Джон Гришам
Партньори (15)

15

Стефано се затвори в апартамента в хотел „Хей-Адамс“ и посвети сутринта на телефонна гоненица с ядосани мениджъри на фирми. Не беше трудно да убеди Бени Арисия, че може да бъде арестуван от ФБР, фотографиран, хвърлен на пресата и тъй нататък. Да убеди обаче самонадеяни особи като Пол Атърсън от „Монарх-Сиера“ и Франк Джил от „Нордърн Кейс Мючуъл“ бе нещо съвсем различно. И двамата бяха типични важни шефове, тежкари с огромни заплати и армии служители, чиято задача беше да ги изолират от всякакви неприятности. Арестите и съдилищата бяха за нисшите класи.

ФБР помогна значително. Хамилтън Джейнс изпрати агенти и в двата централни офиса — на „Монарх-Сиера“ в Пало Алто и на „Нордърн Кейс Мючуъл“ в Сейнт Пол — с нареждането да зададат няколко въпроса във връзка с издирването и залавянето на някой си Патрик Ланиган.

До обяд и двете висши особи хвърлиха оръжието. Прекрати всичко, казаха на Стефано. Търсенето приключи. Съдействай изцяло на ФБР и, за бога, направи нещо, за да разкараш тия агенти от офисите ни. Злепоставят ни.

И така, консорциумът се разпадна. Стефано го бе поддържал в продължение на четири години, през които бе спечелил за себе си близо два милиона долара. Бе похарчил други два и половина на клиентите си и би могъл да твърди, че усилията му са се увенчали с успех. Ланиган бе открит. Вярно, не бяха намерили деветдесетте милиона, но те все още съществуваха. Не бяха похарчени. Имаше шанс да си ги възстановят.

 

 

Бени Арисия прекара сутринта в апартамента при Стефано. Четеше вестници, обаждаше се тук и там, слушаше разговорите на Стефано. В един часа позвъни на адвоката си в Билокси и научи, че Патрик е пристигнал. Без да се вдига много-много шум. Местната телевизия излъчила новината по обяд и показала как товарният военен самолет се снишава с рев над базата Кийслър. Повече не им били позволили да снимат. Местният шериф потвърдил, че Патрик се е върнал.

Беше чул записа от изтезанията три пъти, като често спираше, за да върне любимите си места. Преди два дни, докато летеше за Флорида в първа класа, го бе изслушал със слушалки — наслаждаваше се на питието си и се усмихваше щастливо при смразяващите писъци на молещия за милост нещастник. Напоследък обаче Бени се усмихваше все по-рядко. Беше сигурен, че Патрик е казал всичко, което знае, а то не беше достатъчно. Патрик си бе давал сметка, че рано или късно ще го хванат — затова бе поверил парите на момичето, което ги бе скрило от всички, включително и от самия Патрик. Брилянтно. Направо гениално.

— Какво ще трябва, за да я намерим? — попита той Стефано, докато ядяха поръчаната от хотелския ресторант супа. Въпросът вече бе задаван многократно.

— Какво ще трябва или колко ще струва?

— Колко ще струва, да речем.

— Не мога да кажа. Нямаме представа къде е тя, знаем само откъде е. Знаем и че рано или късно ще се появи в Билокси, защото нейният човек е тук. Има шанс да се справим.

— Колко?

— Около сто хиляди, без да съм сигурен и без гаранции. Събери парите и когато свършат, прекратяваме.

— Има ли шанс федералните да разберат, че все още търсим?

— Никакъв.

Бени разбърка супата си — домати и фиде. След като вече бе похарчил милион и деветстотин хиляди, изглеждаше глупаво да не направи един последен опит. Шансовете бяха малки, но ако се сбъднеха, печалбата щеше да е огромна. Играта беше същата, която играеше от четири години.

— А ако я намерите? — попита той.

