Джон Гришам
Партньори (2)

2

Центърът на Рио. В малък, елегантен кабинет на десетия етаж на висока сграда Ева Миранда стисна телефонната слушалка с две ръце и бавно повтори думите, които току-що бе чула. Безшумната система бе уведомила охранителната фирма. Господин Силва не си е у дома, но колата му е паркирана под навеса и вратата е заключена.

Някой е влизал в къщата и е активирал алармата. Сигналът не би могъл да е фалшив, защото при пристигането на човека от фирмата системата все още била активирана.

Данило е изчезнал.

Може би е излязъл да бяга, а после се е отбил някъде. Според охранителя сигналът бил задействан преди час и десет минути. Данило обаче бягаше по-малко от час — шест мили по седем-осем минути всяка, максимум петдесет. Никакви изключения. Тя знаеше какво прави той.

Обади се в дома му на Руа Тирадентис, но оттам не отговори никой. Обади се на клетъчния телефон, който Данило вземаше със себе си понякога, но пак никакъв отговор.

Преди три месеца самият той бе задействал системата по невнимание и двамата се бяха уплашили сериозно, но след бързо телефонно обаждане всичко се изясни.

Беше особено внимателен с алармената система, за да прояви небрежност. Би му струвала твърде много.

Позвъни пак. Същият резултат. Трябва да има обяснение затова, каза си тя.

Набра номера на апартамента в Куритиба, град с милион и половина жители, столица на щата Парана. Доколкото им бе известно, никой не подозираше за съществуването на този апартамент. Беше нает под друго име и го използваха за склад и редки срещи. Понякога прекарваха там почивните дни, но не толкова често, колкото й се искаше.

Не очакваше да го намери там и наистина не го намери. Данило не би отишъл в апартамента, без да я предупреди.

След като свърши с телефонните обаждания, заключи вратата на кабинета си и се облегна на нея със затворени очи. Отвън се чуваха гласовете на сътрудниците и секретарките. Във фирмата в момента работеха трийсет и трима адвокати — беше втората по големина в Рио и имаше клонове в Сау Паулу и Ню Йорк. Телефоните, факсовете и копирните апарати жужаха в непрекъснат, далечен хор.

На трийсет и една тя беше вече опитна адвокатка с петгодишен стаж. Възлагаха й доста работа и идваше дори в събота. Фирмата се управляваше от четиринайсет съдружници, но сред тях имаше само две жени. Ева възнамеряваше да промени това съотношение. Десет от деветнайсетте младши адвокати бяха жени, което показваше, че в Бразилия, както и в Щатите, жените навлизат все по-масово в професията. Беше учила право в Католическия университет в Рио, една от най-добрите школи според нея. Баща й все още преподаваше философия в него.

Беше настоял, след като завърши право в Рио, тя да получи магистърска степен в Джорджтаун Юнивърсити, Вашингтон. Там бе учил самият той. Влиянието му, наред с нейното стабилно образование и поразителна външност, както и перфектният английски й помогнаха да си намери почти веднага добра работа в престижна фирма.

Ева застана до прозореца и си каза, че трябва да се успокои. Времето изведнъж бе станало основен фактор. Следващите стъпки изискваха хладнокръвие. След това трябваше да изчезне. След трийсет минути имаше среща, но щеше да я отложи.

Папката беше заключена в малко огнеупорно чекмедже. Извади я и отново прочете страницата с инструкциите. С Данило ги бяха обсъждали многократно.

Той знаеше, че рано или късно ще го открият. Ева предпочиташе да не мисли за тази възможност. Обзе я безпокойство за него и умът й се понесе в друга посока. Стресна я телефонът. Не беше Данило. Чакал я клиент, съобщи секретарката. Беше дошъл по-рано. Ева й нареди да я извини пред клиента и любезно да промени часа на срещата. Да не я безпокои повече.

В момента парите бяха на две места — в една банка в Панама и в офшорен холдинг на Бермудите. С първия факс Ева даде нареждане парите от Панама да се прехвърлят в една банка в Антигуа. Вторият й факс ги пръсна в три банки на Каймановите острови. Третият изтегли парите от Бермудите и ги прехвърли на Бахамските острови.

В Рио наближаваше два часът. Европейските банки бяха затворени, така че трябваше да върти парите в Карибския район няколко часа, докато останалата част от света се събуди.

