Лий Чайлд
Нищо за губене (48)

48

Ричър си поръча още кафе, а Вон — още сок. Часовникът в главата на Ричър удари един часа, а след минута го последва и часовникът на стената на закусвалнята. Вон погледна своя и каза:

— Трябва да се връщам на работа.

— Добре — отвърна Ричър.

— Иди да се наспиш.

— Добре.

— Ще дойдеш ли с мен до Колорадо Спрингс? До лабораторията, за да занесем пробата от водата?

— Кога?

— Утре… или днес, или каквото там е в момента.

— Не разбирам нищо от вода.

— Точно затова отиваме в лабораторията.

— По кое време?

— Да тръгнем в десет?

— Много е рано за теб.

— Аз и бездруго не спя. Пък и ми е последното дежурство. Сега ще почивам четири дни. Давам десет нощни, после почивам четири. Освен това трябва да тръгнем по-рано, защото има много път дотам и обратно.

— Гледаш да не направя някоя беля? Дори когато не си на работа?

— Вече се отказах от тази идея.

— Тогава защо?

— Защото бих искала да дойдеш с мен — отвърна Вон. Нищо повече.

Тя остави четири долара на масата за сока. Върна приборите за пипера, солта и захарта по местата им. После се измъкна от сепарето, отдалечи се, отвори вратата и закрачи към колата си.

Ричър си взе душ и в два часа сутринта беше в леглото. Спа непробудно и се събуди в осем. Отново си взе душ, после прекоси целия град до железарията. Постоя пет минути отвън, като разглеждаше сгъваемите стълби на тротоара, после влезе вътре, намери закачалките с панталони и ризи и си избра нови. Този път си взе по-тъмни на цвят дрехи, от друга марка. Бяха предварително прани още при производството, така че платът беше по-мек. В дългосрочен план нямаше да издържат толкова, но Ричър не се интересуваше от дългосрочни планове.

Преоблече се в стаята си в мотела и остави старите дрехи сгънати на пода, до кошчето за боклук. Може би камериерката имаше някой роднина, който носеше неговия номер. Може би знаеше как да пере дрехите по такъв начин, че да станат поне малко сгъваеми. После излезе от стаята си и забеляза, че в банята на Мария свети. Отиде на рецепцията. Жената си стоеше на високото столче. Ричър погледна над рамото й и видя, че ключът от стаята на Мария не е на стената. Жената го забеляза и подхвърли:

— Върна се тази сутрин.

— По кое време?

— Много рано. Около шест.

— Видя ли с какво дойде?

Жената се огледа, сниши глас и отговори:

— С бронирана кола. И един войник.

— Бронирана кола?

— От тези, които дават по новините.

— Хъмви? — попита Ричър.

Жената кимна.

— Като много голям джип, но брониран. Войникът не остана. За което се радвам. Не съм тесногръда, но все пак не мога да позволя такива неща. Не и тук.

— Не се тревожи — каза Ричър. — Тя вече си има приятел.

Или поне си имаше, добави наум.

— Прекалено е млада, за да се занимава с войници каза жената.

— Има ли възрастово ограничение?

— Трябва да има.

Ричър си плати стаята и се върна обратно, като смяташе наум. Старецът беше казал по телефона, че е оставил Мария пред базата на военната полиция около осем и половина предишната сутрин. Тя се беше върнала с хъмви в шест сутринта. Бронираната кола не беше обикаляла по междущатската магистрала. Беше минала направо през Диспеър, което беше най-много трийсет минути път. Значи тя беше задържана в базата за двайсет и един часа. Следователно нейният проблем беше извън юрисдикцията на бойното поделение. Бяха я заключили в някакво помещение, докато нейната история премине нагоре по командната верига. Поредица от телефонни обаждания на все по-високо ниво, гласова поща, кодирани телекси. Може би дори конферентен разговор. В крайна сметка някъде нагоре беше взето решение, бяха освободили момичето и бяха предложили да я закарат обратно.

Бяха й предложили съчувствие, но не и помощ.

Помощ за какво?

Ричър спря пред вратата на нейната стая и се заслуша. Душът не работеше. Той почака една минута, за да й остави време да се изсуши, и още една, за да се облече. После почука на вратата. След още една минута тя му отвори. Косата й блестеше от влагата. Така изглеждаше с още няколко сантиметра по-дълга. Беше облечена с джинси и синя тениска. Без обувки. Имаше мънички стъпала, като на дете. Пръстите на краката й бяха прави. Беше отгледана от съзнателни родители, които се грижеха детето им да носи подходящи обувки.

— Добре ли си? — попита Ричър.

Глупав въпрос. Тя не изглеждаше добре. Изглеждаше мъничка, уморена, изгубена и объркана.

Тя не отговори.

— Ходила си във военната база, за да питаш за Рафаел? — продължи той.

Мария кимна.

— Смятала си, че ще ти помогнат, но те не са го направили?

Тя кимна.

— Казали са ти, че е работа на полицейското управление в Диспеър ли?

Мария не отговори.

— Може би аз ще мога да ти помогна. Или полицейското управление в Хоуп. Искаш ли да ми разкажеш какво става?

Тя не каза нищо.

— Не мога да ти помогна, ако не разбера какъв е проблемът — каза той.

Мария поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого.

От начина, по който произнесе „не мога“, стана ясно, че това е окончателно решение. Не беше сърдито, ядосано или капризно — беше спокойно, разумно, зряло и в крайна сметка напълно обективно. Все едно беше премислила пълния набор от възможности и беше достигнала до извода, че всъщност разполага само с една. Все едно щяха да настъпят неизбежни и фатални усложнения, ако си отвори устата.

