Джон Гришам
Партньори (14)

14

За пътуването към дома Патрик избра зеленикави хирургически дрехи, много широки и меки, защото не искаше нищо да дразни изгарянията по тялото му. Полетът щеше да е без прекъсване, но все пак бе повече от два часа, така че трябваше да си осигури всички възможни удобства. Лекарят му даде малък флакон обезболяващи хапчета за всеки случай, както и папката с медицинските му изследвания. Патрик му благодари. Стисна ръката на Луис и каза „довиждане“ на една сестра.

Агент Майърс го чакаше пред вратата на стаята с четирима едри служители на военната полиция.

— Искам да се споразумеем, Патрик — каза той. — Ако се държиш добре, сега няма да ти сложа белезниците и веригите на краката. Когато обаче кацнем, няма да имам избор.

— Благодаря — кимна Патрик и тръгна навъсено по коридора. Краката го боляха от глезените до бедрата, а коленете му се огъваха от обездвижването. Държеше главата и раменете си изправени, кимаше любезно на сестрите, покрай които минаваше. Слязоха с асансьора до подземния гараж, където го очакваха още двама военни полицаи със син микробус. Те гледаха навъсено паркираните наоколо коли. Две силни ръце го подхванаха подмишниците и го качиха на средната седалка. Един от полицаите му подаде чифт евтини авиаторски очила.

— Ще ви трябват — обясни той. — Дяволското слънце направо ослепява.

Микробусът така и не напусна границите на базата. Понесе се бавно по напечения асфалт, покрай вялата охрана на пропускателните пунктове, без да достигне дори четирийсет километра в час. Никой вътре не каза и дума. Патрик надзърташе през затъмнените стъкла, докато минаваха покрай редица казармени помещения, след това канцеларии, най-накрая хангар. Беше прекарал на това място четири дни. Може би три. Не беше сигурен, защото не помнеше добре първите часове — още беше дрогиран. Климатикът работеше и откъм арматурното табло духаше хладен въздух. Стисна папката с медицинските изследвания — единствената вещ, която притежаваше в момента.

Замисли се за Понта Поран, новия му дом, и се зачуди дали някой е открил отсъствието му. Какво ли бяха направили с къщата му? Прислужничката продължаваше ли да я чисти? Вероятно не. Ами колата, малката червена костенурка, която толкова обичаше? Познаваше само шепа хора в града. Какво говореха за него? Вероятно нищо.

Какво значение имаше всичко това сега? Независимо от клюките в Понта Поран хората от Билокси сигурно го очакваха с нетърпение. Блудният син се завръща. Най-известният техен съгражданин… А как щяха да го посрещнат? С вериги на краката и засипан с призовки. Защо не му устроят парад по крайбрежната магистрала, за да ознаменуват завръщането на прочутия си съгражданин? Той бе накарал светът да научи къде е градът им, бе го прославил. Колцина от тях бяха проявили достатъчно ум, за да станат притежатели на деветдесет милиона долара?

Замалко да се изкиска на собствената си глупост.

В кой затвор щяха да го тикнат? Като адвокат бе имал възможност да види всичките — градския на Билокси, окръжния на Харисън, дори федералния арест при военновъздушната база Кийслър, недалеч от града. Нямаше да има късмет да попадне във федералния.

Дали щяха да го сложат сам в килия или с обикновените крадци и бандити? Хрумна му нещо. Отвори папката и бързо прегледа препоръките на лекаря във връзка с освобождаването му. С големи букви пишеше:

ПАЦИЕНТЪТ ДА ОСТАНЕ ХОСПИТАЛИЗИРАН

НАЙ-МАЛКО СЕДЕМ ДНИ.

Бог да го благослови! Защо не му бе хрумнало по-рано? Химикалите. През последната седмица в организма му бяха натъпкани повече наркотици, отколкото през целия му живот досега. На тях можеха да се припишат пропуските в паметта, занижената способност за преценка…

Трябваше на всяка цена да предаде копие от медицинските документи на Санди, така че той да му подготви малка стая с болнично легло, само за него, с медицински сестри. Това би било чудесен карцер. Пред вратата можеха да сложат и десет ченгета, за да го пазят, беше му все едно. Да му дадат болнично легло със звънец за повикване на дежурната сестра и на всяка цена да го изолират от обикновените престъпници.

— Трябва да се обадя по телефона — каза той. Не се обърна конкретно към никой от присъстващите.

Не последва отговор.

Спряха край голям хангар, пред който имаше товарен реактивен самолет. Военните полицаи останаха отвън, а Патрик и агент Майърс влязоха в малката канцелария, спорейки дали обвиняемият има право по конституция не само да се обажда по телефона, но и да изпраща документи по факс.

