Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing to Lose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat(2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Нищо за губене

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Кристин Василева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–178–4

История

  1. —Добавяне

52

Ричър кара по целия път до Хоуп. Вон седеше мълчаливо на мястото си. Заобиколиха Диспеър и се върнаха от изток, по дългия път — по същото шосе, по което беше минал човекът с онзи гранд маркиз в самото начало. Пристигнаха в пет следобед. Слънцето беше ниско в небето. Ричър отби от улица „Първа“ и продължи към улица „Трета“, където беше мотелът. Спря пред рецепцията. Вон го погледна въпросително и той обясни:

— Нещо, което трябваше да направя преди много време.

Двамата влязоха заедно. На рецепцията беше любопитната жена. На стената зад нея се виждаше, че липсват три ключа от стаите. Стаята на Ричър, номер дванайсет, стаята на Мария, номер осем, и още един ключ от стаята на жената с големия размер бельо — стая четири.

— Разкажи ми за гостенката в стая номер четири — каза Ричър.

Жената го погледна и замълча за малко, все едно си събираше мислите, за да състави възможно най-точна и кратка биография. Все едно се канеше да свидетелства в съда.

— Тя е от щата Калифорния — отвърна жената. — Тук е от пет дни. Плати в брой за една седмица.

— Нещо друго? — попита Ричър.

— Пълна е — отвърна жената.

— Възраст?

— Млада. Може би на двайсет и пет или двайсет и шест.

— Как се казва?

— Мисис Роджърс — отвърна жената.

 

 

Когато се върнаха в колата, Вон каза:

— Още една. Но тази е странна. Съпругът й е арестуван чак вчера, а тя е тук от пет дни? Какво означава това?

— Означава, че нашата хипотеза е вярна — отвърна Ричър. — Предполагам, че са пътували заедно допреди пет дни, после той е намерил правилните хора в Диспеър и се е скрил, а тя е дошла направо тук, за да го изчака. Вчера обаче е станала масовата мобилизация, открили са го, попаднал е на грешните хора и са го арестували. Преобърнали са целия град. До последното камъче. И са го намерили.

— Тогава къде е сега?

— Нямаше го в ареста. Може би пак се е върнал при правилните хора.

— Знаех си, че съм чувала името Роджърс — каза Вон. Жена му пристигна с човека, който зарежда супермаркета. Идва от Топика, щата Канзас, на всеки няколко дни. Той я докара. Спомена ми за нея и ми каза как се казва.

— Шофьорите ти докладват?

— Малък град. Нямаме тайни. Мария е пристигнала по същия начин. Беше единственото, което знаех за нея.

— А как пристигна Люси Андерсън?

Вон помълча малко.

— Не знам — каза тя. — Не бях чувала за нея, преди от полицейското управление на Диспеър да я оставят на границата. Преди това не беше идвала.

— Значи е пристигнала от запад.

— Предполагам, че има и такива. Някои пристигат от изток, а други — от запад.

— Което повдига един въпрос, нали? Мария е пристигнала от изток, откъм Канзас, но е накарала стареца със зелената кола да я остави при базата на военната полиция, на запад от Диспеър. Откъде изобщо е знаела, че там има военна база?

— Може би Люси Андерсън й е казала. Тя е минала оттам.

— Не мисля, че двете изобщо са разговаряли.

— Значи може би Рамирес й е казал. Може би по телефона, от Топика. Той е пристигнал от запад, така че е минал покрай базата.

— Но защо я е забелязал? Защо му е направила впечатление? Защо е говорил за нея с приятелката си?

— Не знам.

— Добър човек ли е твоят началник? — попита Ричър.

— Защо?

— Защото пак трябва да му вземем колата.

— Кога?

— По-късно днес.

— По-късно след какво?

— След каквото стане.

— Колко по-късно?

— След осем часа.

— Осем часа е добре — каза Вон.

— Първо отиваме на пазар — заяви Ричър.

