Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nothing to Lose, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Нищо за губене
Издателство „Обсидиан“, София, 2008
Редактор: Кристин Василева
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 978–954–769–178–4
История
- —Добавяне
65
Вон мълча много дълго време. Сервитьорката два пъти идва при тях, за да напълни чашата на Ричър. Вон не докосваше своята.
— А каква е връзката с Калифорния? — попита накрая тя.
— Там сигурно има група от политически активисти, които организират бягството. Може би е основана от местни семейства, в които има военнослужещи. Изградили са система. Изпращат бегълците тук със законните доставки на метални отпадъци, а после техните канадски приятели ги прекарват на север през границата. Преди седем месеца в мотела в Диспеър е отседнала една двойка от Калифорния. Залагам десет срещу едно, че са били от организаторите, които са дошли да търсят съмишленици. И точно тези съмишленици охраняват цялата система. Точно те са разбили прозорците на твоя пикап. Решили са, че съм станал твърде любопитен, и са искали да ме изгонят.
Вон избута чашата си встрани и нареди пред себе си захарницата и двата прибора за сол и пипер. Подреди ги в един ред. После протегна показалеца си и побутна солницата, за да я извади от реда. После пак я побутна, за да я събори.
— Това е по-малката група — каза тя. — Хората от лявата ръка, които са действали зад гърба на Търман. За да помагат на дезертьорите.
Ричър не отговори.
— Знаеш ли кои са? — попита Вон.
— Нямам представа.
— Искам да разбера.
— Защо?
— Защото най-голямото ми желание е да ги арестуват. Искам да разполагам със списък с имената им, когато се обадя на ФБР.
— Добре.
— Защо, ти не искаш ли?
— Не — отвърна Ричър. — Не искам.
Вон беше добре възпитана и вярваше в провинциалните ценности, затова не искаше да се карат в закусвалнята. Просто хвърли някакви пари на масата и излезе. Ричър излезе след нея, както се очакваше от него. Тя зави надясно по улица „Втора“ и тръгна на изток. Към по-тихия край на града или обратно към мотела, или към полицейското управление. Ричър не беше сигурен кое от трите. Или искаше да останат насаме, или да изиска данните за телефонните обаждания от жената в мотела, или да седне пред компютъра в управлението. Вървеше бързо, но Ричър лесно я настигна. Тръгна до нея и зачака тя да заговори първа.
— Ти знаеше за това още вчера — каза тя.
— Още онзи ден — отвърна той.
— Как разбра?
— По същия начин, по който разбрах, че пациентите в болницата на Дейвид са военнослужещи. Всички бяха млади мъже.
— Но изчака онзи камион да прекоси границата, преди да ми кажеш.
— Да, точно така.
— Защо?
— Защото не исках да го спреш.
— Защо не?
— Защото исках Роджърс да успее да избяга.
Вон спря.
— Господи боже, ти си бил военен полицай!
— Тринайсет години — кимна Ричър.
— И си преследвал хора като Роджърс!
— Да, точно така.
— А сега си преминал на тъмната страна?
Ричър не отговори.
— Познаваше ли Роджърс? — попита Вон.
— Никога не го бях чувал — отвърна Ричър. — Но познавам десетки хиляди като него.
Вон отново закрачи напред. Ричър тръгна в крачка с нея. Тя спря на петдесет метра преди мотела. Пред полицейското управление. Тухлената фасада изглеждаше студена в сивата светлина. Алуминиевият надпис изглеждаше още по-студен.
— Те имат дълг — каза Вон. — Ти също. Дейвид е изпълнил своя дълг. Те трябва да изпълнят своя, както и ти.
Ричър не отговори.
— Войниците трябва да отидат, където им заповядат продължи тя. — Трябва да изпълняват заповеди. Те нямат избор. А ти си положил клетва. И трябва да я спазваш. Те са предали страната си. Те са страхливци. И ти също. Не мога да повярвам, че спах с теб. Ти си едно нищо. Отвращаваш ме. Повдига ми се от теб.
— Дългът е къща от карти — каза Ричър.
— Какво означава това, по дяволите?