Патрик се наложи, след като заплаши Майърс с всички възможни съдебни разправи, и изпрати по факса копие от медицинското заключение в офиса на Санди Макдърмот в Ню Орлиънс.

След дълго бавене в мъжката тоалетна арестантът отново се присъедини към охраняващите го и се качи на товарния военен самолет.

 

 

Кацнаха във военновъздушната база Кийслър в дванайсет без двайсет на обяд. За изненада, а и за доста сериозно разочарование на Патрик около пристигането му нямаше нищо празнично — никакви камери и репортери, никаква тълпа стари приятели, втурнали се да предложат помощта си в този тежък час.

Пистата бе отцепена по височайша заповед. Никаква преса. Пред портала, на миля и половина разстояние, се бе събрала тълпа, но бе възможно да се заснеме само приближаването и кацането на самолета. Журналистите също бяха разочаровани.

Честно казано, Патрик се бе надявал да се покаже пред медиите с неслучайно избраните хирургически дрехи, за да видят как купа надолу по стълбата към асфалта, как се тътри като пребито куче с оковани ръце и крака. Гледката щеше да е доста въздействаща — първото впечатление, което щяха да получат потенциалните съдебни заседатели от свободния свят.

Както се очакваше, сутрешният вестник бе публикувал на първа страница новината, че Ланиган е завел дело срещу ФБР. Снимките бяха големи, цветни. Само най-закоравелите души не биха изпитали малко съчувствие, поне за момента. Другата страна — властите, прокурорите, следователите — биха омекнали след подобен ход. Бяха предвиждали славен ден за тържеството на закона! Завръщането на най-големия крадец, при това адвокат! Ала ето че местното бюро на ФБР бе затръшвало вратите и бе изключило телефоните си, за да няма репортери. Единствено Кътър бе излязъл да го посрещне, при това тихомълком. Беше длъжен да го придружава от момента, в който стъпи на земята.

Заедно с Кътър чакаха шериф Суийни, двама офицери от базата и Санди.

— Здравей, Патрик, добре дошъл у дома — поздрави го шерифът.

Патрик протегна двете си ръце, заради белезниците, и се опита да се ръкува.

— Здравей, Реймънд — отвърна усмихнато той. Познава ха се добре, както всички местни адвокати и местни ченгета. Реймънд Суийни бе станал шериф на окръг Харисън девет години преди пристигането на Патрик.

Кътър пристъпи напред, за да се представи, но веднага щом чу „ФБР“, Патрик извърна лице и кимна на Санди. Наблизо чакаше син микробус, почти същия като онзи, с който го бяха закарали до самолета в Пуерто Рико. Патрик седна най-отзад с адвоката си, след което се качиха и останалите.

— Къде отиваме? — прошепна той.

— В болницата на базата — отвърна Санди също шепнешком. — По медицински причини.

— Браво на теб.

Микробусът забръмча и се затътри като охлюв. Минаха край пропускателен пункт — войникът едва вдигна поглед от спортната страница, която четеше, — после подкараха по права тиха алея с офицерски жилища от двете страни.

Животът му на беглец бе изпълнен със сънища — някои истински, докато спеше, а други, докато бе буден и умът му се рееше без посока. Повечето бяха ужасяващи — кошмари, в които сенките ставаха все по-големи и по-дръзки. Имаше и приятни мечти за розово бъдеще, освободено от минало. Те бяха редки, както сам се бе убедил. Миналото нямаше край.

Понякога бе мечтал и за прибирането си у дома. Кой ще дойде да го посрещне? Дали въздухът над Залива ще е същият? Кога ще се върне, през кой сезон? Кои от приятелите му ще дойдат да го потърсят, кои ще го отбягват? Можеше да изброи шепа хора, които би желал да види, но дали те биха желали да видят него? Беше ли се превърнал в нещо като прокажен? Или пък в знаменитост, достойна за прегръдка? Вероятно нито едното, нито другото.

Разбира се, краят на преследването му носеше някаква, макар и много слаба утеха. Очакваха го невероятни проблеми, но сега поне можеше да забрави преживяното. Истината бе, че Патрик никога не бе имал възможност да се отпусне напълно и да се наслади на новия си живот. Дори и парите не бяха в състояние да укротят страховете му. Днешният ден бе неизбежен — той бе наясно с това още от самото начало. Бе откраднал прекалено много пари. Ако бяха по-малко, жертвите може би нямаше да са чак толкова настървени.

По пътя забелязваше дребни подробности — алеите към къщите бяха асфалтирани, което бе доста рядко в Бразилия, поне в Понта Поран. Децата играеха с маратонки. В Бразилия неизменно тичаха боси и загрубелите им стъпалца бяха като от каучук. Изведнъж му стана тъжно за тихата улица Руа Тирадентис, по която момчетата подритваха футболни топки в очакване на голямата игра.