* * *

Пристигнаха в железарията точно преди да затворят. Старият продавач с кафявото сако прибираше изложбата от тротоара. Вече беше прибрал машините за почистване на листа и се беше заел с количките. Останалите неща все още си бяха по местата. Ричър влезе в магазина и купи от жената на продавача едно тънко фенерче, две батерии и железен лост, дълъг шейсет и пет сантиметра. После излезе отново на тротоара и купи сгъваема стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Когато трябваше да се пренася или да се прибере някъде, се сгъваше до дължина от метър и двайсет и ширина от петдесет сантиметра. Беше изработена от алуминий и пластмаса и беше много лека. И се събираше на задната седалка на форда.

 

 

Вон го покани на вечеря в осем. Направи го много официално. Каза, че й трябват два часа, за да се приготви. Ричър прекара това време в стаята си в мотела. Първо поспа малко, после се избръсна, взе си душ и си изми зъбите. И се облече. Дрехите му бяха нови, но бельото му вече не беше в най-добрата си форма, така че той просто го изхвърли. Облече си панталоните и ризата, среса се с пръсти, огледа се и реши, че резултатът е задоволителен. Нямаше особено мнение по въпроса за външния си вид. Беше такъв, какъвто беше. Не можеше да се промени. Някои хора го харесваха, а други — не.

Той измина пеш двете пресечки от улица „Трета“ до улица „Пета“ и зави на изток. Беше съвсем тъмно. На петдесет метра от къщата на Вон не виждаше колата на нейния началник. Или беше паркирана на алеята, или Вон я беше върнала. Или някой се беше обадил, защото имаше спешен случай. Или просто си беше променила плановете за вечерта. После обаче Ричър се приближи на трийсет метра от къщата и видя колата, паркирана до бордюра. Беше като дупка в мрака. Тъмно стъкло. Черна боя, още по-матова от годините. Напълно невидима в мрака.

Идеално.

Ричър мина по алеята и натисна звънеца. Средно забавяне на входна врата в предградията в ранна вечер, около двайсет секунди. Вон му отвори точно след девет секунди. Беше облечена с черна рокля без ръкави, дълга до коленете, и черни обувки с нисък ток, като балетни пантофки. Току-що си беше взела душ. Изглеждаше млада и изпълнена с енергия.

Изглеждаше зашеметяващо.

— Здравей — каза Ричър.

— Влез — каза тя.

В кухнята горяха свещи. Масата беше сложена за двама души, имаше две чаши и отворена бутилка вино. От фурната се носеха аромати. На кухненския плот имаше два ордьовъра. Омар, авокадо и резенчета розов грейпфрут на канапе от маруля.

— Основното ястие не е готово — каза тя. — Обърках времето. Отдавна не съм го правила.

— От три години — каза Ричър.

— По-отдавна — каза тя.

— Изглеждаш страхотно — каза той.

— Така ли?

— Най-красивата гледка в щата Колорадо — потвърди той.

— По-красива от връх Пайкс?

— Значително. Трябва да те сложат на корицата на щатския пътеводител вместо върха.

— Ласкаеш ме — каза тя.

— Всъщност не.

— Ти също изглеждаш добре — каза тя.

— Е, това със сигурност е ласкателство.

— Не, добре си се изтупал.

— Постарах се.

— Можем ли да правим това? — попита тя.

— Така мисля — отвърна той.

— Честно ли е спрямо Дейвид?

— Дейвид не се е върнал. Никога не е живял тук. Дейвид не знае.

— Искам пак да ти видя белега — каза тя.

— Защото ти се иска Дейвид да се беше върнал с белег. Вместо така както се върна.

— Предполагам — отвърна тя.

— И двамата имаме късмет — каза Ричър. — Познавам войниците. Цял живот съм бил с тях. Войниците се страхуват от ужасните рани. И от нищо друго. Страхуват се от ампутации, обезобразяване, изгаряния. Аз имам късмет, защото нямам такова нещо, а Дейвид има късмет, защото не знае, че има такова нещо.

