Лий Чайлд
Нищо за губене (43)

43

Колата буквално прелетя над възвишението, след което далечните Скалисти планини отново започваха да изглеждат по-близки. Едва тогава Вон отпусна педала за газта и остави колата да намали скоростта и да спре, за което й трябваше цял километър. После Вон се обърна и цяла минута гледа през задното стъкло. Все още бяха на територията на Диспеър. Но зад тях цареше тишина. Тя спря на банкета, с две колела в пясъка, и остави двигателя да работи на празен ход. Облегна се и отпусна двете си ръце в скута.

— Трябва ни щатската полиция — каза тя. — В онзи град управлява тълпата, а имаме изчезнала жена. Какъвто и да е бил Рамирес за тях, не можем да предполагаме, че ще се отнесат добре с приятелката му.

— Не можем да предполагаме нищо — отвърна Ричър. Не сме сигурни, че тя е при тях. Дори не сме сигурни, че мъртвото момче е Рамирес.

— Съмняваш ли се в това?

— Щатската полиция ще се усъмни. Поне засега цялата история е чиста фантастика.

— Тогава какво ще правим?

— Ще намерим доказателства.

— Как?

— Ще се обадим в Денвър.

— Какво има в Денвър?

— Една зелена кола — отвърна Ричър. — И човекът, който я кара. Денвър е на четиристотин и осемдесет километра, значи шест часа път, да кажем седем, ако е спрял за обяд. Ако е тръгнал към осем часа тази сутрин, вече е пристигнал. Трябва да му се обадим, да го попитаме дали е качил Мария на автостоп и ако да, къде точно я е оставил.

— Знаеш ли как се казва този човек?

— Не.

— А телефона му?

— Не.

— Страхотен план — каза Вон.

— Той идваше на гости на трите си внучета в Хоуп. Трябва да се върнеш в града и да провериш семействата, в които има три деца. Попитай ги дали не е идвал дядо със зеления си гранд маркиз. Все някъде ще ти отговорят положително. Тогава ще разбереш и телефона на следващата му спирка. Брат или сестра в Денвър — с още четири деца, които дядото иска да види.

— А ти какво ще правиш?

— Връщам се в Диспеър.

 

 

Ричър слезе от колата в пет и трийсет и пет — на тринайсет километра западно от Хоуп и на тринайсет източно от Диспеър. Точно по средата на ничията земя. Проследи как Вон потегля към Хоуп, после се обърна и закрачи в обратната посока. Вървеше по самото шосе, за да не губи време. Започна да смята наум. Ето информацията, с която разполагаше. Две хиляди и шестстотин жители, от които приблизително една четвърт бяха твърде стари или твърде млади, за да се занимават с нещо. Оставаха хиляда и осемстотин души, и то след шест часа вечерта, когато комбинатът затваряше. Наскоро превърнати в помощници на полицията, неуверени в собствените си възможности и без никакъв опит. През деня имаше видимост, така че можеха да действат заедно. През нощта обаче трябваше да се разпръснат, за да образуват жива верига. И все пак щяха да стоят близо един до друг, за да се поддържат взаимно. Значи нямаше да има външни постове. Децата щяха да останат със семействата си. Всеки елемент от периметъра щеше да поддържа визуален контакт със съседните. Отделните хора или групи хора по веригата нямаше да се отдалечат на повече от четири метра един от друг. Някои щяха да носят фенерчета. Други щяха да водят кучета. В най-лошия случай щяха да образуват жива верига с дължина от шест хиляди метра, която можеше да затвори кръг с диаметър около два километра.

