Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Partner, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 59гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Партньори
Издателство „Обсидиан“, София, 1997
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Кръстьо Кръстев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954–8240–44–0
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от V79)
На Дейвид Гърнърт приятел, редактор, литературен агент
1
Откриха го в Понта Поран, приятно градче в Бразилия при границата с Парагвай — край, който и до днес се нарича Предела.
Откриха, че живее в потънала в сенки тухлена къща на Руа Тирадентис — широка улица с алея от дървета по средата и босоноги момчета, които ритаха топка по горещия паваж.
Откриха, че живее сам — поне така изглеждаше, макар че една прислужница идваше и си отиваше по най-различно време през осемте дни, докато го дебнеха.
Откриха, че живее комфортно, макар и не луксозно. Къщата беше скромна и би могла да принадлежи на всеки местен търговец. Колата беше фолксваген костенурка, модел осемдесет и трета, произведена в Сау Паулу наред с милиони други. Беше червена и чиста, направо блестеше; за първи път успяха да го снимат, докато я лъскаше с препарат край портата, в началото на малката алея пред къщата.
Откриха, че е отслабнал значително, откакто бил видян за последен път — тогава тежал сто и двайсет килограма. Сега косата и кожата му бяха по-тъмни, брадичката му беше станала четвъртита, а носът — малко по-остър. Майсторски леки промени по лицето. За тази информация бяха платили тлъст подкуп на хирурга в Рио, който бе направил операцията преди две години и половина.
Откриха го след четири години досадно, но усърдно издирване, четири години, през които удряха на камък, губеха му следите и плащаха за лъжливи сведения, четири години, през които хвърлиха на вятъра солидни суми в преследване на много по-солидни пари. Мръсни пари. Поне така предполагаха.
Но ето че го откриха. И зачакаха. В началото им се искаше да го отвлекат веднага, да го упоят и да го измъкнат нелегално до някоя сигурна квартира в Парагвай, да го спипат, преди да ги е видял и преди някой съсед да заподозре нещо. Първоначалната възбуда от откритието ги подтикна към мисълта за бърз удар, но след два дни се успокоиха и зачакаха. Шляеха се на различни места по Руа Тирадентис, облечени като местни жители, пиеха чай под чадърите, криейки се от слънцето, ближеха сладолед, разговаряха с децата, наблюдаваха къщата му. Проследиха го, когато отиде до центъра за покупки, снимаха го от отсрещния тротоар, когато излезе от аптеката. На зеленчуковия пазар успяха да се промъкнат съвсем близо до него и чуха какво си говори с един продавач. Отличен португалски, с едва доловим американски или немски акцент на човек, който е учил старателно. Обиколката му беше бърза — накупи си продукти, върна се в къщата и заключи портата. По време на краткото му пазаруване направиха десетина хубави снимки.
В предишния си живот той бягаше за здраве, но през месеците, преди да изчезне, скъси обиколките и позатлъстя. Сега направо се беше стопил и те не се учудиха, че отново е започнал да бяга. Той излезе от къщата, заключи портата след себе си и се впусна в лек тръс по тротоара на Руа Тирадентис. Първата миля измина за девет минути — улицата беше идеално права. Къщите постепенно се разредиха. В края на града паважът се смени с чакъл и скоро темпото му се увеличи на осем минути за миля. Плувна в пот. Беше октомври, по пладне, градусите надхвърляха двайсет и пет. Когато излезе от града, увеличи скоростта още повече покрай малката клиника, пълна с млади майки, покрай църквичката, построена от баптистите. Нататък пътят представляваше отъпкана пръст. Той, Данило, вече изминаваше една миля за седем минути.
Явно за него бягането беше сериозно занимание и това ги зарадва неимоверно. Данило щеше сам да се напъха в ръцете им.
В деня, когато откриха Данило, един бразилец на име Осмар нае неугледна къщичка в покрайнините на Понта Поран и не след дълго в нея се изсипа целият екип на преследвачите. Половината бразилци, половината американци.
Осмар даваше нареждания на португалски, а Гай лаеше на английски. Осмар знаеше и двата езика и беше нещо като официален преводач на екипа.
Гай беше от Вашингтон, бивше ченге от ФБР; бяха го наели да издири Данило, за по-кратко Дани. В някои среди смятаха Гай за гений, в други за безкрайно талантлив, а миналото му беше забулено в мъгла. Вече течеше петият му едногодишен договор за издирването на Дани; пипнеше ли го, получаваше тлъста награда. Макар и да се владееше умело, Гай бавно рухваше под напрежението на неуспешното търсене.
Четири години, през които похарчи три милиона и половина, а резултатът си оставаше нулев.
Сега обаче го бяха открили.
Осмар и бразилците му нямаха никаква представа за греховете на Дани, но и глупак би се досетил, че е изчезнал и е отмъкнал един вагон пари. Макар да го гризеше любопитство, Осмар бързо се научи да не задава въпроси. Гай и американците нямаха какво да кажат по темата.
Снимките на Дани бяха увеличени до двайсет на трийсет и закачени на едната стена в кухнята на занемарената къщичка, за да ги разглеждат мрачни мъже със студени погледи, които димяха със силни цигари и клатеха глави. Те шепнеха помежду си и сравняваха новите снимки със старите — от предишния живот. По-дребен човек, четвъртита брадичка, различен нос. Косата беше по-къса, кожата — по-тъмна. Той ли беше наистина?
Веднъж, преди година и половина, им се беше случило подобно нещо на североизточното крайбрежие, в Ресифи, където бяха наели апартамент и изучаваха други снимки; тогава решиха да хванат американеца и да проверят отпечатъците от пръстите му. Отпечатъците не съвпаднаха. Оказа се друг американец. Натъпкаха го с още малко наркотици и го захвърлиха в канавката край пътя.
Страхуваха се и не искаха да ровят по-дълбоко в настоящия живот на Данило Силва. Ако наистина беше този, когото търсеха, значи разполагаше с много пари. Парите вършеха чудеса с местните власти. Нацисти и други германци, дошли нелегално в Понта Поран, от десетилетия си купуваха спокойствие.
Осмар искаше да го хванат веднага. Гай каза, че ще чакат. На четвъртия ден Данило изчезна и за цели трийсет и шест часа вся хаос в неугледната къщичка.
Видяха го да излиза с червената костенурка. Докладваха, че е бързал. Прекосил града към летището, в последния момент се вмъкнал в малък самолет на вътрешните линии и отлетял. Колата си бе оставил на единствения паркинг и те не я изпускаха от очи дори за секунда. Самолетът бе заминал за Сау Паулу, с четири кацания по пътя.
Веднага съставиха план как да влязат в къщата му и да я претършуват. Трябваше да има документи. Парите изискват грижи. Гай мечтаеше да открие банкови извлечения, съобщения за парични преводи, счетоводни сведения — всевъзможни документи, прибрани прилежно в черно куфарче, които веднага да го отведат при парите.
Само че това бе невъзможно. Щом като Дани бе избягал заради парите, нямаше да остави никакви следи. Ако той наистина беше човекът, когото търсеха, къщата му щеше да е охранявана много добре. Където и да се намираше, щеше да научи, че са вътре, още щом отворят вратата или някой прозорец.
Чакаха. Ругаеха, спореха и още повече се изнервяха от напрежението. Гай проведе обичайния си разговор с Вашингтон, където звънеше всеки ден; неприятен разговор. Наблюдаваха червената костенурка. При всяко кацане на самолет вадеха биноклите и клетъчните телефони. Първия ден пристигнаха шест самолета. Втория — пет. В неугледната къщичка стана горещо и мъжете излязоха навън — американците дремеха на сянка под дървото в задния двор, бразилците играеха карти край оградата в предния.
Гай и Осмар обикаляха с колата и се зарекоха да го хванат веднага щом се върне. Осмар беше сигурен, че ще се върне. Вероятно бе заминал по работа, независимо каква. Щяха да го хванат, да установят самоличността му и ако се окажеше друг, просто да го захвърлят и да се чупят. Бяха го правили вече.
Той се върна на петия ден. Проследиха го до Руа Тирадентис и настроението им се повиши.
