля има още една, горе на склона. Вижда се от моята. Беше собственост на някакви хора от Хатисбърг, които, струва ми се, не бяха там тази неделя, но все пак трябваше да внимавам. Закрих малкото прозорче на банята с тъмна кърпа, запалих лампата и бързо се избръснах. После си отрязах косата и я боядисах. Тъмнокафяво, почти черно.

— Съжалявам, че не съм те зърнал така.

— Отиваше ми, но ми беше странно. Когато се видях в огледалото, имах чувството че съм друг човек. След това почистих много старателно, защото знаех, че ще гледат всичко под лупа. Махнах всички косми, прибрах тубите и кутиите от боята. Облякох си дебели дрехи, направих каничка силно кафе и изпих половината. Другата половина налях в термос за пътуването. Към един след полунощ излязох от хижата. Не очаквах ченгетата да се появят толкова рано, но трябваше да съм предпазлив. Щеше да мине време, докато разберат чия е колата и се обадят на Труди, но не беше изключено някой да се сети веднага и да предложи да проверят хижата. Колкото и малко вероятно да беше това, в един часа реших, че трябва да побързам.

— Не се ли безпокоеше за Труди?

— Неособено. Знаех, че бързичко ще преживее шока и ще ми устрои великолепно погребение. Около месец щеше да се държи като образцова вдовица, а след това щеше да получи застраховката. Това щеше да е най-щастливият й ден. Много пари, много внимание… не, Карл, аз не обичах тази жена. Нито пък се безпокоях за нея.

— След това ходи ли пак в хижата?

— Не.

Карл не можа да не зададе следващия въпрос.

— Палатката, спалният чувал и пушката на Скарбъро бяха намерени под едно от леглата. Как са попаднали там?

Патрик вдигна очи за миг, сякаш се изненада, после извърна лице. Карл проследи тази реакция много внимателно, защото през следващите няколко дни щеше да разсъждава над нея. Лекото трепване, краткото вторачване, неспособността да даде смислен отговор, обръщането към стената…

„Когато човек извърши убийство — се казваше в един стар филм, — допуска двайсет и пет грешки. Ако предвиди петнайсет от тях, значи е гений.“ Може би въпреки педантичния си план Патрик все пак не бе помислил за вещите на Лют. Може би в бързината ги бе забравил.

— Не знам — отвърна Патрик почти троснато, все още с лице към стената.

Карл разбра каквото искаше.

— Къде отиде после? — попита той.

— Избягах от ада. С мотоциклет — отговори Патрик. Овладя се. Явно искаше да продължи нататък. — Беше пет-шест градуса, а когато караш мотор по пусто нощно шосе при такава температура, ти се струва, че е минус двайсет. Движех се по второстепенните шосета, немного бързо, защото вятърът режеше като с нож. Навлязох в Алабама и продължих по затънтените пътища. Появата на спортен мотоциклет в три през нощта би осигурила занимание на всяко отегчено ченге, така че избягвах градовете. Някъде към четири часа най-накрая стигнах покрайнините на Мобайл. Месец преди това бях намерил един малък мотел, където приемаха пари в брой и не задаваха въпроси. Промъкнах се в паркинга, скрих мотоциклета зад сградата и влязох във фоайето, все едно че съм дошъл с такси. Платих трийсет долара в брой, без регистрация. Мина час, докато се успокоя. Поспах два часа и се събудих с изгрева на слънцето. Ти кога научи за станалото, Карл?

— През нощта. Докато си пътувал с мотора, предполагам. Дъг Витрано ми се обади малко след три. Събуди ме и сега се ядосвам. Да не се наспя и да скърбя, докато ти си се правил на волен ездач и си се носел към хубавия живот.

— Всъщност никак не бях волен.

— Така е, но не помисли за приятелите си.

— Гризе ме съвестта, Карл.

— Не те гризе никаква съвест.

— Да, прав си. — Патрик бе спокоен, оживен, усмихнат.

— Събудил си се с изгрева. Нов човек в нов свят. Всички проблеми и тревоги са останали в миналото.

— Повечето. Беше адски вълнуващо, но и страшничко. Не можах повече да заспя. Гледах телевизия до осем и половина, но не показаха нищо за смъртта ми. Изкъпах се, преоблякох се…

— Чакай малко. Какво стана с тубите и кутиите от боята за коса?

— Хвърлих ги в един контейнер за боклук някъде из окръг Уошингтън, Алабама. Поръчах такси по телефона, което в Мобайл не е много лесно. То спря пред стаята ми и тръгнах. Не се обадих на рецепцията. Оставих мотора зад хотела. Отидох в един търговски център, за който знаех, че отваря в девет, и си купих яке, джинси и обувки.

