Лий Чайлд
Нищо за губене (68)

68

Ричър и Вон се върнаха в пикапа. Вон попита:

— Това „да“ ли беше или „не“?

— И двете — отвърна Ричър. — „Не“, не изнасят урана. „Да“, все още е там.

— Добре ли е или лошо?

Ричър наведе глава и погледна към небето през предното стъкло. Беше четири следобед. Слънцето мътно светеше зад един облак, но все още беше високо над хоризонта.

— Остават четири часа, докато се стъмни — каза той. Имаме време да вземем обмислено решение.

— Ще вали — каза Вон.

— Вероятно.

— Ще отмие още ТХЕ в подпочвените води.

— Вероятно.

— Няма да седим тук на дъжда, докато се стъмни.

— Не, няма. Връщаме се в „Холидей Ин“ в Халфуей.

— Само ако си вземем отделни стаи — каза тя.

— Престани, Вон. Ще си вземем същата стая и ще правим точно същите неща.

 

 

Точно същата стая не беше свободна, но те си взеха аналогична. Беше със същите размери, същия интериор и същите цветове. Бяха неразличими една от друга. И наистина правиха същите неща в нея. Взеха си душ, легнаха си и правиха любов. Отначало Вон се държеше малко резервирано, но после се отдаде напълно. Каза му, че Дейвид е бил по-добър в леглото. Ричър не се обиди. Тя имаше нужда да вярва в това. Може би дори беше вярно.

Докато лежаха в намачканите чаршафи, Вон разглеждаше белезите на Ричър. Ръцете й бяха малки. Дупката от куршума на гърдите му беше прекалено голяма за върха на кутрето й. Безименният й пръст я запълваше по-добре. Всяка жена, която го беше виждала гол, оставаше очарована от този белег, с изключение на жената, заради която го беше получил. Тя беше предпочела да забрави за него. След един час заваля. Силен дъжд. Капките трополяха по покрива на хотела и по прозореца се стичаше вода. Ричър смяташе, че дъждът внушава уют. Беше му приятно да лежи на сухо и да слуша дъжда. След още един час Вон стана и отиде да си вземе душ. Ричър остана в леглото и прелисти Библията, оставена на нощното шкафче.

Когато се върна, Вон попита:

— Защо да има значение?

— Кое? — попита Ричър.

— Че Търман складира обеднен уран?

— Комбинацията не ми харесва — обясни Ричър. — Той вече има двайсет тона радиоактивни отпадъци и двайсет тона ТНТ И е голям ентусиаст на тема края на света. Снощи говорих с един свещеник. Той ми обясни, че тези хора направо нямат търпение. Самият Търман ми спомена, че се задават съдбоносни събития. Каза го самодоволно, сякаш вътре в себе си беше сигурен, че е вярно. Да не говорим, че целият град сякаш чака нещо да се случи.

— Търман не може да започне края на света. Краят на света ще дойде от само себе си.

— Тези хора са фанатици. Изглежда, си мислят, че могат да ускорят нещата. Опитват се да развъждат червени крави в Израел например.

— С какво ще помогне това? — озадачи се Вон.

— Не ме питай.

— Кравите не са опасни — настоя тя.

— Другото изискване е да има голяма война в Близкия изток.

— Вече си имаме такава.

— Явно смятат, че не е достатъчно голяма.

— Как може да стане по-зле? — попита тя.

— По много начини — отвърна Ричър.

— Лично аз не виждам как.

— Представи си, че се намеси още една държава.

— Да не са луди?

— Представи си, че някой стреля вместо тях.

— Как така?

— Представи си, че в Манхатън, Вашингтон или Чикаго гръмне мръсна бомба. Какво ще направим ние?

— Както ти каза, ще евакуираме града.

— А после?

— После ще разследваме.

Ричър кимна.

— Момчетата със защитните костюми ще претърсят останките. И какво ще намерят?

— Доказателства.

— И още как. Ще идентифицират веществата, от които е направена бомбата. Представи си, че намерят ТНТ и обеднен уран.

— Ще съставят списък с възможните места, от които могат да идват.

— Точно така. Всеки на света може да си купи ТНТ, но обедненият уран се намира по-трудно. Той е отпадъчен продукт от процес на обогатяване на урана, който се намира на около двайсет места в целия свят.

— Ядрените сили.

— Точно така.

— Да, но списък от двайсет заподозрени не върши никаква работа.