На осмия ден неугледната къщичка опустя, защото всички американци и бразилци заеха позиции.
Пробегът беше шест мили. Изминаваше ги всеки ден, когато си беше у дома; излизаше почти в едно и също време със същите шорти в синьо и оранжево, със същите износени найкове и къси чорапи, гол до кръста.
Идеалното място беше на две мили и половина от къщата, малко след билото на леко възвишение, недалеч от крайната точка. Пътят беше застлан с чакъл. Данило изкачи възвишението на двайсетата минута, няколко секунди по-рано от очакваното. Кой знае защо, бягаше по-бързо. Сигурно заради облаците.
Малко след билото бе спряла кола със спукана гума — на средата на пътя, с отворен багажник и вдигната на крик задница. Шофьорът беше силен млад мъж, който уж се стресна от внезапната поява на слабия запотен човек, пухтящ по пътя. Данило намали темпото за един миг. Вдясно имаше повече място.
— Bon dia — поздрави младият здравеняк и пристъпи към Данило.
— Bon dia — отвърна Данило, приближавайки. Шофьорът неочаквано извади голям, лъскав пистолет и го насочи към лицето му. Данило замръзна. Вторачи се в оръжието с отворена уста заради тежкото дишане. Шофьорът имаше големи длани и силни, здрави ръце. Сграбчи Данило за врата и го блъсна грубо към колата, после надолу, към бронята. Прибра пистолета и с двете си ръце го натика в багажника. Дани опита да се съпротивлява и да рита, но не беше по силите му.
Шофьорът затвори капака, свали колата от крика, захвърли го в канавката и подкара. Миля по-нататък сви по тесен черен път, където приятелите му го очакваха нетърпеливо.
Стегнаха китките на Данило с найлоново въже и превързаха очите му с черна лента, после го хвърлиха в задната част на един микробус. Осмар седна вляво от него, вдясно седна друг бразилец. Някой измъкна връзката ключове от чантичката на колана му. Двигателят заработи и потеглиха. Данило не продумваше. Потеше се и дишаше още по-тежко.
Когато спряха на черния път край някаква нива, Данило отвори уста за първи път.
— Какво искате? — попита той на португалски.
— Не говори — сряза го Осмар на английски. Бразилецът от другата му страна извади спринцовка от една малка метална кутия и умело я напълни с някаква силна течност. Осмар хвана китките му и ги дръпна към себе си, докато другият ловко заби иглата над лакътя му. Данило се стегна и понечи да се отскубне, после разбра, че е безсмислено. Всъщност, когато последната капка от течността се вля в тялото му, сякаш се успокои. Дишането му стана по-бавно. Главата му започна да клюма. Когато брадичката опря в гърдите, Осмар вдигна с показалец десния крачол на гащетата му и видя точно това, което очакваше — по-бяла кожа.
Заради бягането бе отслабнал, но бе станал и по-мургав.
Отвличанията край границата бяха често явление. Особено лесни бяха американците. Защо обаче тъкмо него? Преди да отпусне глава, Данило си зададе този въпрос. Усмихна се и се понесе в космоса, като избягваше комети и метеори, протягаше ръце към луни, хилеше се из цели галактики.
Напъхаха го под някакви кашони с пъпеши и малини. Граничарите кимнаха, без да стават от столовете, и Дани се оказа в Парагвай, макар че в момента това му бе абсолютно безразлично. Друсаше се щастливо на пода на микробуса, защото пътищата тук бяха по-разнебитени и по-стръмни. Осмар палеше цигара от цигара и току посочваше накъде да карат. Час след като го отвлякоха, взеха и последния завой. Къщата се намираше в прохода между два заострени хълма и едва се виждаше от тесния черен път. Пренесоха го като чувал с картофи и го изсипаха върху една маса. Дактилографът веднага се залови за работа.
Взе отпечатъци от осемте пръста и палците, докато Дани хъркаше ли, хъркаше. Американците и бразилците се струпаха около него и наблюдаваха всяко движение. В кутия край вратата имаше неотворена бутилка уиски за почерпка в случай, че това се окажеше истинският Дани.