Инструкциите на Данило бяха ясни, но много общи. Подробностите бяха оставени на нея. Тя трябваше да избере кои да са първите банки. Тя трябваше да реши в коя колко пари ще се прехвърлят. Бе изготвила списък с фалшиви имена на фирми, които трябваше да прикрият сумите. Данило не бе виждал този списък. Тя разделяше, разпределяше, насочваше и пренасочваше. Бяха правили упражнението много пъти, но без подробностите.

Данило не биваше да знае къде отиват парите. Само Ева. При тази извънредна ситуация тя разполагаше с неограниченото право да ги движи както намери за добре. Беше специалистка по търговско право. Повечето от клиентите й бяха бразилски бизнесмени, които искаха да изнасят стоки в Щатите или Канада. Тя познаваше чуждите пазари, валутите, банките. Данило я бе научил на нещата, които трябваше да знае, за да прехвърля пари в целия свят.

Поглеждаше часовника си постоянно. След телефонното обаждане от Понта Поран бе минал повече от час.

Още един факс се изниза през машината и телефонът иззвъня. Сигурно беше Данило с някакво безумно обяснение, което правеше всичко това излишно. Може би суха тренировка, репетиция, за да провери как действа, когато е под натиск. Само че той не обичаше игричките.

Беше един от съдружниците, много обезпокоен от закъснението й за друга среща. Тя се извини лаконично и се върна при факса.

Напрежението нарастваше с всяка минута. Никаква вест от Данило. Никой не вдигаше телефона. Ако наистина го бяха намерили, нямаше да мине много време, преди да започнат жестоките разпити. Точно затова Ева трябваше да бяга.

Час и половина. Реалността започваше да тегне на раменете й. Данило бе изчезнал, а той не би отишъл никъде, без да я уведоми. Планираше ходовете си много внимателно, винаги се страхуваше от сенките зад гърба си. Но ето че най-ужасният им кошмар се развихряше светкавично.

Обади се на две места от автомата във фоайето на фирмата. Най-напред на домакина на сградата, където беше апартаментът й — в Леблон, южен квартал на Рио. Той се обитаваше от богатите и красивите. Попита дали някой е ходил в апартамента й. Отговорът беше „не“. Човекът обеща да следи за посещения. След това се обади в офиса на ФБР в Билокси, щата Мисисипи. Обясни колкото се може по-спокойно, че е спешно, положи усилия да говори на американски английски без акцент. Зачака. Знаеше, че след този момент няма да има връщане назад.

Някой бе отвлякъл Данило. Миналото му най-накрая го бе настигнало.

— Ало? — Чу глас, сякаш беше на съседната пресечка.

— Агент Джошуа Кътър?

— Да.

Тя помълча за миг, а после попита:

— Вие ли ръководите разследването на Патрик Ланиган?

Знаеше много добре, че е той.

— Да. Кой се обажда? — попита след кратка пауза мъжът.

Щяха да засекат, че разговорът е от Рио, и това би им отнело около три минути. После следите щяха да се загубят в морето от десет милиона жители. Въпреки това тя се озърна неспокойно.

— Обаждам се от Бразилия — каза Ева точно по сценария. — Заловиха Патрик.

— Кой? — попита Кътър.

— Ще ви дам едно име.

— Слушам. — Гласът на агента прозвуча троснато.

— Джак Стефано. Познавате ли го?

Последва пауза, докато Кътър човъркаше из паметта си за името.

— Не. Кой е той?

— Частен агент от Вашингтон. Издирва Патрик от четири години.

— И твърдите, че го е хванал, така ли?

— Да. Хората му са го открили.

— Къде?

— Тук, в Бразилия.

— Кога?

— Днес. Мисля, че не е изключено да го убият.

Кътър се замисли за секунда и попита:

— Какво друго можете да ми кажете?

Ева му даде номера на Стефано във Вашингтон, затвори телефона и излезе от сградата.

 

 

Гай прегледа внимателно документите, взети от къщата на Дани, и се зарадва на невидимата следа. В месечното извлечение от местната банка бе вписано салдо от три хиляди долара — не точно това бяха очаквали. Единствената вноска беше от хиляда и осемстотин долара, а дебитът за месеца не надхвърляше хиляда. Дани наистина живееше скромно. Сметките за телефона и електричеството още не бяха платени, но и срокът не беше изтекъл. На десетина по-дребни сметки бе отбелязано, че са платени.

Един от хората на Гай провери всички телефонни номера в бележника му, но не откри нищо интересно. Друг прегледа файловете на твърдия диск и установи, че Дани не е бил кой знае какъв компютърен спец. Имаше въздълъг дневник с приключенията му в бразилските пущинаци. За последен път бе записал нещо в него преди близо година.