— Точно така — повтори Ричър. — Но нарочената жертва няма да поеме отговорност, защото нарочената жертва изобщо няма да знае нищо. А сега си представи, че ни побутнат в нужната посока.

— Как така?

— Спомняш ли си атентата в Оклахома Сити? Беше огромен взрив, но те веднага разбраха модела на камиона, с който са вкарали експлозивите в сградата. За броени часове. Нямат равни, когато трябва да се събират миниатюрни доказателства.

— И все пак, едно парченце обеднен уран прилича на всяко друго, нали така?

— Сега си представи, че си терорист, спонсориран от някоя държава в Близкия изток. Ще искаш най-добрите резултати от своя взрив, нали? Ако нямаш достатъчно уран, когато правиш бомбата, може да натъпчеш в нея и всякакви други неща, за да стане по-опасна.

— Какви неща?

— Парчета от разбити коли например — каза Ричър.

Вон замълча.

— Представи си, че момчетата със защитните костюми намерят парчета от автомобили пежо и тойота, които се продават само в някои държави. Представи си, че намерят парчета от ирански регистрационни номера.

Вон помълча още малко. После каза:

— Иран са ядрена сила. Непрекъснато се хвалят с реакторите си.

— Точно така — каза Ричър. — Какво ще стане тогава?

— Ще си направим определени заключения — каза тя.

— И после?

— После ще нападнем Иран.

— А след това?

— Иран ще нападне Израел. Израел ще отвърне на удара и всички ще се включат във войната.

— Съдбоносни събития — каза Ричър.

— Чиста лудост — каза Вон.

— Говорим за хора, според които червените крави ще възвестят края на света — напомни й той.

— Говорим за хора, които полагат специални усилия пепелта от войниците да бъде погребана както трябва напомни му тя.

— Точно така. Точно защото според всички останали това е напълно безсмислен жест. Може би го правят за камуфлаж. За да бъдат сигурни, че никой няма да ги проверява.

— Нямаме никакви доказателства.

— Имаме луд на тема края на света, който разполага с технически познания, двайсет тона ТНТ, двайсет тона обеднен уран, четири ирански коли и безброй товарни контейнери, някои от които идват направо от Близкия изток.

— Смяташ, че е възможно ли? — попита Вон.

— Всичко е възможно.

— Никой съдия в Америка няма да подпише заповед за обиск. Не и с доказателствата, с които разполагаме. Дори не са косвени. Просто налудничава теория.

— Аз не чакам заповед за обиск — каза Ричър. — Чакам да се стъмни.

 

 

След два часа се стъмни. Но заедно с това дойдоха и съмненията на Вон.

— Ако наистина мислиш така, трябва да се свържеш с щатската полиция — каза тя. — Или с ФБР.

— Ще трябва да им кажа кой съм — отвърна Ричър. Не обичам да го правя.

— Тогава говори с лейтенанта от военната полиция. Той вече знае кой си. Пък и в крайна сметка е негова територия.

— Той чака медали и повишение. Няма да иска да мъти водата.

Навън все още валеше. Силно и непрекъснато.

— Не можеш да действаш сам от името на закона настоя тя.

— Какво те притеснява?

— С изключение на факта, че не играеш по правилата?

— Да, с изключение на този факт.

— Не искам да ходиш там. Заради радиацията.

— Нищо няма да ми стане.

— Добре де, аз не искам да ходя там. Ти сам каза, че радиацията може да причини проблеми с оплождането и вродени дефекти.

— Ти не си бременна — изтъкна Ричър.

— Надявам се.

— И аз.

— Но тези неща остават — каза тя. — Някой ден може да поискам да имам деца.

Имаме напредък, отбеляза наум Ричър. После каза:

— Проблемът е в радиоактивния прах. А този дъжд ще го слегне. Ти няма нужда да влизаш. Само ме закарай дотам.

* * *

Потеглиха след трийсет минути. Халфуей беше малък град, но им отне доста време да излязат от него. Движението беше бавно. Хората караха внимателно, както правят по време на буря на места, където времето обикновено е сухо. По улиците течеше вода като река. Вон включи чистачките на последната степен, така че те яростно започнаха да се мятат наляво и надясно. Тя пое на изток. След една минута старият шевролет остана единствената кола на пътя. Единствената кола на километри наоколо. Дъждът се плискаше по предното стъкло и барабанеше по покрива на колата.

— Много добре — отбеляза Ричър.

— Мислиш ли?

