Джон Гришам
Партньори (11)

11

Мина цял час, докато Санди успее да проникне през високите зидове на военноморската база. Новият му клиент не го бе улеснил ни най-малко. Никой не го очакваше и се видя принуден да прибегне до обичайния репертоар на адвокатите — заплахи за светкавични съдебни дела, за телефонни разговори със сенатори и други високопоставени личности, гръмки и гневни оплаквания срещу всевъзможни нарушения на човешките права. Пуснаха го в канцеларията на болницата по мръкнало и той се приготви за нова офанзива. Но този път сестрата чисто и просто се обади на Патрик.

Стаята му беше тъмна, осветена единствено от синкавите отблясъци на телевизора — футбол от Бразилия. Двамата стари приятели си стиснаха ръце. Не се бяха виждали от шест години. Патрик се бе завил с чаршафа до брадичката, за да скрие раните си. За момента футболът сякаш бе по-интересен и по-важен от всичко останало.

Санди бе очаквал по-сърдечна среща, но бързо се приспособи към сдържаната атмосфера. Огледа лицето на Патрик, като се стараеше да не се вторачва прекалено. Беше слабо, почти изпито, с малко по-квадратна брадичка и по-остър нос. Би могъл да мине за някой друг, ако не бяха очите. А и гласът несъмнено бе неговият.

— Благодаря, че дойде — каза Патрик. Говореше тихо, сякаш му струваше голямо усилие на тялото и мисълта.

— Как иначе. Пък и нямах голям избор, трябва да знаеш. Приятелката ти е страшно убедителна.

Патрик стисна очи и безмълвно благодари на Бога. Тя бе някъде навън, жива и здрава.

— Колко ти плати? — попита.

— Сто хиляди.

— Добре — кимна Патрик и изведнъж млъкна. През последвалата дълга пауза Санди разбра, че разговорите им ще се състоят предимно от продължителни интервали на мълчание.

— Тя е добре — каза той. — Красива жена. Страшно умна и владее положението напълно, каквото и да е то. В случай че се питаш.

— Чудесно.

— Кога я видя за последен път?

— Преди две седмици. Загубих представа за времето.

— Каква е тя? Съпруга, приятелка, любовница, проститутка…

— Адвокатка.

— Адвокатка ли?

— Аха.

Санди реши, че това е забавно. Патрик отново млъкна — нито дума, никакво помръдване под чаршафите. Минаха няколко минути. Санди седна на единствения стол, примирил се с чакането. Патрик постепенно се връщаше в грозния свят, в който дебнат вълците, и ако предпочиташе да лежи и да гледа тавана, Санди нямаше как да не приеме факта. Щяха да имат предостатъчно време за разговори. Теми също имаха предостатъчно.

Беше жив и в момента нищо друго нямаше значение. Санди се забавляваше със спомените от кремацията и погребението му, спускането на ковчега в студения облачен ден, последните думи на свещеника, овладените ридания на Труди. Струваше му се направо смешно, че в същото време Патрик е наблюдавал всичко това с бинокъл от някакво дърво, както пишеха вестниците през последните три дни.

Скрил се по някакъв начин, после свил парите. Някои мъже изгубват ума си, като наближат четирийсетте. Кризата на средната възраст ги тласка към нова жена или ги връща в университета. Не и Патрик обаче. Той бе отпразнувал гнева си, като бе убил сам себе си и бе откраднал деветдесет милиона, и дим да го няма.

Мисълта за истинския труп в колата прогони хумора и Санди реши да заговори.

— У дома те чака сериозен комитет по посрещането, Патрик.

— Кой е председателят?

— Трудно е да се каже. Жена ти подаде документи за развод преди три дни, но това е най-малкият ти проблем.

— Тук си прав. Чакай да позная… иска половината от парите?

— Иска много неща. Обвиняват те в предумишлено убийство. В щата, не на федерално ниво.

— Гледах по телевизията.

— Добре. В такъв случай знаеш за какво става дума.

— Да. Си Ен Ен положи сериозни усилия да ме осведоми.

— Не можеш да ги обвиниш, Патрик. Историята ти наистина е страхотна.