Липсата на документи сама по себе си будеше подозрения. Едно-единствено банково извлечение? Има ли човек, който пази у дома си само извлечението за последния месец? Ами от предишния? Дани явно държеше тези неща някъде другаде, не у дома си. Точно както би постъпил човек, който бяга.

Привечер го съблякоха, все още в безсъзнание, по долни гащи — стегнати памучни слипове. Свалиха мръсните маратонки и запотените чорапи от краката му. Показа се съвсем бяла кожа. Мургавината на Дани беше измамна. Сложиха го на дебела шперплатова плоскост до леглото. В нея бяха пробити дупки, през които прокараха найлонови въжета, и стегнаха глезените, коленете, кръста, гърдите и китките му. Широка черна лента стегна челото му. Точно над главата му сложиха стойката на система за венозно вливане. Иглата влизаше във вената над лявата му китка.

Последва инжекция в мускула на лявата ръка, за да го събудят. Тежкото му дишане се учести, след малко отвори очи — зачервени и изцъклени. Известно време се взира в системата за вливане. Лекарят бразилец влезе в полезрението му и без да каже дума, заби спринцовка в ръката му. Натриев тиопентал — силно вещество, което понякога се използваше за развързване на езика. Серум на истината. Въздействаше най-добре, ако потърпевшият има желание да се изповяда. Съвършеното вещество за подтикване към откровеност все още не бе разработено.

Минаха десет минути. Той опита да помръдне главата си, но без успех. Виждаше по на метър от двете страни. Стаята беше тъмна — само в ъгъла някъде зад него мъждукаше лампа.

Вратата се отвори, после пак се затвори. Човекът застана до Дани, сложи ръка на шперплатовата плоскост и каза:

— Здравей, Патрик.

Патрик затвори очи. Данило Силва остана в миналото, отиде си завинаги. Един стар, доверен приятел изчезна, просто ей така. Семплият живот на Руа Тирадентис избледня заедно с Данило; безценната анонимност бе изтръгната от него с думите „Здравей, Патрик“.

В продължение на четири години често се бе питал какво би станало, ако го хванат. Облекчение ли ще изпита? Или примирение със справедливостта? Някакво вълнение пред перспективата да се прибере у дома, за да понесе каквото му е писано?

В никакъв случай! В момента Патрик бе скован от ужас. Почти гол, завързан като животно… знаеше, че следващите няколко часа ще са непоносими.

— Чуваш ли ме, Патрик? — попита Гай и се взря в него, а Патрик се усмихна — не защото искаше, а защото някакъв вътрешен подтик, който не бе в състояние да овладее, намираше нещо забавно в ситуацията.

Гай забеляза, че веществото започва да действа. Натриевият тиопентал е барбитурат с кратко действие, който трябва да се дозира много внимателно. Бе трудно да улучиш нивото на съзнателност, при което разпитваният ще прояви склонност да говори. При недостатъчно голяма доза съпротивата не се разрушава. При прекалено голяма обектът просто губи съзнание.

Вратата се отвори и затвори. Влезе още един американец, за да слуша, но Патрик не го виждаше.

— Спиш вече три дни, Патрик — каза Гай. Всъщност бяха минали някъде към пет часа, но Патрик нямаше начин да го знае. — Искам да знам дали си гладен или жаден.

— Жаден — отговори Патрик.

Гай развинти капачката на малка бутилка минерална вода и внимателно изля съдържанието между устните му.

— Благодаря — отговори Патрик и се усмихна.

— Гладен ли си? — попита Гай отново.

— Не. Какво искате от мен?

Гай бавно остави бутилката на масата и се наведе към лицето му.

— Най-напред да уточним нещо, Патрик. Докато спеше, взехме отпечатъци от пръстите ти. Знаем кой си, така че те моля да прескочим първоначалното отричане.

— Кой съм аз? — попита Патрик и пак се ухили.

— Патрик Ланиган.

— Откъде?

— От Билокси, Мисисипи. Роден в Ню Орлиънс. Женен, с шестгодишна дъщеря. Изчезнал преди повече от четири години.

— Уцели. Това съм аз.

— Кажи ми, Патрик, успя ли да видиш собственото си погребение?

— Това престъпление ли е?

— Не. Само слух.

— Да. Видях го. Бях трогнат. Не знаех, че имам толкова много приятели.