— Всички ще бъдат вътре, на сухо. Ще бъдем сами.

Трийсет минути по-късно минаха покрай базата на военната полиция. В кабината на охраната все още имаше четирима войници. Бяха облечени с дъждобрани. Оранжевата нощна светлина беше включена. Дъждовните капки по прозорците блестяха като хиляди диаманти.

— Дали Търман ще излети в такова време? — попита Вон.

— Няма нужда — отвърна Ричър. — Днес не са работили.

Двамата продължиха. Далеч пред себе си виждаха хоризонтална синя ивица. Светлините на комбината. Изглеждаха по-малки отпреди. Все едно целият комбинат се беше преместил с петнайсет километра на юг, към хоризонта. Но когато се приближиха, те видяха, че комбинатът не се е преместил. Светлините изглеждаха по-малки, защото беше осветена само най-далечната част. Тайната зона.

— Е, в момента очевидно работят — отбеляза Вон.

— Което е добре — отвърна Ричър. — Може би са оставили отворено.

Не беше така. И двата портала — и за работниците, и за камионите — бяха затворени. Комбинатът беше тъмен.

На километър и половина от тях се виждаше тайната зона — осветена, далечна и изкушаваща.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Вон.

— Абсолютно — отвърна Ричър.

— Добре, къде?

— На същото място.

Коловозите от шевролетите на охраната бяха омекнали и пълни с вода. Малкият пикап на Вон буксуваше и поднасяше, докато се бореше да продължи напред. Накрая Вон намери мястото, което търсеше.

— Влез на заден — каза Ричър.

Колелата се завъртяха, пикапът изскочи от коловозите и Вон спря така, че каросерията беше под извивката на металния цилиндър. Задното стъкло на колата беше горе-долу на същото място, където преди беше основата на предното стъкло на служебния форд.

— Успех — каза тя. — Внимавай.

— Не се тревожи — отвърна Ричър. — Най-голямата опасност е да не хвана пневмония.

Той излезе под дъжда и подгизна още преди да успее да извади нещата от каросерията. Клекна в калта до пикапа и нагласи стълбата в същата форма, която беше свършила работа преди. Прибра фенерчето в единия джоб и пъхна лоста в другия. После вдигна стълбата вертикално в каросерията на пикапа и подпря основата й в правия ъгъл между каросерията и задната стена на кабината. Отпусна я напред и късата страна на буквата „Г“ легна върху горната част на цилиндъра. Алуминият се удари в стоманата със странен хармоничен звук, който отекна два пъти — един път веднага и още веднъж след няколко секунди, все едно ехото беше обиколило целия периметър на стената през кухия цилиндър и се беше върнало, по-силно отпреди.

Ричър се качи в каросерията. Дъждовните капки се удряха в метала с такава сила, че отскачаха до височината на коленете му. Дъждът барабанеше по металния цилиндър над главата му и се стичаше от ръба като тънък водопад. Ричър пристъпи встрани и започна да се изкачва по стълбата. Дъждът го блъскаше по раменете. На всяко стъпало лостът в джоба му се удряше в стълбата. Стомана, която се удряше в алуминий, а ударът се предаваше на друга стомана. Хармоничното ехо отекваше изкривено и приглушено от дъжда. Ричър се изкачи до ръба на вертикалната част от стълбата и спря. Цилиндърът беше боядисан в бяло, а по боята се стичаше вода. И преди му беше трудно да маневрира по него. Сега щеше да бъде почти невъзможно.

Ричър измъкна фенерчето от джоба си и го включи. Стисна го със зъби, огледа течащата вода и си избра едно място, където дъждът се стичаше наполовина от едната страна на стената и наполовина от другата. Геометричният център на цилиндъра. Континенталната граница. Ричър се издърпа до него, слезе от стълбата и седна. Не се чувстваше сигурен. Мокър памучен плат върху мокра боя. Нямаше никакво триене. Водата се стичаше и заплашваше да го отнесе, като гума на кола, влязла в аквапланинг.

Ричър остана неподвижен дълго време. Трябваше да се извие в кръста, да вдигне стълбата и да я обърне. Но не можеше да помръдне. И най-малкото движение щеше да го събори от мястото му. Законът на Нютон работеше срещу него. Всяко действие има равно по сила и противоположно по посока противодействие. Ако се завъртеше наляво, долната част на тялото му щеше да се завърти надясно и той щеше да падне от цилиндъра. Стената беше проектирана като стените на затворите — точно, за да не може да се преодолее толкова лесно.