Такава окръжност едва щеше да стигне, за да покрие града. И със сигурност не можеше да огради едновременно града и комбината. Освен това щеше да бъде постегната около шосето в двата края на града, особено в този край, който се падаше откъм Хоуп. На останалите места веригата щеше да изтънява. Сигурно щеше да изтънява до скъсване. Може би в храсталаците щяха да обикалят хора с пикапи. Може би и шевролетите на охраната от комбината щяха да патрулират наоколо. Поведението на младежите щеше да бъде непредсказуемо. Щяха да са развълнувани от приключението и възможността да се окичат със слава. Но и бързо щеше да им омръзне. Всъщност на всички щеше да им омръзне бързо. Щяха да се уморят и да се потиснат. Ефективността им щеше да бъде най-висока през първия час и щеше да спадне през следващите два или три. Още преди полунощ вече нямаше да бъдат особено ефективни, а в малките часове на нощта — изобщо.

„Какво е заключението ти?“

Заключението на Ричър беше, че жителите на Диспеър не представляват сериозен проблем. Слънцето беше залязло зад далечните планини. На хоризонта грееше меко оранжево сияние. Ричър продължи право към него.

* * *

В седем часа вечерта Ричър си представи как Вон започва нощната си смяна — в Хоуп. В седем и петнайсет Ричър вече беше на два километра от мястото, където преди се беше събрала тълпата — в Диспеър. Смрачаваше се. Ричър не виждаше никого в далечината, следователно никой не можеше да види и него. Той слезе от пътя и пое по диагонал на югозапад, като се опитваше да поддържа скоростта. Градът пред него беше тъмен и притихнал. Много притихнал. Към седем и половина вечерта Ричър беше навлязъл на шестстотин метра в пясъка и едва тогава осъзна, че не беше чул самолета да излита, както всяка вечер. Нямаше нито шум от двигател, нито светлинки в небето.

Защо?

Той спря в мрака и състави няколко възможни сценария. После продължи по широка окръжност около града безшумен и невидим в мрака.

 

 

Към осем часа вече се приближаваше към целта. Очакваха го от изток, така че се приближаваше от югозапад. Това не представляваше гаранция за безопасност, но все пак беше по-добре от нищо. По-способните щяха да бъдат разпръснати по цялата верига, но неравномерно. Ричър вече беше заобиколил по фланга повечето от хората, за които трябваше да се тревожи. Беше забелязал и един пикап — очукана машина с четири фара на покрива. Колата бавно подскачаше през храсталаците и се отдалечаваше от него.

Ричър продължи и спря зад една скала. Намираше се на петдесет метра от задната страна на една дълга редица работнически домове. Бяха ниски едноетажни къщи, разположени на голямо разстояние една от друга, защото земята в пустинята беше евтина, а и септичните системи не работеха добре, когато къщите бяха по-нагъсто. Празните места между къщите бяха три пъти по-широки от самите къщи. Небето беше почти черно, защото луната беше скрита зад облаците. В празните места между къщите имаше пазачи. Ричър се огледа от ляво на дясно и различи един човек, после една групичка хора, още един сам човек и още един. Всички бяха въоръжени с пръчки, тояги или бухалки. Заедно образуваха верига: въоръжен пазач, къща, въоръжени пазачи, къща, въоръжен пазач, къща, въоръжен пазач.

Пазачите смятаха, че самите къщи също изпълняват защитна функция.

Но грешаха.

Ричър чуваше кучешки лай тук-там в далечината животните бяха възбудени и разтревожени от необичайната човешка активност толкова късно вечер. Това не беше проблем. Кучета, които лаят прекалено много, всъщност не вършат по-добра работа от кучетата, които изобщо не лаят. Вторият пазач от дясно на ляво имаше фенерче. Включваше го на предвидими интервали, описваше дъга с лъча от светлина и отново го изключваше, за да пести батерията.

Ричър пое наляво.

Придвижи се зад една къща, която беше съвсем тъмна. Просна се на земята и запълзя право към нея. Военният рекорд за пълзене на петдесет метра беше около двайсет секунди. В другата крайност бяха снайперистите, които можеха да пълзят цял ден, за да изминат петдесет метра и да застанат на нужната позиция. Ричър си беше предвидил пет минути. Достатъчно бързо, така че да свърши работа, и достатъчно бавно, така че да не рискува. Като цяло човешкият мозък е настроен да обръща внимание на обекти, които се движат бързо и неравномерно. Никой не забелязва приближаваща костенурка. Всички забелязват атакуващ гепард. Ричър пълзеше бавно и равномерно, на колене и лакти, отпуснал глава до земята. Не спираше. Измина десет метра. Двайсет. Трийсет. Четирийсет.