— Ще я накараме да проговори — отвърна Стефано и двамата направиха гримаси при мисълта, че могат да постъпят с една жена както бяха постъпили с Патрик.

— Ами адвокатът му? — попита накрая Арисия. — Не можем ли да подслушваме офиса му, телефоните, разговорите с клиента му? Предполагам, че ще стане дума за парите ми.

— Възможно е. Сериозно ли говориш?

— Дали говоря сериозно? Джак, говоря за деветдесет милиона. Минус една трета за ония хищници от фирмата. Разбира се, че говоря сериозно.

— Няма да е лесно. Този адвокат не е никак глупав, а клиентът му е много предпазлив.

— Добре, Джак. Ти би трябвало да си най-добрият, нали?

Във всеки случай си най-скъпият.

— Ще направим предварително проучване… ще го следим ден-два, ще разберем разписанието му. Няма закъде да бързаме. Известно време Патрик Ланиган ще бъде на едно място. По-голямата ми грижа е да се отърва от федералните. Трябва да свърша и няколко тривиални неща… да отворя офиса си например и да сваля бръмбарите от телефоните си.

Арисия махна с ръка.

— Колко ще ми струва?

— Не знам. Ще говорим за това по-късно. Дояж си супата. Адвокатите чакат.

Стефано тръгна първи, пеша, и махна приятелски на двамата агенти, които бяха паркирали неправилно недалеч от хотела. Стигна с бърза крачка до кантората на адвоката си, на седем пресечки оттам. Бени изчака десет минути и взе такси.

Прекараха следобеда в заседателна зала, пълна с адвокати и техните сътрудници. Споразуменията бяха уточнени по факса и в края на краищата и двете страни — адвокатите на ФБР и на Стефано — получиха каквото искат. Обвиненията срещу Стефано бяха оттеглени, бе гарантирано, че клиентите му няма да бъдат безпокоени. ФБР получи писмено обещание от него да разкаже почти всичко, което знае. Издирването бе приключило. Вече нямаше какво да крие. Разпитът на Ланиган не бе довел до нищо, освен името на бразилската адвокатка, която знаеше къде са парите. Сега тя бе изчезнала и Стефано се съмняваше, че ФБР има време и желание да я търси. Парите не бяха чак толкова важни за Бюрото.

И — макар че всячески се опитваше да го скрие — искаше агентите час по-скоро да се махнат от живота му. Мисис Стефано беше сериозно разстроена и атмосферата у дома беше нетърпима. Ако не отвореше офиса бързо, щеше да загуби бизнеса си.

Бе решил да им каже каквото искат да чуят или поне по-голямата част. Щеше да вземе парите на Бени и да продължи да търси бразилката — може би този път щеше да му провърви. Вече беше изпратил хора в Ню Орлиънс, за да наблюдават кантората на адвоката на Ланиган. Но… не беше нужно ФБР да научава тези подробности.

 

 

Тъй като в сградата на ФБР в Билокси нямаше никакво свободно място, Кътър поиска от шериф Суийни да осигури стая в окръжния затвор. Шерифът се съгласи неохотно, защото мисълта, че хора от ФБР ще се настанят в неговия периметър, не му бе по вкуса. Все пак разчисти една малка стаичка, която използваха за склад, и сложи вътре маса и няколко стола. Нарекоха я стаята на „Ланиган“.

Нямаше кой знае колко материали по делото, които да сложат в нея. Когато Патрик бе изчезнал, никой не подозираше, че може да става дума за убийство, и никой не си бе направил труда да събере каквито и да било веществени улики — поне през първите шест седмици. Когато изчезнаха парите, се появиха и подозренията, но тогава вече бе късно.

Кътър и Тед Гримшоу — главният следовател на окръг Харисън — внимателно прегледаха и описаха оскъдните материали. Разполагаха с десет големи цветни снимки на изгорелия шевролет, които залепиха на стената. Бяха дело на Гримшоу.

