Лий Чайлд
Нищо за губене (41)

41

Ричър се върна в мотела — сам. Две пресечки в едната посока и три пресечки в другата. Слънцето беше високо в небето. Сутринта беше наполовина свършила. Вратата на Люси Андерсън беше отворена. Пред нея беше спряна количката на камериерката. Чаршафите бяха свалени от леглото, а хавлиите бяха на пода. Гардеробът беше затворен. Сервитьорката в закусвалнята му беше казала: „Мисля, че напусна града.“ Ричър спря за миг, преди да продължи. Късмет, Лъки, помисли си той. Където и да отиваш, каквото и да правиш. Той отключи вратата на своята стая, взе си дълъг горещ душ и се отпусна на леглото. Заспа за една минута. Кафето изобщо не му попречи.

 

 

Събуди се в късния следобед с мисълта за военната полиция. За бойното поделение. За неговото местоположение. За въоръжението и оборудването му. Мислеше за него като за задача, която са им поставили за анализ в школата във Форт Ръкър.

За какво служи това поделение?

Защо е там?

Старото шосе 37 идваше от изток, минаваше през Хоуп, Диспеър и Халфуей и продължаваше на запад. Ричър първо си го представи като лентичка, все едно беше линия на картата, а после си го представи като триизмерна диаграма, все едно го гледаше на екрана на компютър. Представи си го на слоеве, които показваха различните периоди от историята му. Шосето беше започнало съществуването си като маршрут за каруци и фургони на заселници. Утъпкана земя, натрошени камъни, коловози и бурени. После съвсем малко го бяха подобрили, когато първите модели на „Форд“, произвеждани в Диърборн, бяха наводнили цялата страна. След това в град Хоуп бяха подобрили още шестнайсет километра, за престиж. Бяха свършили добра работа. Вероятно първо бяха укрепили основата. Със сигурност се беше наложило да го изравняват. Може би и да го изправят малко. Сигурно го бяха разширили. А накрая бяха насипали дебел слой асфалт и го бяха изравнили с валяци.

В Диспеър не бяха направили нищо подобно. Търман, неговият баща и дядо му преди него или който там е бил предишният собственик на града не бяха обърнали никакво внимание на пътя. Сигурно бяха сипвали по малко чакъл и асфалт на всеки десетина години, с видима неохота, но по същество това си беше същото шосе от времето, когато Хенри Форд е бил господарят на всички пътища в Америка. Беше тясно, неравно, с много завои, което нямаше да издържи тежки превозни средства.

И не беше подходящо за натоварено движение.

Освен на запад от комбината. Там имаше отсечка с дължина петдесет и пет километра, която беше построена неотдавна. Вероятно от нулата. Ричър си представи изкопни работи, пресушаване, скална основа, дебели бетонни плочи и накрая асфалт с дебелина десет сантиметра, утъпкан както трябва с тежки валяци. Банкетите бяха изравнени, а наклонът на завоите беше проектиран както трябва. След петдесет и пет километра новото шосе се срещаше с междущатската магистрала и старото шосе 37 продължаваше на запад, както преди, в естественото си състояние, тясно и неравно.

Лошо шосе, добро шосе, лошо шосе.

На изток от Диспеър или на запад от разклонението, по лошите участъци от пътя, нямаше военно присъствие.

Поделението на военната полиция беше разположено на добрия участък.

Там, откъдето минаваха камионите.

В близост до Диспеър, но не прекалено близо.

И не затваряше града като в капан, а го охраняваше само от едната страна, като оставяше другата страна съвсем отворена.

Поделението беше оборудвано с шест хъмвита — метални носорози с тегло осем тона, сравнително бързи и сравнително маневрени, въоръжени с подвижни картечници М60, калибър 7.62, с механизъм за лентово зареждане.

Защо беше всичко това?

Ричър остана в леглото, затвори очи и сякаш отново чу лаещите гласове на инструкторите от школата във Форт Ръкър: „Това е информацията, с която разполагаш. Какво е заключението ти?“

Заключението на Ричър беше, че всъщност няма никаква опасност от шпионаж.

 

 

Той стана в четири часа и си взе още един дълъг горещ душ. Осъзнаваше, че не отговаря на съвременните западни стандарти за честота на смяна на дрехите, но се опитваше да го компенсира, като поддържаше тялото си безупречно чисто. Сапунът в банята на мотелската му стая беше малък и опакован в тънка хартия. Ричър го употреби целия. Шампоанът беше гъста зелена течност в малка пластмасова бутилчица. Ричър използва половината. Леко ухаеше на ябълки. Той се изплакна, остана още малко под водната струя, после я спря и едва тогава чу, че някой чука на вратата. Уви една хавлиена кърпа около кръста си, прекоси стаята и отвори.

Вон.

Беше облечена в униформата си. Полицейската кола на управлението в Хоуп беше акуратно паркирана зад нея. Вон го гледаше съвсем открито, без да крие любопитството си. Не беше необичайна реакция. Погледни се само. Какво виждаш? Ричър беше впечатляващ представител на мезоморфния тип, изграден изцяло от големи количества кости, сухожилия и мускули. Но когато беше гол, повечето хора виждаха само белезите му. Имаше десетина малки белега от прорезни рани и набръчкана дупка от куршум 38 калибър отляво на гърдите си, както и цяла паяжина от тънки белези ниско вдясно на корема, кръстосани със следите от седемдесет неугледни шева, които му бяха направили по най-бързия начин в лазарета. Сувенири — първите бяха от детството му, вторият беше от един психопат, въоръжен с малък револвер, а третите бяха следа от шрапнел. Беше оцелял, защото от дете винаги оцеляваше, револверът беше с олекотен куршум, а шрапнелът не беше от нагорещен метал, а от костите на друг човек. Беше късметлия — и късметът му беше оставил белези по цялото му тяло.

Грозни, но впечатляващи.

Очите на Вон най-сетне стигнаха до лицето му.

— Имам лоши новини — каза тя. — Ходих в библиотеката.

— Научаваш лоши новини в библиотеката?

— Проверих в някои книги и използвах компютъра им.

— И?

— Съкратеното название на трихлоретилена е ТХЕ. Използва се за сваляне на смазката от метали.

— Знам.

— Освен това е много опасен. Причинява рак. Рак на гърдата, на простатата — всякакъв вид рак. Както и сърдечни заболявания, проблеми с нервната система, сърдечни удари, заболявания на черния дроб, на бъбреците, дори диабет. Според Агенцията за защита на околната среда, за приемлива се смята концентрация до пет части на един милиард. На някои места са измерени концентрации, които са двайсет или трийсет пъти по-големи.

— Къде например?

— Има един случай в щата Тенеси.

— Това е доста далеч оттук.

— Работата е сериозна, Ричър.

— Хората прекалено много се тревожат за такива работи.

— Не се шегувам.

Ричър кимна.

— Знам — каза той. — Търман използва по двайсет хиляди литра наведнъж.

— А ние пием подпочвената вода.

— Ти пиеш бутилирана вода — отбеляза Ричър.

— Много хора пият вода от чешмата.

— Този комбинат е на четирийсет километра оттук. И между вас има много пясък. Пясъкът действа като естествен филтър.

— Все пак е притеснително.

Ричър кимна.

— На мен ли говориш? Аз вече пих две чаши кафе там. Една в ресторанта и една в къщата на съдията.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. И повечето хора там ми се сториха добре.

— Засега.

Вон замълча.

— Какво друго има? — попита Ричър.

— Мария е изчезнала и не мога да я открия. Новото момиче.