След четирийсет и пет метра пресметна, че вече не се вижда от пространството между къщите. Зрителният ъгъл не го позволяваше. Въпреки това продължи да пълзи, докато не стигна до самата къща. Едва тогава се изправи и се ослуша за някаква реакция — извън къщата или вътре в нея.

Нищо.

Ричър стоеше до вратата на кухнята. Пред нея имаше обикновена дървена площадка, към която водеха три стъпала. Ричър бавно се изкачи по тях с разтворени крака, така че да стъпва на дъските точно там, където бяха заковани за страничните перила. В деветдесет и пет процента от случаите стълбищата скърцаха по средата, където конструкцията беше най-слаба. Ричър хвана дръжката на вратата и я повдигна. В деветдесет и пет процента от случаите вратите скърцат, защото са увиснали на пантите. Така че беше полезно да ги натиснеш нагоре.

Ричър отвори вратата, влезе, обърна се и я затвори зад гърба си. Намираше се в тъмна тиха кухня. Подът беше от износен линолеум, а във въздуха се усещаше миризма на пържено. В полумрака се различаваха очертанията на шкафове и полици. Имаше мивка с повреден кран, който капеше на всеки двайсет и три секунди. Отделяше се по една тежка капка, която се удряше в керамичната повърхност на умивалника. Ричър си представи как капката се разбива във формата на корона, като изхвърля по-малки капчици в идеална окръжност около себе си.

Той прекоси кухнята до вратата към коридора. Подуши мръсен килим и стари мебели в дневната отдясно. Продължи по коридора към входната врата. Тя представляваше най-обикновен кух правоъгълник, с малко прозорче от боядисано стъкло. Ричър хвана дръжката, завъртя я и я повдигна. Лесно и безшумно открехна вратата.

И видя мрежата зад нея.

Ричър замръзна. Беше практически невъзможно да отвориш врата с мрежа, без да произведеш шум. Вратите с мрежи бяха леки, на стегнати пластмасови панти, и се затваряха с груб пружинен механизъм. И гарантирано произвеждаха цяла симфония от скърцане и трясък.

По средата на вратата имаше хоризонтална преграда, за допълнителна здравина и против изкривяване. И двете половини бяха с площ по-малка от един квадратен метър. И двете бяха с найлонова мрежа. Мрежата беше служила на собствениците си в продължение на много години. Нямаше съмнение. Беше набита с прах и тела на насекоми.

Ричър извади единия от сгъваемите ножове, които беше прибрал. Обърна се към коридора, за да заглуши шума с тялото си, и отвори острието. После изряза голям хикс в долната половина на вратата — от ъгъл до ъгъл. Прибра острието на ножа, пъхна го в джоба си и седна на пода. Облегна се назад и се избута навън през отвора, с краката напред. По-близко до ума беше да излезе с главата напред. Изпитваше огромно желание да види какво има навън, преди да излезе. Но ако навън имаше бухалка или куршум, беше доста по-добре да им подложи краката си, а не главата.

Навън нямаше нищо. Нито куршум, нито бухалка. Ричър измъкна раменете си през дупката и се изправи с едно бързо движение. Стоеше на бетонна веранда. Всъщност най-обикновена плоча от бетон, квадрат със страна метър и петдесет, напукан от времето и хлътнал в единия си ъгъл. Пред него се виждаше къса алея и тъмна улица. От другата страна на улицата имаше още къщи. Между тях нямаше пазачи. Всички пазачи вече бяха останали зад гърба му, на разстояние от половин къща. И всички до един гледаха в обратната посока.