Дактилографът тутакси отиде в една стая отзад, заключи се и разстла новите отпечатъци пред себе си. Нагласи осветлението. Извади старите отпечатъци, дадени доброволно от Дани по времето, когато още беше Патрик и искаше да го приемат в адвокатската колегия на щата Луизиана. Странна работа… да вземат отпечатъци на адвокатите…
И двата комплекта бяха много ясни и още на пръв поглед се виждаше, че си съвпадат. Въпреки това дактилографът ги сравни един по един, щателно. Нямаше закъде да бърза. Онези вън можеха да почакат малко. Моментът му доставяше удоволствие. Най-накрая отвори вратата и се намръщи на десетината лица, които го гледаха изпитателно. После се усмихна.
— Той е — каза на английски и те изръкопляскаха.
Гай разреши да пият уиски, но умерено. Чакаше ги още работа. Дани, все още упоен, беше пренесен в стаичка без прозорци, с тежка врата, която се заключваше отвън. Биха му още една инжекция. Тук щяха да го разпитват и изтезават, ако се наложеше.
Босоногите момчета, които играеха футбол на улицата, бяха твърде погълнати от топката, за да обърнат внимание. На връзката на Дани имаше само четири ключа, така че мъжът намери този за портата веднага и я остави отворена. Един от съучастниците чакаше с наета кола под разклонено дърво четири къщи по-надолу. Друг, с мотоциклет, спря на отсрещния тротоар и зачовърка спирачките.
Ако при влизането се разнищеше алармена инсталация, техният човек просто щеше да избяга и никой да не го види повече. Ако ли не, щеше да се заключи вътре и да прибере каквото трябва.
Вратата се отвори, без да задейства сирени. Таблото на стената показваше съвсем ясно, че алармената система не е включена. Влезлият въздъхна облекчено и остана абсолютно неподвижен цяла минута. После се залови за работа. Свали твърдия диск от компютъра на Дани, прибра и всички дискети. Прерови папките по бюрото, но не откри нищо, освен обикновени сметки, платени и неплатени. Факсът беше евтин, от най-простите, и май бе повреден. Направи снимки на дрехи, храна, мебелировка, лавици с книги, поставки със списания.
Пет минути след като бе отворена вратата, безшумната сигнална система в таванското помещение на Данило се активира и позвъни в офиса на частна охранителна фирма на единайсет пресечки оттам, в центъра на Понта Поран. Никой не реагира, защото дежурният по охраната на домовете се люлееше на един хамак в задния двор. На телефонния секретар се записа съобщение, предназначено за този, който би трябвало да чуе, че някой е влязъл в къщата на Данило. Изминаха петнайсет минути, преди да прослушат съобщението. Когато стигнаха до къщата, там вече нямаше никой. Нямаше го и господин Силва. Всичко изглеждаше наред, включително и костенурката под навеса. Къщата и портата бяха заключени.
Инструкциите в папката бяха пределно точни. При подобен случай не се обаждай в полицията. Най-напред опитай да намериш господин Силва и ако не го откриеш веднага, обади се на номера в Рио. Търси Ева Миранда.
Едва потиснал вълнението си, Гай се обади във Вашингтон както обикновено. Но когато произнесе думите: „Той е“, затвори очи и се усмихна. Гласът му беше с една октава по-висок.
От другата страна последва пауза. После:
— Сигурен ли си?
— Да. Отпечатъците съвпадат напълно.
Още една пауза, докато Стефано подреди мислите си — процес, който обикновено траеше частица от секундата.
— А парите?
— Още не сме започнали. Упоен е.
— Кога?
— Тази вечер.
— Чакам на телефона.
Стефано затвори, макар че би могъл да говори с часове.
Гай намери един пън зад къщата и седна. Тревата бе избуяла, въздухът — свеж и прохладен. До ушите му долитаха приглушени гласове на доволни мъже. В по-голямата си част изпитанието бе приключило.
Току-що спечели петдесет хиляди долара. Ако намереха парите, щеше да има още една премия, а той бе сигурен, че ще ги намерят.