— Благодаря.

— Кога искаш да поговорим?

Патрик се обърна на една страна и се вторачи в пространството зад Санди. Там нямаше нищо за гледане, освен боядисаната в антисептично бяло стена, но той не гледаше нея.

— Измъчваха ме, Санди. — Каза го още по-тихо и задавено.

— Кой?

— Налепиха по тялото ми електроди и пускаха ток, докато проговорих.

Санди стана и отиде до ръба на леглото. Сложи ръка на рамото на Патрик.

— Какво им каза?

— Не знам. Не помня всичко. Тъпчеха ме с химикали. Ето, виж…

Вдигна ръка, за да покаже белезите. Санди намери ключа и запали лампата на шкафчето, за да ги види по-добре.

— Боже мой! — възкликна той.

— Питаха само за парите. Изгубих съзнание, после се съвзех и те пак ме раздрусаха. Опасявам се, че съм им казал за момичето, Санди.

— За адвокатката ли?

— Да, за нея. С какво име ти се представи?

— Лия.

— Добре. В такъв случай името й е Лия. Може да съм им казал за Лия. Всъщност… почти е сигурно.

— На кого, Патрик?

Той затвори очи и направи гримаса, защото болката в краката му се бе върнала. Мускулите все още бяха обтегнати и изтръпваха. Отпусна се внимателно по гръб и свали чаршафа надолу, до кръста.

— Гледай, Санди — каза той и посочи с ръка двете зловещи рани на гърдите си. — Ето го доказателството.

Санди се наведе напред и се вторачи в червените петна, заобиколени с избръсната кожа.

— Кой го направи? — попита той отново.

— Не знам. Няколко души. Цялата стая беше пълна.

— Къде?

Патрик изпита съжаление към Санди. Гореше от нетърпение да разбере какво се е случило, а фактът, че са изтезавали приятеля му, оставаше на заден план. Той, както и всички останали, искаше да научи прелюбопитните подробности. Историята наистина беше невероятна, но не беше сигурен доколко може да му я разкаже. Никой не знаеше как бе изгоряла колата и чий е трупът в нея. Би могъл обаче да разкаже на Санди, негов адвокат и приятел, подробностите около залавянето и мъченията. Той се намести внимателно и придърпа чаршафа до брадичката си. От два дни живееше без наркотици и стоически издържаше болката, за да избегне нови инжекции.

— Дръпни насам този стол, Санди, и седни. Угаси лампата. Светлината ми пречи.

Санди веднага изпълни нареждането. Седна до леглото.

— Ето как постъпиха с мен — каза Патрик. Започна от Понта Поран: кроса, колата със спукана гума, отвличането.

 

 

Ашли Никол бе на две годинки и един месец, когато погребаха баща й. Беше твърде малка, за да го помни. Ланс бе единственият мъж, който живееше в къщата, единственият мъж, когото бе виждала с майка си. От време на време я водеше на училище. Понякога вечеряха заедно, като семейство.

След погребението Труди скри всички снимки и следи от живота си с Патрик. Името му никога не се споменаваше пред Ашли Никол.

Детето обаче съвсем естествено започна да задава въпроси, след като три дни поред пред портата на двора им се събираха репортери. Майка й се държеше особено. Атмосферата у дома беше толкова напрегната, че дори и шестгодишното дете го усещаше. Труди изчака Ланс да излезе на среща с адвоката и седна на леглото до дъщеря си, за да поговорят.

Започна с признанието, че вече е била омъжена. Всъщност два пъти, но не беше необходимо Ашли Никол да го знае, преди да поотрасне. В момента от значение беше вторият съпруг.

— С Патрик бяхме женени четири години и след това той направи нещо много лошо.

— Какво? — попита Ашли Никол. Очите й бяха широко отворени, умът й щракаше повече, отколкото би желала Труди.