Бе установено, че огънят е развил много висока температура — вече знаеха защо. Несъмнено Патрик бе заредил купето на колата с пластмасови туби, пълни с бензин. Това обясняваше разтопените алуминиеви части, изгорялото почти без остатък арматурно табло, изхвърчалите навън, като при взрив, стъкла. Имаше шест снимки на трупа — овъглена маса, от която стърчи тазова кост. Колата се бе претърколила странично надолу по склона край пътя и бе изгоряла, килната на дясната си страна. Трупът се бе свлякъл върху дясната врата.

Шериф Суийни бе пазил колата месец, след което я бе продал като старо желязо заедно с още няколко изоставени след катастрофи коли. По-късно съжали за това.

Имаше няколко снимки на мястото около колата — почернели от огъня дървета и храсти. Притеклите се на помощ се бяха борили с огъня близо час, преди да успеят да го угасят.

Патрик много предвидливо бе пожелал да бъде кремиран. Според Труди — разполагаха с писмените й показания, дадени месец след погребението — мъжът й решил, че волята му е такава съвсем неочаквано, и поискал пепелта му да бъде погребана в Лоукъст Гроув — най-хубавото гробище в областта. Това решение било взето близо единайсет месеца, преди да изчезне. Бе променил завещанието си и в новото нареждаше на изпълнителя — мисис Ланиган или, в случай че тя умре с него, съдията Карл Хъски — да се погрижи за кремирането. Бе включил и конкретни изисквания за погребението си.

Оправданието му да направи това бе смъртта на негов клиент, който не се бе погрижил за тези неща навреме. Семейството му бе започнало ожесточен скандал по въпроса как да бъде погребан и Патрик се бе оказал въвлечен в него. Дори бе накарал Труди да избере гробищен парцел за себе си. Бе избрала съседния до неговия, но и двамата знаеха, че ако той умре първи, тя ще промени своя.

По-късно съдебният лекар каза на Гримшоу, че деветдесет процента от кремацията е приключила в колата. След като гориха останките в продължение на един час при хиляда градуса, кантарът показа, че тежат само сто и петдесет грама — най-малкото количество, което докторът изобщо бе виждал. Не беше в състояние да каже нищо конкретно за трупа — дали е на мъж, жена, негър, бял, млад, стар, дали смъртта е настъпила преди огъня или заради него. Просто нямаше начин. Всъщност, в интерес на истината, не се бе и опитал както трябва.

Не разполагаха с труп, нито с данни от аутопсия, нямаха понятие кой е мъртвецът. Огънят е най-добрият начин за унищожаване на улики и Патрик бе успял да прикрие следите си отлично.

 

 

Патрик прекара почивните дни в стара ловна хижа край градчето Лийф в окръг Грийн, на границата на националния резерват Де Сото. Той и негов приятел от университета я бяха купили две години преди това с намерение да направят някои малки подобрения и да я използват за лов — елени есента и зимата, диви пуйки през пролетта. С несполуките в брака си Патрик започна да прекарва там все по-дълго време. Мястото беше само на час и половина с кола. Твърдеше, че в хижата може да работи по-добре заради тишината и спокойствието. Другият собственик, приятелят му, почти бе забравил за съществуването й.

Труди се преструваше на недоволна от отсъствията му, но Ланс винаги бе наблизо и само чакаше съпругът й да излезе от града.

Неделя вечерта, на 9 февруари 1992 година, Патрик се обади на жена си, за да й каже, че отива в хижата. Каза, че е приключил с подготовката за някакво сложно дело и е много уморен. Ланс изчака около час и отиде при Труди.

