Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing to Lose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat(2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Нищо за губене

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Кристин Василева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–178–4

История

  1. —Добавяне

73

Вон повика за подкрепление целия състав на полицейското управление в Хоуп. След трийсет минути и четиримата помощници на полицията, нейният партньор от управлението, полицаят от регистрацията и дори началникът на управлението бяха строени от западната страна на последната застроена пресечка на Диспеър. Не пропуснаха никого. Появи се и щатската полиция. След един час бяха пристигнали три коли. В рамките на следващите четири часа пристигнаха още пет. Бяха минали по дългия път. Всички знаеха, че в комбината е имало уран. От щатската полиция потвърдиха, че военната полиция е блокирала шосето на запад, в периметър от осем километра. Зората наближаваше и военните полицаи вече бяха започнали да спират първите пристигащи камиони.

Дъждът най-сетне спря и небето стана ярко синьо, а въздухът беше прозрачен като кристал. Ричър веднъж беше прочел едно стихотворение, в което зората след дъждовна нощ се сравняваше с внезапното спокойствие след дълга болка. Беше прекалено студено, така че от мократа земя не се издигаше пара. Планините изглеждаха на хиляди километри разстояние, но се виждаха и най-малките подробности. Скалистите върхове, боровите гори, границата на гората и на заснежените райони. Ричър взе назаем един бинокъл от началника на полицейското управление на Хоуп и се изкачи на третия етаж на последната сграда в западния край на града. Пребори се с един заял прозорец, приклекна, подпря лакти на перваза и фокусира бинокъла в далечината.

Нямаше много за гледане.

Бялата метална стена беше изчезнала. От нея бяха останали само няколко парчета разкъсан метал, разпръснат на стотици метри наоколо. Самият комбинат се беше превърнал в черна димяща яма, а крановете бяха преобърнати, смачкани и разкривени. Пресите бяха съборени от бетонните си основи. Всичко по-малко от тях беше пръснато на парчета, които бяха твърде миниатюрни, за да се идентифицират. От фургоните нямаше и следа. Къщата на Търман беше заличена от лицето на земята. Стените й бяха натрошени на трески. Каменната стена беше превърната в хоризонтално скално поле, което приличаше на разсипана сол. Растителността беше унищожена. От дърветата бяха останали само обгорени чуканчета. Хангарът беше унищожен, а от самолета не беше останало нищо.

Щетите бяха опустошителни.

По-добре тук, отколкото някъде другаде, помисли си Ричър.

Когато се върна на улицата, ситуацията се беше променила. Бяха пристигнали представителите на федералните агенции. Носеха се слухове. Радарът на ВВС в Колорадо Спрингс беше засякъл метални осколки на височина пет километра, които бяха останали там цяла секунда, преди да започнат да валят по земята. Безпилотните самолети, с които проверяваха радиационните нива, вече бяха във въздуха и се приближаваха към епицентъра на експлозията в стесняващи се кръгове. Дъждът беше истинска благословия. Смяташе се, че прахът от обеднения уран е силно хигроскопичен. Така че нямаше да се разпространи. Агенциите се бяха свързали с всички производители в щатите Колорадо, Небраска и Канзас. Трябваше им ограда от телена мрежа с дължина почти трийсет километра. Мястото на експлозията трябваше да бъде оградено завинаги — в радиус от пет километра. На всеки два метра от оградата щяха да поставят табели с предупреждение за радиоактивна опасност. Агенциите вече разполагаха с табелите на склад, но трябваше да си поръчат самата ограда.

Гражданите на Диспеър не казваха нищо съществено. Представителите на агенциите не задаваха трудни въпроси. Повечето хора използваха думата „инцидент“. „Инцидент в комбината“. Идваше им отвътре, защото беше неизменна част от трудния живот, с който бяха свикнали. Преди също бе имало инциденти в мелницата или в мината. Нищо ново под слънцето. Дори представителите на агенциите да имаха някакви съмнения, засега не ги изказваха на глас. От Пентагона бяха започнали да укриват информация още преди да изстинат първите отломки от експлозията.

Пристигнаха представители на щатската администрация с планове за действие при бедствия и аварии. Трябваше да се докара храна и вода. Трябваше да се разпределят автобуси, с които жителите на Диспеър да си търсят работа в съседните градове. През първите шест месеца трябваше да се отпуснат специални социални помощи. Щяха да осигурят всякакво съдействие на жителите на Диспеър, за да си стъпят на краката. След това щяха да ги оставят да се оправят сами.

Цялата тази правителствена активност избута първо Ричър, а после и Вон на изток. В късния следобед вече седяха заедно в нейния пикап, паркиран пред магазина със стоки за дома, и нямаше какво повече да правят. Хвърлиха един последен поглед на запад, после потеглиха към Хоуп.

 

 

Отидоха в къщата на Вон, взеха си душ и отново се облякоха.

— Болницата на Дейвид ще остане без финансиране каза Вон.

— Някой ще се намеси, за да помогне — отвърна Ричър. — Някой по-добър.

— Няма да го изоставя.

— И аз смятам, че не бива.

— Въпреки че той няма да разбере.

— Той го е знаел отпреди. И то е било важно за него.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Знам как мислят войниците.

Ричър извади от джоба си мобилния телефон, който беше взел назаем, и го остави на леглото. Сложи до него и регистрацията от жабката на стария събърбън. Помоли Вон да ги пусне по пощата, без обратен адрес.

— Прозвуча като началото на реч за сбогом — отбеляза тя.

— Така е — отвърна Ричър. — Но е и средата, и краят на речта.

Двамата се прегърнаха, малко официално, като непознати, които имат много общи тайни. После Ричър си тръгна. Прекоси алеята пред къщата на Вон и продължи четири пресечки на север, до улица „Първа“. Много лесно хвана автостоп. На изток отиваха всякакви коли — социални работници, журналисти, мъже с костюми в цивилни автомобили, строителни предприемачи. Общото вълнение караше всички да се държат дружелюбно. Бяха като хора, които принадлежат на една общност. Ричър се качи в колата на един предприемач, който специализираше в пробиването на дупки за основа на пощенски стълбове. Беше от Канзас, но вече беше успял да сключи договор за изкопаването на известен брой от шестнайсетте хиляди дупки, които трябваше да се направят за новата ограда. Човекът беше в добро настроение. През следващите няколко месеца нямаше да има недостиг на работа.

Ричър слезе от колата му в Шарън Спрингс, където имаше постоянен трафик на юг. Беше пресметнал, че до Сан Диего му остават хиляда и шестстотин километра. Дори повече, ако се отклони някъде по пътя.

Край
Читателите на „Нищо за губене“ са прочели и: