Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nothing to Lose, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Нищо за губене
Издателство „Обсидиан“, София, 2008
Редактор: Кристин Василева
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 978–954–769–178–4
История
- —Добавяне
45
Ричър заобиколи комбината от юг и продължи, докато каменната стена на жилищната зона не се издигна пред него. Беше трудно да я различи в тъмното. Но щеше да бъде лесно да я изкачи. Имаше предостатъчно места за опора на краката, защото камъните не бяха скрепени с хоросан. Ричър заобиколи половината стена и спря пикапа срещу мястото, където предполагаше, че се намира хангарът. Спря двигателя, излезе тихо от колата и десет секунди по-късно вече се намираше от другата страна на стената. Пистата беше точно пред него. Беше около двайсет метра широка и към деветстотин метра дълга утъпкана, внимателно подравнена и старателно поддържана. В двата й края имаше по една ниска издутина — бетонна основа за светлини, които да я огряват по цялата й дължина. От другата страна на пистата имаше широко пусто пространство, нашарено с растения. Всички бяха с остри листа и изглеждаха сребристи под нощното небе. Местни видове, приспособени към живота в пустинята. Наричаха се „ксерофилни“ или сухолюбиви растения. Думата идваше от гръцкия корен „ксеро“, който означава „сух“. Оттам идваше и думата „ксерокопиране“ — процес на копиране без течни химикали. Зенон сигурно нямаше да схване принципа на ксерокопирането, но щеше да одобри използването на ксерофилни растения в тази жилищна зона. Зенон вярваше в следването на естествените закони. В приемането на съдбата, без да се задават въпроси. Според него човек трябваше да лежи на слънце и да яде зелени смокини, вместо да губи време и усилия да променя природата с напояване и обработване на земята.
Ричър прекоси пистата. Зад последните сухолюбиви растения беше разположен големият хангар. Ричър тръгна право към него. Беше сграда с три стени, отворена отпред, широка около петнайсет метра, висока около шест и дълга около десет. И беше изцяло запълнена от един бял самолет. Пайпър, модел чероки, паркиран с носа навън, идеално хоризонтален на триъгълния си колесник, неподвижен и покрит с нощна влага. Наближаваше десет вечерта.
Наближаваше средната точка на обичайния му нощен летателен план. Но точно тази нощ самолетът си стоеше на земята. И изобщо не беше летял.
Защо?
Ричър влезе в хангара и заобиколи дясното крило. Намери стъпалото, качи се на крилото и надникна през прозореца. Беше прекарал известно време в малки самолети, когато армията държеше да го транспортира донякъде по-бързо, отколкото можеха да го закарат с джип или самолет. Малките самолети не му харесваха особено. Изглеждаха му прекалено миниатюрни и някак несериозни. Приличаха на коли с крила. Винаги си казваше, че със сигурност са по-добре конструирани от коли, но никога не беше откривал конкретни доказателства за това. Навсякъде виждаше само тънък метал, огънат и закрепен с нитове, тънки проводници и кашлящи двигатели. Черокито на Търман не изглеждаше по-добре. Беше най-обикновен работен самолет с четири места, поизносен и мръсен. Имаше тенекиени врати, предно стъкло от две части и табло, което беше по-просто устроено от таблото в повечето съвременни автомобили. Единият прозорец беше пукнат. Седалките изглеждаха смачкани, а предпазните колани — оплетени и износени.
В кабината на самолета не се виждаха никакви документи. Нито карти, нито летателен дневник със записани географски ширини и дължини. Самолетът нямаше и никакъв товарен капацитет. Виждаха се само няколко ниши за багаж и трите седалки за пътниците. Люси Андерсън беше казала, че хората не пътуват за удоволствие нощем. „Нищо не се вижда.“ Значи Търман пренасяше нещо донякъде или отнякъде. Или ходеше на гости на някой приятел. Или на някоя приятелка. Може би имаше някоя приятелка, която приема гости само нощем.