— Добре ли си? — попита Санди.

Патрик кимна. Все още беше с авиаторските очила.

Санди бръкна в куфарчето си и извади новия брой на сутрешния вестник. Заглавието крещеше:

ЛАНИГАН СЪДИ ФБР

ЗА ОТВЛИЧАНЕ И ИЗТЕЗАНИЕ

Двете снимки заемаха половината първа страница. Патрик ги разгледа възхитено и каза:

— Ще го прочета по-късно.

Кътър седеше точно пред Патрик и, разбира се, слухтеше за всяка негова дума. Не можеше и да се помисли за разговори, което бе добре дошло за арестанта. Микробусът влезе в паркинга на болницата и спря пред входа на спешното отделение. Вкараха Патрик през служебния вход, после минаха по дълъг коридор. Сестрите се бяха събрали, за да видят новия си пациент. Двама лаборанти спряха пред тях и единият се осмели да каже:

— Добре дошъл у дома, Патрик.

Истински безумец.

Никаква бюрокрация. Никакви формуляри за постъпване. Никакви въпроси за застраховки и кой какво ще плаща. Заведоха го направо на третия етаж и го сложиха в стая на края на коридора. Кътър пусна няколко банални забележки и нареждания, шерифът — също. Ограничено използване на телефона, охрана пред вратата, хранене в стаята. Какво друго може да се каже на арестант? Тръгнаха си, остана само Санди.

Патрик седна на ръба на леглото. Краката му не стигаха пода.

— Искам да видя майка си — каза той.

— Вече е на път — отвърна Санди. — Трябва да е тук в един.

— Благодаря.

— А жена ти и дъщеря ти?

— Бих искал да видя Ашли Никол, но не сега. Сигурен съм, че не ме помни. Вероятно вече ме смята за чудовище.

Съвсем ясно е защо не желая да видя Труди.

На вратата се почука силно — появи се шериф Суийни с доста голяма пачка документи.

— Съжалявам, че те безпокоя, Патрик, но това ми е работата. Реших, че е по-добре да приключим веднага.

— Разбира се, шерифе — отвърна Патрик и се приготви за атаката.

— Длъжен съм да ти връча тези официално — каза Суийни. — Най-напред обвинението в предумишлено убийство, потвърдено от разширения състав на съда в окръг Харисън.

Патрик го взе и го подаде на Санди, без дори да го погледне.

— Следва призовка и заявление за развод, подадено от Труди Ланиган, живееща в Мобайл.

— Каква изненада — каза Патрик и взе листа. — На какво основание?

— Не съм го чел. А това е призовка и иск от някой си Бенджамин Арисия.

— Кой? — Патрик се опита да пусне плоска шега, но шерифът не се усмихна.

— Това е призовка и иск от фирмата, в която работеше.

— Те пък за какво претендират? — попита Патрик и взе листа.

— Не съм го чел. Това е призовка и иск от застрахователна компания „Монарх-Сиера“.

— А, да. Спомням си ги тия момчета. — Подаде и този лист на Санди. Сега неговите ръце бяха пълни, а ръцете на шерифа бяха празни.

— Съжалявам, Патрик — поклати глава Суийни.

— Това ли е всичко?

— Засега. Ще се отбия в канцеларията на съда, за да видя дали не е заведен още някой иск.

— Изпращай ми ги тук. Санди работи бързо.

Стиснаха си ръцете, този път без белезниците да пречат, и шерифът излезе.

— Винаги съм харесвал Реймънд — отбеляза Патрик. Сложи ръце на кръста си и започна бавно да кляка. Стигна до средата, но бързо се изправи. — Още много остава. Болят ме чак костите.

— Това е добре — подхвърли Санди. — Помага ни пред съда. — Прелисти документите и отбеляза: — Изглежда, Труди наистина ти е ядосана. Иска да се махнеш от живота й.

— Направих всичко възможно. Какви са основанията?

— Пренебрегване и изоставяне. Морален тормоз.

— Горката.

— Ще оспорваш ли?

— Зависи какво иска.

Санди обърна на втората страница.

— Ами… тук е написано, че иска развод, пълни родителски права, отнемане на твоите родителски права, включително и правото на посещение, цялата реална собственост, притежавана от двама ви по времето на твоето изчезване… така го е написала… „изчезване“… плюс, аха, честен и разумен процент от евентуалните ти придобивки след „изчезването“.

— Ах, каква изненада.

— Това е всичко, което иска. Поне засега.

— Санди, ще й дам развод, при това с радост. Само че няма да стане толкова лесно, колкото си мисли.

— Какво имаш предвид?

— Ще говорим за това по-късно. Уморен съм.

— Патрик, все някога трябва да говорим за тези неща. Не знам дали си даваш сметка, но трябва да обсъдим твърде много въпроси.

