Лий Чайлд
Нищо за губене (5)

5

Ричър остана неподвижен.

— В какво ме обвинявате?

— Все ще измисля нещо — отвърна полицаят.

Той хвана пушката с една ръка, за да извади белезниците от кобура на колана си. Протегна ръката с белезниците, единият от мъжете зад него пристъпи напред, взе ги от него и заобиколи Ричър.

— Сложи си ръцете зад гърба — нареди полицаят.

— Тези момчета упълномощени ли са да арестуват гражданите? — попита Ричър.

— Важно ли ти е?

— Не. Но на тях им е важно. Ако ме пипнат, без да имат причина за това, ще им счупя ръцете.

— Всички са упълномощени — каза полицаят. — Особено онзи, когото току-що нокаутира.

Отново беше хванал пушката с две ръце.

— Беше при самозащита — обясни Ричър.

— Запази оправданието за съдията — отвърна полицаят.

Мъжът, който беше заобиколил Ричър, дръпна ръцете му назад, за да му сложи белезниците. Другият, който беше говорил през цялото време, отвори задната врата на патрулката и я задържа, все едно беше портиер на хотел, който е повикал такси.

— Влизай в колата — нареди полицаят.

Ричър остана на мястото си, като обмисляше с какви възможности разполага. Не му отне много време. Нямаше никакви възможности. Беше окован с белезници. На метър и половина зад него имаше един противник. На два метра и половина пред него имаше полицай. На метър и половина зад полицая имаше още двама противници. Пушката за борба с безредиците беше мосбърг. Не разпознаваше точния модел, но по принцип уважаваше тази марка.

— Влизай в колата — повтори полицаят.

Ричър пристъпи напред, покрай отворената врата, сви се на две и се пъхна в колата със задника напред. Седалката беше тапицирана с дебел винил, така че лесно се плъзна по нея. Подът на колата беше с гофрирана гума. Между предните и задните седалки имаше прозрачна пластмасова стена, която издържаше на изстрел. Задната седалка беше доста тясна. Не беше удобно да се седи, особено с ръцете зад гърба. Ричър протегна крака — зад лявата и зад дясната предна седалка. Предполагаше, че ще се пораздруса.

Полицаят отново седна зад волана. Окачването на колата пое тежестта му. Той прибра пушката в калъфа между седалките. Затръшна вратата, даде на скорост и рязко настъпи газта. Инерцията блъсна Ричър назад. След това шофьорът наби спирачките, за да спре на някакъв светофар, и инерцията блъсна Ричър напред. Успя да се завърти в движение, така че да се удари в пластмасовата стена с рамото напред. Полицаят повтори същата процедура и на следващото кръстовище. И на по-следващото. Но за Ричър нямаше проблем. Очакваше се. И той беше карал по същия начин едно време, когато самият той седеше зад волана, а отзад се возеше някой друг. А тук градчето беше малко. Където и да беше полицейското управление, нямаше как да е много далеч.

 

 

Полицейското управление се оказа на четири пресечки на запад и на две пресечки на юг от ресторанта. Намираше се в поредната безлична тухлена сграда, а улицата пред него беше достатъчно широка, така че полицаят паркира по диагонал до бордюра. Пред управлението имаше още една патрулка. И толкова. Малък град, с малко полицейско управление. Сградата беше на два етажа. На приземния етаж беше полицията, а на втория — съдът. Ричър предположи, че в мазето има килии. Остави се да го вкарат в управлението без никакви приключения. Не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Нямаше никакви шансове като беглец без кола в един град, юрисдикцията, на който стигаше на двайсет километра в едната посока, а в другата може би дори повече. Зад бюрото седеше патрулен полицай, който като нищо можеше да е по-малкият брат на полицая, който го арестува. Беше със същите габарити, същото лице и същата коса, но малко по-млад. Свалиха белезниците на Ричър и той предаде за съхранение нещата от джобовете си и връзките на обувките си. Не носеше колан. Поведоха го надолу по едно вито стълбище и го затвориха в килия с размери два метра на два и половина. Древната й метална решетка изглеждаше така, все едно бе боядисвана поне петдесет пъти.

— Адвокат? — попита той.

— Познаваш ли някой? — попита го полицаят зад бюрото.

— Общественият защитник ще свърши работа. Полицаят кимна, заключи решетката и се отдалечи.

Ричър остана сам. В ареста нямаше други задържани. В тесния коридор имаше общо три килии, без прозорци. Във всяка килия имаше метален нар и тоалетна от неръждаема стомана, над която беше вграден умивалник. На тавана имаше телена решетка, зад която светеха лампи. Ричър пусна студена вода, за да изплакне дясната си ръка, и потърка кокалчетата си. Бяха натъртени, но иначе им нямаше нищо. Той легна на леглото и затвори очи. Добре дошъл в Диспеър, помисли си той.