До земята имаше четири метра и половина. Можеше да скочи, стига да не се приземи в някоя купчина старо желязо. Но ако нямаше стълбата отвътре, не беше ясно как ще излезе.

Може би порталът се затваряше по-лесно от вътрешната страна. Може би нямаше цифрови ключалки.

Или пък щеше да импровизира някаква стълба от метални отпадъци. Можеше да се научи да заварява и сам да си направи стълба.

Или може би не.

После ще се тревожа за това, помисли си Ричър.

Той поседя още малко под дъжда и се побутна напред, претърколи се по корем в движение, дланите му изскърцаха по влажния метал, лостът в джоба му издрънча, тялото му преодоля най-високата точка на цилиндъра и той падна в нищото — едно, две, три.

Удари се в земята доста по-късно, отколкото очакваше. Но под него нямаше купчина старо желязо, коленете му бяха присвити в очакване на удара и Ричър се претърколи на една страна, а лостът — на друга. Фенерчето отхвръкна встрани. Падането му изкара въздуха. Но това беше всичко. Ричър се изправи до седнало положение и направи бърза мислена проверка на тялото си. Нямаше никакви повреди, с изключение на калта и машинното масло, които бяха попили в дрехите му от досега с мократа земя.

Ричър стана и избърса ръце в панталоните си. Първо намери фенерчето. Беше на един метър от него и продължаваше да свети ярко. Той го взе в едната си ръка, а лоста в другата и за момент застана зад пирамидата от стари варели. После излезе и тръгна на югозапад. Срещу него се издигаха тъмни силуети. Кранове, телфери, преси, пещи и купчини метал. Зад тях се виждаха далечните светлини на тайната зона.

Светлините образуваха формата на буквата „Т“.

Беше много ниско „Т“. Хоризонталната линия светеше в яркосиньо и беше дълга почти цял километър. Над нея във влажния въздух се носеше отразено сияние. Под нея се виждаше вертикалната линия на буквата „Т“, която беше много къса. Може би около пет метра. Само толкова. Пет метра висока и около десет метра широка. Беше прекалено ниска и квадратна основа за толкова дълга хоризонтална линия.

Но я имаше.

Значи вътрешният портал беше отворен.

Беше като покана. Почти със сигурност беше капан. Като мушички към пламъка. Ричър спря за момент, загледан в светлината, после продължи. Лъчът на фенерчето осветяваше локви в цветовете на дъгата. Навсякъде имаше машинно масло. Дъждът се изливаше върху пясъка, а отпадъците оставаха отгоре. Беше трудно да се върви. Само след десетина крачки обувките на Ричър бяха натежали от лепкавата кал. С всяка крачка ставаше все по-висок. Всеки път, когато лъчът на фенерчето осветяваше някоя купчина от стари винкели, Ричър спираше да си изстърже подметките. Беше толкова мокър, че все едно беше паднал в някой басейн. Косата му беше залепнала за главата, а в очите му се стичаше вода.

Различи белите шевролети на охраната — размазани и призрачни силуети в мрака. Бяха паркирани един до друг, вляво от портала за камиони. На триста метра от него. Ричър тръгна право натам. Отне му седем минути да стигне до тях. Заради лепкавия терен вървеше два пъти по-бавно от обикновено. Когато стигна, се обърна надясно и погледна портала за превозните средства. Нямаше късмет. От вътрешната страна имаше същата сива кутия, каквато имаше отвън. Същата клавиатура, със същия брой възможни комбинации от цифри — над три милиона. Ричър се извърна, пое покрай стената и подмина офиса на охраната, на Търман и на оперативния отдел. Спря пред офиса на финансовия отдел. Изстърга подметките си, изкачи се по стълбите и измъкна пироните на катинара с пръсти. Вратата се отвори. Ричър влезе.

Отиде направо при шкафовете с документи. В десния край. Отвори чекмеджето за буквата „Т“. Измъкна папката на „Томас“. Телефонната компания, която доставяше мобилните телефони на комбината. В папката имаше дебела купчина листа. Договорите с абонатите, подробностите по тарифния план, минутите в различните часови пояси, цените, отстъпките, моделите на самите мобилни телефони. И номерата им. Ричър скъса листа с номерата, сгъна го и го прибра в джоба на панталоните си. После отново излезе под дъжда.

Километър и половина и четирийсет минути по-късно Ричър стигна до вътрешния портал, който водеше към тайната зона.