— Уби човек и направи така, че да изглежда като голяма катастрофа, в която изгаря кола. Беше колата на Патрик и когато огънят изгасна, полицаите намериха вътре умрял човек. Решиха, че е Патрик. Всички мислеха така. Всички мислеха, че Патрик е умрял, че е изгорял в колата, а аз бях много тъжна. Беше ми мъж. Обичах го много, а той изведнъж си отиде… Погребахме го в гробището. Сега, четири години след това, разбраха, че Патрик се е криел. Избягал е и се е скрил.

— Защо?

— Защото е откраднал много пари от приятелите си и понеже е лош човек, е искал да задържи всичките тези пари за себе си.

— Убил е друг човек и е откраднал пари.

— Точно така, скъпа. Патрик не е добър.

— Жалко, че си била омъжена за него.

— Да, така е. Но, слушай, има нещо, което трябва да разбереш. Ти се роди, когато аз и Патрик бяхме женени. — Остави думите да увиснат във въздуха и се вгледа в очите на дъщеря си, за да разбере дали е схванала значението им. Явно не. Стисна ръката й и добави: — Патрик е твой баща.

Детето погледна майка си с недоумение. Колелцата в малката главица се въртяха на пълни обороти.

— Но аз не искам той да е…

— Съжалявам, скъпа. Смятах да ти го кажа, когато пораснеш още повече, но скоро Патрик ще се върне и е важно да знаеш всичко това.

— Ами Ланс? Ланс не ми ли е баща?

— Не. С Ланс само живеем заедно. Това е всичко.

Труди не позволяваше на дъщеря си да нарича Ланс „татко“. На свой ред самият Ланс не проявяваше ни най-малко желание да се появи на арената на бащинството. Труди беше самотна майка. Ашли Никол нямаше баща. Това бе нещо съвсем обикновено и приемливо.

— С Ланс сме приятели от дълго време — продължи Труди. Стремеше се да държи инициативата в свои ръце, искаше да избегне стотици въпроси. — Добри приятели. Той те обича много, но не ти е баща. Не ти е истински баща. Истинският ти баща е Патрик, но не искам той да те безпокои.

— Той иска ли да ме види?

— Не знам, но ще направя всичко възможно да стои настрана от теб. Мила, той е много лош човек. Остави те, когато беше само на две годинки. Остави и мен. Открадна онези пари и изчезна. Тогава не се интересуваше какво ще стане с нас, все му е едно и сега. Ако не го бяха хванали, нямаше да се върне. Нямаше да го видим никога повече… Не се безпокой за Патрик. Вече не може да ни направи нищо лошо.

Ашли Никол пропълзя до края на леглото и се сгуши в скута на майка си. Труди я прегърна.

— Скъпа, всичко ще се оправи, ще видиш. Не исках да ти казвам тези неща, но след като ония репортери са отвън и непрекъснато говорят по телевизията, реших, че е по-добре да ти го кажа.

— А те защо са отвън? — попита Ашли Никол и се вкопчи в ръката на майка си.

— Не знам. Ще ми се да си отидат.

— Какво искат?

— Да те снимат. Да снимат мен. Искат да имат много снимки, така че да ги сложат във вестниците, когато пишат за лошите неща, които е направил Патрик.

— Значи са дошли заради Патрик?

— Да, скъпа.

Ашли Никол погледна Труди в очите и каза:

— Мразя Патрик.

Труди поклати глава като пред непослушно дете, после я притисна към себе си и се усмихна.

 

 

Ланс беше роден и израснал в Пойнт Кадет — рибарско селище, разположено на малък полуостров, врязал се в залива на Билокси. Беше място, откъдето в страната прииждаха емигранти и където живееха ловци на скариди. Ланс бе израсъл на улицата и все още имаше много приятели там, един от които беше Кап. Тъкмо Кап бе зад волана на пикапа, натоварен с марихуана, когато ченгетата ги спипаха. Ланс, с ловна пушка в ръце, бе задрямал отзад, при стоката. Двамата бяха използвали един и същи адвокат, бяха получили еднакви присъди и деветнайсетгодишни бяха попаднали в затвора заедно.

Кап държеше бар и даваше на работниците от консервните фабрики заеми с безбожни лихви. Ланс отиде при него, за да изпият по чашка в задната част на заведението. Опитваха се да се срещат поне по веднъж в месеца, но това не бе лесно сега, когато Труди бе забогатяла и двамата се бяха преместили в Мобайл. Кап знаеше, че приятелят му има проблеми. Беше чел вестниците и всъщност отдавна очакваше Ланс да се появи с увиснал нос, за да изплаче мъката си.

Споделиха клюките на чаша бира — кой колко е спечелил в казината, къде е най-новият източник на кокаин, кого душат ченгетата от агенцията за борба с наркотиците, обикновените приказки на дребни мошеници от Крайбрежието, които мечтаят да забогатеят.

Кап презираше Труди и в миналото нерядко се бе подигравал на Ланс, че се мъкне след нея навсякъде.

— Е, как е оная кучка? — попита.

— Добре е. — Безпокои се обаче, след като го хванаха.

— И има защо. Колко гушна от застраховката?

— Два милиона.

— Във вестника пишеше два и половина. Както харчи, сигурно е профукала почти всичко.

— Няма страшно.

— Виж ми окото. Пишеше, че застрахователната вече е завела дело за мангизите.

— И ние имаме адвокати.

— Да, ама не си дошъл при мене, защото имате адвокати, нали? Дошъл си, защото ти трябва помощ. Адвокатите не могат да свършат това, което й трябва.

Ланс се усмихна и отпи от бирата. Запали цигара — не можеше да си го позволи, когато Труди беше наоколо.

— Къде е Зики?

— Така си и мислех! — отвърна раздразнено Кап. — Загазва, хваща я шубето да не й приберат паричките и веднага те праща да търсиш Зики или някой друг главорез, готов да направи всякаква идиотщина за малко пари. Ще го пипнат, ще пипнат и теб. Ти заминаваш и тя забравя името ти. Ланс, ти си кръгъл глупак, от мен да го знаеш.

— Знам го. Къде е Зики?

— В пандиза.

— Къде?

— В Тексас. Федералните го пипнаха да пласира оръжие.

— Тъпо е, не разбираш ли? Не го прави. Когато докарат вашия човек, около него ще е фрашкано с ченгета. Ще го оключат така, че и майка му да не може да припари до него. Ланс, става дума за сериозни пари. Ще го пазят, докато не каже къде ги е скрил. Ако се опиташ да му видиш сметката, ще трябва да очистиш и сума ти ченгета. И си мъртъв.

— Не и ако се изпипа както трябва.

— И ти знаеш как трябва да се изпипа, така ли? Дали пък защото си го правил десетина пъти? Откога стана толкова умен?

— Ще намеря, когото трябва.

— И колко ще платиш?

— Колкото е нужно.

— Имаш ли петдесет бона?

— Аха.

Кап въздъхна, огледа бара и се наведе напред, впил гневен поглед в приятеля си.

— Ланс, казвам ти, тъпо е. Никога не си имал много мозък в главата. Мадамите те бройкаха, щото те имаха за готин, само че мисленето не е от силните ти качества.

— Благодаря, Кап.

— Всички искат оня тип да живее. Помисли си само. Всички до един. Федералните, адвокатите, местните ченгета, онези, чиито мангизи е свил. Всички. С изключение, естествено, на оная кучка, дето те пуска да живееш в къщата й. Само тя иска той да пукне. Ако се захванеш с това и някой го пречука, ченгетата ще идат право при нея. Разбира се, тя ще е напълно невинна, защото ти ще си й подръка, за да опереш пешкира. Затова са безмозъчните домашни животни. Той умира. Тя си запазва мангизите, които и ти, и аз знаем, са единственото, за което й пука, а ти заминаваш в Парчман, защото вече имаш досие. Забрави ли? До края на живота си. Тя няма дори да ти пише.

— Ще го направим ли за петдесет?

— Ние?

— Да, аз и ти.

— Мога само да ти дам едно име, и толкова. Не ме търси за това. Няма да се получи и не искам да имам нищо общо.

— Кой?

— Един от Ню Орлиънс. Понякога се навърта насам.

— Ще му се обадиш ли?

— Да, но само толкова. И после да не кажеш, че не съм те предупредил.