— По-късно. Сега имам нужда от почивка. Майка ми ще дойде всеки момент.

— Добре. Шофирането, борбата с трафика в Ню Орлиънс, паркирането и разстоянието, което трябва да извървя, ми отнемат два часа, за да стигна до офиса си. Кажи ми, ако обичаш, кога точно ще решиш, че искаш да се срещнем.

— Съжалявам, Санди. Разбери ме, наистина съм уморен. Какво ще кажеш за утре сутринта? Ще си почина добре тази нощ, а утре ще работим цял ден.

Санди въздъхна и прибра документите в куфарчето си.

— Добре. Ще бъда тук в десет.

— Благодаря ти, Санди.

Патрик полежа спокойно седем-осем минути, след което в стаята му нахлуха всевъзможни здравни специалисти — само жени.

— Здрасти, аз съм Роуз, старшата сестра. Трябва да те прегледаме. Би ли свалил ризата? — Не беше молба. Роуз вече дърпаше ризата над главата му. Две други сестри, едри колкото Роуз, застанаха от двете му страни и се заеха да го събличат. Сякаш им доставяше удоволствие. Появи се трета, с термометър и кутия други ужасни инструменти. Някаква лаборантка се блещеше в долния край на леглото. Санитарка с оранжева престилка чакаше край вратата.

Нахлуха заедно и в продължение на петнайсет минути правиха разни неща с тялото му. Той затвори очи и просто се остави в ръцете им. Тръгнаха си също толкова неочаквано, колкото и дойдоха.

 

 

Срещата на Патрик с майка му не мина без сълзи. Той й се извини само веднъж, за всичко. Тя го изслуша безмълвно и му прости така, както прощава само майка. Радостта й, че го вижда, прогони цялата горчивина, появила се съвсем естествено през последните четири дни.

На шейсет и осем години Джойс Ланиган беше в доста добро здраве — единственият й проблем беше високото кръвно налягане. Съпругът й, бащата на Патрик, я бе изоставил заради по-млада жена преди двайсет и една години и скоро след това бе починал от сърдечен удар. Нито тя, нито Патрик отидоха на погребението в Тексас. Втората му жена по онова време беше бременна. Синът й, природен брат на Патрик, на седемнайсет години бе убил двама полицаи от Отдела за борба с наркотиците, работещи под прикритие, и сега очакваше смъртна присъда в Хънтсвил, Тексас. Никой в Билокси и Ню Орлиънс не знаеше за тази кирлива риза на семейството. Патрик не бе казал на Труди, нито пък на Ева. Защо да им казва?

Каква жестока съдба наистина! Сега и двамата синове на покойния Ланиган бяха обвинени в предумишлено убийство. Единият вече беше осъден. Другият бе тръгнал по същия път.

Когато баща му ги напусна, Патрик беше в колежа. Майка му не успя да се приспособи лесно към живота на разведена застаряваща жена без умения и някакъв професионален опит. Условията по развода й осигуряваха средства, които едва й стигаха да преживява, без да се налага да си търси работа. Понякога заместваше учители от местното начално училище, но, общо взето, предпочиташе да си стои у дома, да човърка градината си, да гледа сапунени сериали и да пие чай с възрастните си съседки.

Патрик винаги бе смятал майка си за потискащ човек, особено след като баща му ги бе изоставил — събитие, което не го бе притеснило особено, защото не го смяташе за кой знае какъв баща. Не беше и кой знае какъв съпруг. Патрик бе окуражавал майка си да се премести в друга къща, да си намери работа, да се заеме с нещо, да започне да живее. Разводът й бе осигурил такъв шанс.

Тя обаче предпочиташе мизерното живуркане. През годините Патрик намираше все по-малко време за майка си. Премести се в Билокси, ожени си за жена, която майка му не понасяше, и тъй нататък.

 

 

Сега той попита за лелите, вуйчовците и братовчедите си — бе прекъснал всякакви контакти с тях дълго преди мнимата си смърт и през последните четири години изобщо не се бе сещал за тях. Поинтересува се единствено защото от него се очакваше да го направи. Общо взето, били добре.

Не, не искаше да види никого.

Те много искали да го видят.

Странно. Досега никой от тях не бе проявявал подобно желание.

Били много загрижени за него.

И това беше странно.

Говориха си сърдечно в продължение на два часа, които минаха почти неусетно. Тя му се скара, че е много слаб. „Болно слаб“ — както се изрази. Разпита го за новата брадичка и новия нос, за черната коса. Наговори какви ли не майчински неща и си тръгна за Ню Орлиънс. Той обеща да й се обажда.

Винаги обещава да се обажда, мина й през ум, когато подкара към дома. Но рядко бе спазвал обещанието си.