Патрик спря при бензиностанцията на Върхол, точно на границата между окръг Харисън и окръг Стоун. Купи четирийсет и пет литра бензин за четиринайсет долара и четирийсет цента, които плати с кредитна карта. След това побъбри с мисис Върхол — възрастна жена, с която се знаеха. По-късно я разпитаха. Имала си приказката с отбиващите се при нея ловци, особено с онези, които обичали да се застояват и да се хвалят с подвизите си в гората, като Патрик. Сторил й се в добро разположение на духа, макар и да твърдял, че е уморен, защото работил и през двата почивни дни. Само това й се видяло малко странно. Час по-късно чула сирените на полицията и пожарната.

Колата на Патрик излетя от пътя тринайсет километра по-нататък, претърколи се по стръмния склон и пламна — на осемдесет метра от пътното платно. На местопроизшествието най-напред пристигна някакъв шофьор на камион, който се опита да приближи горящата кола, но на петнайсетина метра от нея веждите му се опърлиха. Обади се по радиостанцията си за помощ, след това седна на един пън и загледа безпомощно огъня. Шевролетът бе обърнат на дясната страна, с дъното към него, така че беше невъзможно да види дали вътре има някой. Всъщност вече беше все едно дали има, или няма — за спасяване не можеше и дума да става.

Когато дойде помощник-шерифът, огненото кълбо беше толкова ярко, че очертанията на колата едва се виждаха. Тревата и храсталаците наоколо се подпалиха. Дойде някаква пожарна на доброволци, но водата се оказа малко. Скоро на пътя спряха доста коли и се оформи тълпа, която наблюдаваше безмълвно бушуващия огън. Тъй като шофьорът на шевролета не беше сред присъстващите, всички сметнаха, че той или тя е в горящото купе.

След това дойдоха две по-големи противопожарни коли и в края на краищата огънят бе потушен. Шериф Суийни трябваше да чака часове, преди ламарините да поизстинат. Забеляза наподобяващата труп овъглена маса някъде към полунощ. Съдебният лекар също присъстваше. Стърчащата тазова кост сложи край на догадките. Гримшоу направи снимките. Изчакаха трупът да изстине съвсем и го прибраха в кашон.

С помощта на фенерче разчетоха релефните букви и цифри на регистрационния номер и в три и половина през нощта Труди научи, че е вдовица. Без да предполага, че само за четири години и половина.

Шерифът реши да не мести колата преди разсъмване. Сутринта се върна с петима от помощниците си и претърсиха района. На пътя имаше трийсетметрови следи от гуми и те, предположиха, че вероятно е изскочила сърна и Патрик е загубил контрол над управлението. Тъй като огънят се бе разпространил на всички посоки, бе невъзможно да се прецени точно какво се е случило. Единствената изненада бе маратонката, която намериха на петдесетина метра от колата. Беше почти нова, „Найки Еър Макс“, четирийсет и първи номер, и Труди без колебание потвърди, че е била на Патрик. Когато я видя, се разплака горчиво.

Шерифът реши, че маратонката някак си е изхвърчала от крака му, докато колата се е търкаляла по склона. Това обяснение изглеждаше съвсем логично.

След това качиха колата на камион и я откараха. Късно следобед още същия ден останките на Патрик бяха кремирани. После дойде ред на кратката служба и церемонията край гроба, която Патрик бе наблюдавал с бинокъл.

 

 

Кътър и Гримшоу гледаха самотната маратонка в средата на масата. Край нея бяха показанията на различните свидетели — Труди, мисис Върхол, съдебния лекар, дори техните собствени. Всички казваха това, което се очакваше от тях. Само една свидетелка бе съобщила нов изненадващ факт през месеците след изчезването на парите. Млада жена, живееща недалеч от бензиностанцията на мисис Върхол, твърдеше, че край мястото, където е станала катастрофата, е видяла паркиран червен шевролет, модел 1991 година. Видяла го два пъти — в събота вечерта и двайсет и четири часа по-късно, горе-долу по времето на катастрофата.

Показанията й бяха взети от Гримшоу у дома й, седем седмици след погребението на Патрик. По това време смъртта му вече бе станала обект на подозрения заради изчезналите пари.