Вон не отговори.

— А и двамата имаме късмет, защото познаваме теб каза Ричър.

— Покажи ми белега — каза Вон.

Ричър разкопча ризата и я свали. Вон се поколеба за миг, после докосна белега му — много нежно. Върховете на пръстите й бяха хладни и гладки. Бяха като оголени жици.

— От какво е? — попита тя.

— Кола бомба, в Бейрут.

— Шрапнел?

— Костите на един човек, който беше по-близо до бомбата.

— Това е ужасно.

— За него. Не и за мен. Ако беше метален шрапнел, можеше да ме убие.

— Струваше ли си?

— Не — отвърна Ричър. — Естествено, че не. Не си струва от много време насам.

— Колко много?

— От хиляда деветстотин четирийсет и пета — каза той.

— Дали Дейвид е знаел това?

— Да — отвърна Ричър. — Разбира се. Аз познавам войниците. Няма други хора, които да разсъждават по-реалистично. Никой не може да измами войниците, колкото и да се опитва. Нито за миг.

— Но все пак отиват?

— Да, точно така. Винаги отиват.

— Защо?

— Не знам. Никога не съм знаел.

— Колко време беше в болницата?

— Само няколко седмици.

— Толкова ли беше кофти, колкото е болницата на Дейвид?

— Беше много по-зле — отвърна Ричър.

— Защо болниците са толкова кофти?

— Защото от гледна точка на армията раненият войник, който вече не може да се сражава, по същество е боклук. Така че ни оставят на цивилните, а на цивилните също не им пука.

Вон притисна длан към белега му, после я плъзна отзад на гърба му. Направи същото и с другата си ръка, от другата му страна. Прегърна го през кръста и притисна бузата си в гърдите му. После вдигна глава и Ричър се наведе да я целуне. Имаше вкус на топлина, вино и паста за зъби. Ухаеше на сапун, чиста кожа и деликатен парфюм. Косата й беше мека. Очите й бяха затворени. Езикът на Ричър се плъзна по непознатите зъби и намери езика й. Той прегърна главата й с едната си ръка и отпусна другата на кръста й.

Беше дълга, дълга целувка.

Тя се откъсна от него, за да си поеме дъх.

— Можем да го направим — каза тя.

— Вече го правим — каза той.

— Искам да кажа, че имаме право.

— Така мисля — каза отново той.

Усещаше края на ципа на роклята й с кутрето на дясната си ръка. Кутрето на лявата му ръка беше отпуснато на извивката на хълбока й.

— Защото ти ще си заминеш — каза тя.

— След два дни — отвърна той. — Най-много три.

— Без усложнения — каза тя. — Няма да стане за постоянно.

— Не мога да правя нищо за постоянно — отвърна той.

Ричър отново се наведе да я целуне. Раздвижи ръка и дръпна ципа на роклята й. Отдолу беше гола. Топла, мека, гладка, гъвкава и ухаеща. Ричър се наведе и я вдигна едната му ръка беше под коленете й, а другата на раменете. Понесе я по коридора към мястото, където предполагаше, че е спалнята, като не спираше да я целува. Имаше две врати. Две спални. Едната имаше миризма на стая, която не се използва, а другата — нейната миризма. Ричър я внесе в спалнята и я остави на пода, така че роклята й се свлече от раменете. Поцелуваха се още малко, после ръцете й намериха копчето на панталоните му. Минута по-късно вече бяха на нейното легло.

 

 

След това вечеряха. Първо ордьоврите, после основното ястие — свинско с ябълки, подправки, кафява захар и бяло вино. За десерт се върнаха в леглото. В полунощ се изкъпаха заедно. После се облякоха — Ричър със своите панталони и риза, а Вон с черни джинси, черен пуловер, черни гуменки и един тънък черен кожен колан.

Само това.

— Без пистолет? — попита Ричър.

— Не нося пистолета, когато не съм на работа — отвърна тя.

— Добре — каза той.

В един часа през нощта двамата излязоха от къщата.