— Колко мило. Къде отиде след погребението?

— На разни места.

Някъде отляво се приближи силует и регулира клапана на системата за венозно вливане.

— Какво е това? — попита Патрик.

— Коктейл — отговори Гай и кимна на другия, който се отдръпна в ъгъла на стаята. — Къде са парите, Патрик? — попита след това той и се усмихна.

— Какви пари?

— Които взе.

— А, онези ли? — отвърна той и пое дълбоко дъх. Очите му изведнъж се затвориха, тялото му се отпусна. Минаха няколко секунди и гърдите му започнаха да се надигат по-бавно.

— Патрик — каза Гай и леко го разтърси.

Не последва отговор — само признаците на дълбокия сън.

Веднага намалиха дозата и зачакаха.

 

 

Досието на Джак Стефано, с което разполагаше ФБР, не беше дълго. Някогашен детектив от Чикаго с две научни степени по криминология, бивш скъпоплатен ловец на издирвани престъпници, отличен стрелец, самообучил се спец в шпионажа, понастоящем собственик на съмнителна вашингтонска фирма, която, изглежда, вземаше огромни суми за издирване на изчезнали хора и организиране на скъпо наблюдение.

Материалите на ФБР за Патрик Ланиган заемаха осем кашона. Беше логично едното досие да привлече другото. Доста хора искаха Патрик да бъде открит и върнат у дома. За целта бе нает екипът на Стефано.

Фирмата на Стефано, „Едмънд Асошиътс“, се намираше на последния етаж в невзрачна сграда на шест преки от Белия дом. Двама агенти застанаха край асансьора във фоайето, а двама други нахълтаха в офиса на Стефано. Едва не се сборичкаха с дебела секретарка, която настойчиво твърдеше, че мистър Стефано е много зает в момента. Завариха го зад бюрото му да говори доволно по телефона. Когато нахълтаха и му показаха значките си, усмивката му се изпари.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Стефано. На стената зад гърба му висеше подробна карта на света, по чиито зелени континенти тук-там просветваха малки червени лампички. Коя от тях беше Патрик?

— Кой ви нае да откриете Патрик Ланиган? — попита агент №1.

— Информацията е поверителна — отговори Стефано презрително. Имаше дълъг полицейски стаж и не беше лесно да го сплашиш.

— Днес следобед ни се обадиха от Бразилия — каза агент №2.

И на мен, помисли си Стефано. Чутото го стресна, но положи всички усилия да не му проличи. Челюстта му леко увисна, раменете му се отпуснаха. Умът му трескаво запрехвърля възможните обяснения за появата на двамата копои. Беше говорил с Гай и с никой друг. На него можеше да има пълно доверие. Гай не би се обадил на никого, особено на хора от ФБР. Не можеше да е той.

Беше позвънил по клетъчния телефон от планините в Източен Парагвай. Нямаше начин да са засекли разговора.

— Тук ли сте? — попита агент №2 хитроумно.

— Да — отговори той. Слушаше, но не чуваше.

— Къде е Патрик? — попита агент №1.

— Може би в Бразилия.

— Къде в Бразилия?

Стефано успя да повдигне рамене. Вдървено.

— Не знам. Това е голяма страна.

— Имаме заповед за арестуването му — каза агент №1. — Той е наш.

Стефано пак повдигна рамене, този път по-непринудено, сякаш искаше да каже: „Голяма работа.“ — Искаме го — добави агент №2. — Веднага.

— Не мога да ви помогна.

— Лъжеш! — изръмжа агент №1.

Двамата направиха крачка напред към бюрото и гневно се вторачиха в Стефано. Агент №2 продължи:

— Имаме хора във фоайето, отвън, зад ъгъла, пред къщата ти във Фолз Чърч. Ще наблюдаваме всяко твое движение, докато не получим Ланиган.

— Чудесно. А сега можете да си вървите.

— И гледай да не пострада. Ако с него се случи нещо, с радост ще те приберем на топло.

Тръгнаха в крак и Стефано заключи вратата след тях. Кабинетът му нямаше прозорци. Застана пред картата на света. В Бразилия имаше три червени лампички, което означаваше малко. Бавно поклати глава. Пълно недоумение.

Бе изразходвал толкова много време и пари, за да прикрие следите си.

В някои кръгове фирмата му се смяташе за най-добрата, що се отнася до анонимността. Досега никога не го бяха засичали. Никой никога не знаеше кого дебне Стефано.