— Как плати?

— В брой.

— Нямаше ли кредитна карта?

— Имах фалшива „Виза“, получена от източник в Мая ми. Можех да я използвам за съвсем малко разходи и след това трябваше да я хвърля. Запазих я за колата под наем.

— Колко пари имаше?

— Около двайсет хиляди.

— Откъде?

— Спестявах от известно време. Получавах добри пари, независимо че Труди полагаше всички усилия да харчи по-бързо, отколкото печелех. Казах на счетоводителката във фирмата, че искам да отклоня малко пари, за да ги скрия от жена си. Тя ми обясни, че другите съдружници непрекъснато правели същото. Отиваха в друга сметка. Аз ги теглех редовно и ги криех в едно чекмедже. Доволен ли си?

— Да. Каза, че си купил обувки.

— После отидох в друг магазин и си купих бяла риза и вратовръзка. Преоблякох се в една тоалетна и толкова — заприличах на най-обикновен търговски пътник, каквито ги има с милиони. Купих си още някакви дрехи и вещи, сложих всичко в брезентова чанта и взех такси. С него отидох до летището, където закусих и изчаках самолета от Атланта. Тръгнах с тълпата, която се изсипа от него, и застанах заедно с още двама души пред бюрото на „Ейвис“. Те бяха поръчали коли под наем предварително. Моето положение беше по-сложно. Имах съвършена шофьорска книжка от Джорджия, както и паспорт, за всеки случай. Използвах кредитната карта, макар и да се страхувах, защото номерът беше истински и принадлежеше на някакъв нещастник от Джорджия. Компютърът би могъл да го засече и да предупреди персонала. Нищо не се случи. Попълних формулярите и се чупих по най-бързия начин.

— Как се казваше?

— Ранди Остин.

— Един съществен въпрос, Ранди — каза Карл, отхапа парче пица и го задъвка бавно. — Бил си на летището. Защо просто не се качи на някой самолет и не изчезна?

— Помислих за това. Докато закусвах, излетяха два самолета. Нямаш представа колко ми се искаше да се кача на някой от тях. Преди това обаче трябваше да свърша някои неща. Решението беше много трудно.

— Какви неща?

— Мисля, че знаеш. Отидох до Ориндж Бийч и наех малък апартамент.

— Разбира се, предварително си проверил как стоят нещата, нали?

— Да. Знаех, че ще приемат пари в брой. Беше февруари, студен месец, бизнесът им не вървеше особено активно. Взех леко приспивателно и спах шест часа. Гледах вечерните новини и разбрах, че съм загинал в огъня. Приятелите ми били просто покрусени.

— Гадина!

— Отидох до една бакалница и си купих ябълки. Също и хапчета за отслабване. След като се стъмни, се разхождах три часа по плажа. Правех това всеки ден, докато се криех край Мобайл. На следващия ден си купих вестник, видях дебелата си ухилена физиономия на първа страница, прочетох за трагедията, както и собственото ти хвалебствие, и научих, че погребението ще е в три същия следобед. Отидох в Ориндж Бийч и наех яхта. С нея отидох до Билокси, навреме за церемонията.

— Вестниците писаха, че си гледал собственото си погребение.

— Истина е. Качих се на едно дърво в гората край гробището и гледах с бинокъл.

— Това, струва ми се, е доста тъпа постъпка.

— Така е. Пълна идиотщина. Нещо обаче ме теглеше натам, исках да се убедя, че номерът ми е минал. По това време вече мислех, че ще мога да се справя с всичко.

— Предполагам, че предварително си избрал и дървото.

— Не. Всъщност до последния момент не бях сигурен, че ще се върна. Напуснах Мобайл и се отправих на запад по магистралата. Непрекъснато си повтарях да не го правя, да не ходя в Билокси.

— И се качи на дървото с дебелия си задник?

— Имах мотив. Беше дъб, с много дебели клони.

— Благодари се на Бога. Ще ми се клонът да се беше скършил и да паднеш на главата си.

— Не е вярно.

— Вярно е. Бяхме съсипани от скръб и се мъчехме да утешим вдовицата, а в това време ти си ни гледал и си се пукал от смях.

— Опитваш се да изглеждаш ядосан, Карл.

Беше прав. Времето след изчезването на Патрик бе заличило гнева на Карл. Истината бе, че се радваше — седеше в болничната му стая, ядеше пица с него и лакомо поглъщаше жадуваните подробности.

Но не можаха да продължат разговора. Патрик бе говорил достатъчно — намираха се вече в стаята му, а той се безпокоеше, че може би я подслушват.

— Кажи ми как са Боуган, Витрано и момчетата?

Облегна се на възглавницата, готов да се наслади на нещата, които щеше да чуе.