Ричър скочи от крилото и излезе от хангара. Разходи се в тъмното и разгледа другите постройки. Имаше гараж за три автомобила, разположен в края на права алея. Алеята беше дълга триста метра и водеше до портал в стената с врата от ковано желязо. Имаше и още една постройка, подобна на хамбар, в която сигурно държаха земеделски инструменти. Самата къща беше великолепна. Беше построена от дървени греди, полирани до блясък. Покривът беше на нива, с остри върхове, като на планинска хижа. Някои от прозорците бяха високи по два етажа. Вътре се виждаше скъпа дървена ламперия. Таваните се извисяваха като в катедрала. Имаше каменни акценти, дебели килими, дивани и кресла с кожена тапицерия. Беше от онези джентълменски домове, в които винаги трябва да ухае на дим от пури. Ричър все още усещаше вкуса на цигарата в устата си. Обиколи цялата къща, като си мислеше за онзи цитат от Библията, в който се казва, че е по-лесно камила да мине през иглено ухо, отколкото богат човек да влезе в царството небесно. Накрая се върна до хангара и за последен път погледна самолета. След това се върна по стъпките си, прекоси пистата и стигна до стената. Десет секунди по-късно вече беше в откраднатия пикап.
Ричър направи обратен завой през пясъка, доближи се до металната стена на комбината и пое покрай нея обратно на часовниковата стрелка. Беше лесно да се изкатери по каменната стена на жилищната зона, но металната стена беше невъзможна за преодоляване. Представляваше отвесна метална плоскост, висока два и петдесет, на върха, на която имаше непрекъснат хоризонтален цилиндър с диаметър два метра. Като руло тоалетна хартия, поставено върху дебела книга с твърди корици. Стената беше проектирана като стените на затворите. Ричър имаше теоретични познания по този въпрос. Все пак едно време се беше интересувал от затвори — по професионални причини. Каменните и тухлените стени, както и телените огради можеха да бъдат преодолени, независимо колко са високи. Натрошените стъкла на върха можеха да се покрият с някаква дебела материя. Бодливата тел можеше да бъде смачкана или срязана с клещи. Но цилиндрите с диаметър два метра бяха непобедими. Бяха проектирани в такова съотношение с дължината на човешката ръка и ширината на човешката длан, че не предлагаха никаква опора или място за хващане. Да се покатериш по тях беше също толкова невъзможно, колкото да пропълзиш по тавана.
Така че Ричър продължи през огромния празен паркинг, като хранеше напразната надежда, че порталът за работниците може да е отворен или че някой от ключовете на помощника може да го отключи. Но порталът беше заключен и никой от ключовете не ставаше за него. Защото порталът изобщо нямаше ключалка. Вместо това имаше сива метална кутия, разположена вдясно от него на стената — на достатъчно голямо разстояние, така че отворената врата да не я закрива. Кутията беше от онези, в които обикновено се помещават различни електрически устройства на открито. Отваряше се с пружина. Вътре имаше клавиатура. С десет клавиша, означени с цифрите от едно до девет плюс нула, разположени като клавиатурата на телефон. Общо 3 628 800 комбинации. Трябваха седем месеца, за да изпробва всичките. Ако беше машинописка, щеше да се справи за шест.
Ричър продължи, направи ляв завой и пое покрай северната стена по коловозите, оставени от шевролетите на охраната, като хранеше напразната надежда, че порталът за камиони може да е отворен. Имаше малко по-големи шансове за това. Все пак бяха потеглили набързо — шевролетите, линейката и противопожарната кола, ако имаше такава. Когато бързат, хората не се стараят особено.
Ричър намали скоростта и отново зави наляво.
Порталът за камиони наистина беше отворен.
Беше от две части, които се отваряха навън на релси в земята. И двете части бяха широко отворени. Взети заедно, представляваха нещо като фуния с формата на буквата „V“, която водеше право към огромната дупка в стената и тъмнината зад нея.
Ричър паркира пикапа на заден ход върху релсите на портала, така че да не могат да се затворят, и взе ключовете от колата със себе си. Може би порталът щеше да се затвори автоматично, след като мине известно време. А Ричър не искаше да се затваря, каквото и да се случи. Не искаше да се намира вътре, когато се затвори. Защото щеше да бъде също толкова невъзможно да се изкатери навън, колкото и навътре.
После Ричър измина трийсет метра навътре в комбината. Под краката си усещаше познатия терен — лепкав от смазка и машинно масло, неравен от натрошени стружки. Ричър спря и долови присъствието на гигантски силуети пред себе си. Пресите, пещите и крановете. Погледна надясно и различи силуетите на фургоните и резервоарите. Зад тях, на километър и половина разстояние, невидима в нощта, беше тайната зона. Той се обърна и закрачи в тази посока.
И тогава светлините се включиха.
Електричеството с пукот се втурна по кабели, по-дебели от ръката му, и част от секундата по-късно навсякъде около него бликна синя, ослепителна светлина, по-ярка от слънчевата. Усещането беше разтърсващо. Беше като физически удар. Ричър стисна очи, вдигна ръце над главата си и едва се удържа да не падне на колене.