— Аз отидох, където ми заповядаха. Изпълнявах заповеди. Правех всичко, което ми заповядат, и гледах как десетки хиляди правят същото. И дълбоко в себе си ние бяхме щастливи. Разбира се, постоянно се оплаквахме и мърморехме като всички войници. Но бяхме щастливи, че изпълняваме дълга си. Защото дългът е сделка, Вон. Дългът работи и в двете посоки. Ние изпълняваме дълга си към тях, а те ни се отплащат със същото. И това, което ни дължат, е тържествено обещание да рискуват живота ни само ако има адски добра причина. През повечето време, така или иначе, грешат, но ние обичаме да си представяме, че има някаква добра воля. Поне мъничко. А сега нея я няма. Сега всичко е политическа суета и предизборна кампания. Това е. И хората го знаят. Не можеш да излъжеш войник. Те са виновни, че не изпълниха дълга си, а не ние. Те измъкнаха картата в основата на къщата, на която се крепи всичко, и къщата се срина. А хората като Андерсън и Роджърс останаха там, за да гледат как убиват и осакатяват приятелите им и да си мислят: „Защо? Защо да се занимаваме с тази гадост?“
— И ти вярваш, че най-добрият отговор е да дезертираш?
— Всъщност не. Всъщност вярвам, че най-добрият отговор е цивилните да си станат от дебелите задници и да гласуват така, че да изхвърлят измамниците. Трябва да упражнят контрол. Ето го техния дълг. Следващата най-голяма карта в основата на къщата. Но тази карта също я няма. Така че не ми говори за дезертиране. Защо войниците да са единствените, които не дезертират? Къде изчезнаха двете посоки, в които работи дългът?
— Ти си служил тринайсет години, а сега подкрепяш дезертьорите?
— При дадените обстоятелства разбирам защо са взели подобно решение. Точно защото съм служил тринайсет години. Аз служих по хубаво време. Иска ми се и те да бяха служили по същото. Аз обичах армията. И ненавиждам това, в което я превърнаха. Чувствам се така, все едно имам сестра, а тя се е оженила за някакъв боклук. Как да настоявам да не се развежда?
— Ако сега беше в армията, щеше ли да дезертираш?
Ричър поклати глава.
— Не мисля, че щях да имам толкова кураж.
— Кураж? — повтори Вон.
— Иска се много кураж да дезертираш.
— Хората не искат да чуват, че любимите им са загинали без причина.
— Знам. Но това не променя истината.
— Мразя те — каза Вон.
— Не, не мразиш мен — каза Ричър. — Мразиш политиците, командването, гласоподавателите и Пентагона.
Той помълча и добави:
— И мразиш Дейвид, защото не е дезертирал след първия път.
Вон се обърна към улицата и застина. Затвори очи. Остана така дълго време. Беше пребледняла и долната й устна трепереше. Накрая заговори. Прошепна:
— Аз го карах. Умолявах го да дезертира. Казах му, че можем да започнем отначало, където поискаме, в целия свят. Казах му, че можем да си сменим имената и всичко останало. Но той не се съгласи. Какъв глупак.
А после тя се разплака — направо на улицата, пред мястото, където работеше. Коленете й омекнаха, тя залитна и Ричър я хвана, за да я прегърне. Сълзите й напоиха ризата му. Тялото й се разтърсваше. Тя го обгърна с ръце. Притисна лицето си към гърдите му. Плачеше, хлипаше и виеше за разбития си живот, за провалените си мечти, за онова обаждане по телефона преди две години и за посещението на военния свещеник на вратата, за рентгеновите снимки и за мръсните болници, и за безкрайното съскане на респиратора.
Двамата поеха по улицата — не отиваха никъде, просто искаха да се движат. Небето беше посивяло от ниските облаци и във въздуха се усещаше миризмата на дъжд. Вон избърса лицето си в ризата на Ричър и оправи косата си с ръце. Примигна силно няколко пъти, преглътна и си пое дълбоко дъх. Накрая отново спряха пред полицейското управление и Ричър видя как очите й се плъзнаха по редицата от алуминиеви букви на тухлената фасада.
„Полицейско управление на Хоуп“.
— А защо Рафаел Рамирес не е успял да избяга? — попита тя.
— Рамирес е различен — отвърна Ричър.