Не можеше да каже на никого.

И толкова.

— Добре — каза Ричър. — Дръж се.

После си тръгна, отиде в закусвалнята и си поръча храна.

 

 

Предполагаше, че Вон смята да го вземе от мотела, затова в десет без пет се върна и седна на пластмасовия шезлонг пред вратата на стаята си. Тя се появи в десет и три минути — в обикновен черен форд краун виктория. Боята беше потъмняла от времето. Цивилна полицейска кола, като на детектив. Вон спря до него и отвори прозореца.

— Да не са те повишили? — попита Ричър.

— Това е колата на шефа — обясни тя. — Съжали ме и ми я даде. След като заради теб ми потрошиха пикапа.

— Намери ли престъпника с хартийката от дъвка?

— Не. Обаче вече е сериен престъпник. По-късно открих и вътрешното фолио от дъвката. Технически погледнато, това са две отделни престъпления.

— Мария се върна. Военната полиция я докарала рано тази сутрин.

— Казва ли нещо?

— Нито дума.

Ричър стана, заобиколи и седна до нея. Колата беше много обикновена. Черна пластмаса и протрита сива тапицерия. Приличаше на кола под наем, която не си знае годините. Отпред беше пълно с полицейско оборудване. Радиостанция, лаптоп на стойка, видеокамера на таблото, харддиск-рекордер, червена сигнална лампа на кабел. Но нямаше защитна стена между предните и задните седалки, така че седалката до шофьора можеше да се дръпне максимално назад. Щеше да му бъде удобно. Имаше много място за краката. Пробата от водата беше на задната седалка. Вон изглеждаше добре. Беше облечена със стари сини джинси и бяла риза с английска яка — най-горните две копчета бяха отворени, а ръкавите й бяха навити до лактите.

— Изглеждаш различно — отбеляза тя.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Имаш нови дрехи, идиот такъв.

— Купих си ги тази сутрин — обясни Ричър. — От железарията.

— По-хубави са от предишните.

— Не се привързвай към тях. Скоро няма да ги има.

— Колко най-дълго си носил едни и същи дрехи?

— Осем месеца — отвърна Ричър. — Пустинна камуфлажна униформа, по време на Първата война в Залива. Така и не ги свалих. Тогава имаше всякакви гадории със снабдяването. Нямахме нито резервни униформи, нито пижами.

— Бил си в Първата война в Залива?

— От начало до край.

— И как беше?

— Горещо.

Вон излезе от паркинга на мотела и зави на север по улица „Първа“. После зави наляво, на изток, към Канзас.

— Ще заобиколим ли? — попита Ричър.

— Мисля, че така е по-добре.

— И аз така мисля — съгласи се Ричър.

* * *

Колата им очевидно беше полицейска, а шосетата бяха пусти, така че Вон поддържаше средна скорост от сто и петдесет километра почти по целия път, право към планините. Ричър познаваше донякъде Колорадо Спрингс. Там беше Форт Карсън — военна база, поделена между армията и военновъздушните сили. Иначе беше приятно място. Имаше красиви пейзажи, въздухът беше чист, често беше слънчево и гледката към връх Пайкс беше впечатляваща. Центърът на града беше малък и подреден. Щатската лаборатория се помещаваше в каменна административна сграда. Беше сателит на главната лаборатория на щата, която беше в Денвър, столицата на Колорадо.

Водата представляваше сериозен проблем в целия щат. Никъде нямаше достатъчно. Вон предаде бутилката, попълни един формуляр и служителят го закрепи за самата бутилка с ластик. После тържествено отнесе бутилката, все едно точно тази вода имаше силата да спаси света — или да го унищожи. Накрая се върна и уведоми Вон, че ще й съобщят резултатите по телефона, но от лабораторията искат и някакви данни за цялостното потребление на ТХЕ в Диспеър. Лаборантът им обясни, че използват приближена формула, според която се предполагаше определен процент на изпаряване и определен процент на абсорбиране в почвата, така че важните стойности всъщност бяха какви количества от химикала изтичат в почвата и каква е дълбочината на подпочвените води. В щатската лаборатория знаеха каква е дълбочината на подпочвените води в окръг Халфуей с точност до сантиметър, така че единственото неизвестно беше точното количество ТХЕ, което изтича от комбината.

— Какви са симптомите? — попита Вон. — Ако водата вече е замърсена?

Лаборантът хвърли поглед към Ричър, преди да отговори.

— Рак на простатата. Това е първият сигнал. Удря първо мъжете.

* * *

Двамата се върнаха в колата. Вон изглеждаше разсеяна. Ричър не знаеше какво я тревожи. Тя беше полицейски служител и съзнателен гражданин, но очевидно имаше и нещо друго освен евентуалната химическа заплаха за подпочвените води в нейния град. Ричър не знаеше и защо го беше поканила да дойде с нея. По пътя не си говориха много. Ричър не можеше да разбере дали тя наистина се радва на неговата компания.

Вон потегли, продължи стотина метра по една улица с много дървета и спря на светофара на едно Т-образно кръстовище. Наляво беше на запад, а надясно — на изток. Светна зелено, но тя не помръдна. Остана неподвижна зад волана, като поглеждаше първо наляво, а после надясно, все едно не можеше да вземе решение. Зад нея се чу клаксон. Тя погледна в огледалото, после се обърна към Ричър.

— Ще дойдеш ли с мен да видя мъжа ми?