Лий Чайлд
Нищо за губене (40)

40

Ричър отпи първата глътка от кафето си. Беше съвършено. Горещо, силно, меко, в страхотна чаша. Той погледна към Вон и каза:

— Много ти благодаря.

— Какво друго става там? — попита тя.

— Не знам. Но в целия град се стараят да го скрият. След като полицейското управление остана без персонал, отидох на гости на местния съдия, за да ме направи помощник на властите.

— Сериозно ли?

— Естествено, че не. Преструвах се, че говоря сериозно. Исках да видя как ще реагира. И той изпадна в паника. Направо се побърка. Каза, че вместо това ще упълномощи цялото население. Явно съвсем сериозно не искат никакви чужденци в града си.

— Заради военните неща?

— Не — отвърна Ричър. — То е работа на военната полиция. Ако има и най-малък признак за шпионаж, хората на Търман ще се обадят по радиостанцията, военните полицаи ще скочат и след една минута целият град ще бъде блокиран от бронирани коли. Цивилното население изобщо няма да бъде замесвано.

— Тогава какво става?

— Поне две други неща.

— Защо две?

— Защото реакциите на хората абсолютно си противоречат. Което означава, че в играта участват поне още два фактора — отделни фактори, които вероятно дори не подозират за взаимното си съществуване. Тази сутрин например Търман е наредил да ме проверят. Не е трудно, ако компютрите в полицейското управление все още работят. Видял е, че последните официални документи за мен са отпреди десет години, после е проверил и номера на твоя пикап и така е разбрал, че имам някаква връзка с полицай от съседния град, така че по някакъв начин съм недосегаем. Затова се престори на много вежлив и ме разведе из комбината. Междувременно обаче някой, който не е разполагал с тази информация за мен, е изпотрошил всичките ти прозорци. А никой не разбива прозорците на колата на полицай само защото е забавно. Значи лявата ръка не знае какво прави дясната.

— Търман те е развел из комбината?

— Каза, че ще ми покаже всичко.

— И така ли направи?

— Не. Не се доближихме до тайната зона. Каза ми, че там има бунище.

— Сигурен ли си, че наистина не е бунище?

— Преди това видях, че вътре се работи. Видях дим и искри. Освен това е много старателно оградено. Ако е бунище, защо да си правят труда?

— И какви са другите два фактора?

— Нямам представа. Но тези млади мъже също са замесени. Съпругът на Люси Андерсън и мъртвото момче. Освен това съпругът на Люси Андерсън също е пример, че лявата ръка не знае какво прави дясната. Осигурили са му подслон, преди да продължи, а в същото време са изхвърлили жена му от града като бездомно куче. Какъв смисъл има?

— Той е продължил? Накъде?

— Видях го в пансиона в три следобед, а в седем вечерта вече го нямаше. Изчезнал е без никаква следа и никой не си признава, че изобщо е бил там.

— Самолетът излита в седем — каза Вон. — Дали има някаква връзка?

— Не знам.

— Значи няма никаква следа?

— Да, а всички си държат устите затворени.

— Какво става там? — каза Вон.

— Кога е бил последният път, в който някой нормален човек е пристигнал в Диспеър, останал е толкова дълго, колкото е искал, и си е тръгнал по собствено желание? Последния път, за който знаеш със сигурност?

— Не знам — отвърна Вон. — Със сигурност е било поне преди няколко месеца.

— В регистрационната книга на хотела бяха записани последните гости, отпреди седем месеца.

— Да, горе-долу така излиза.

— Снощи се запознах с новото момиче — каза Ричър. Мило дете. Казва се Мария. Почти съм сигурен, че мъртвото момче е нейният приятел. Тя ми го показа на снимка. Името му е Рафаел Рамирес.

— Каза ли й?

Ричър поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Защото тя ме попита дали съм го виждал. Истината е, че всъщност не съм го виждал. Беше тъмно. Не мога да й съобщя такава новина, ако не съм абсолютно сигурен.

— Значи тя още не знае?

— Мисля, че дълбоко в себе си вече знае.

— Какво е станало с тялото?

— Не е в окръжната морга. Проверих.

— Ние вече го знаехме.

— Не. Знаехме, че не са го закарали в моргата веднага. Нищо повече. И аз се зачудих дали не са го изхвърлили някъде край града, където да го намери някой друг по-късно. Но не беше така. Значи тялото не е излизало от Диспеър. А единствената линейка и единствената носилка в Диспеър са собственост на комбината. Вътре има поне десетина различни начина за унищожаване на отпадъци. Има пещи, които могат да изпарят човешко тяло без остатък за по-малко от пет минути.

Вон помълча, после стана и отиде да си налее чаша вода от една бутилка в хладилника. Подпря се на кухненския плот и се загледа навън през прозореца. Петите й бяха на пода, но по-голямата част от теглото й беше на пръстите на краката. На тениската й имаше една странична гънка, където основата на гръбнака й стигаше до задника. Памучната материя беше съвсем леко полупрозрачна. Светлината идваше зад нея. Косата й беше изсъхнала, а отзад на врата й проблясваше златист мъх.

Изглеждаше страхотно.

— Какво друго каза Мария? — попита тя.

— Нищо — отвърна Ричър. — Нищо друго не съм я питал.

— И защо не?

— Няма смисъл. Жените и приятелките няма какво да ни кажат. Ако ни кажат нещо, то ще бъде подвеждащо.

— Защо?

— Защото не са обективни. Съпрузите и приятелите им не се крият в Диспеър по собствено желание. Те търсят помощ там. Търсят спирка по някакъв международен маршрут за бегълци. Диспеър е разпределителна станция — за пристигащи и заминаващи. Жените искат това да се запази в тайна. Люси Андерсън нямаше нищо против мен, докато не споменах, че съм бил полицай. Тогава веднага ме намрази. Мислеше, че все още съм на работа. Мислеше, че съм дошъл да арестувам мъжа й.

— Какви бегълци?

— Не знам. Но Андерсън очевидно е отговарял на изискванията, а Рафаел Рамирес — не.

 

 

Вон се върна до масата, взе чашата на Ричър и отиде да я напълни от кафе машината. После напълни и своята чаша от хладилника, върна се, седна и каза:

— Може ли да те попитам нещо лично?

— Естествено — отвърна Ричър.

— Защо правиш това?

— Кое?

— Предполагам, че думата е „грижа“ — каза тя. — Защо те е грижа какво става в Диспеър? Навсякъде стават лоши неща, през цялото време. Защо точно ставащото тук има такова значение за теб?

— Просто съм любопитен.

— Не е отговор.

— Все трябва да съм някъде — каза Ричър. — И да правя нещо.

— Също не е отговор.

— Мария — каза той. — Тя е отговорът. Тя е мило дете, а страда.

— Нейният приятел бяга от закона. Ти сам го каза. Може би тя заслужава да страда. Може би Рамирес е бил дилър на наркотици или нещо подобно. Или гангстер, или убиец.

— Снимките — каза Ричър. — Те също дават отговори. Рамирес ми се стори безобидно момче.

— Познаваш какви са хората само по снимките?

— Понякога. А и Мария не би живяла с лош човек.

— Не я познавам.

— А Люси Андерсън?

Вон замълча.

— Освен това не обичам градове, които са частна собственост — продължи Ричър. — Не обичам феодални системи. Не обичам дебели самодоволни богаташи, които се разпореждат с живота на хората. И не обичам хората да се унижават до такова положение, че да приемат това.

— Значи всеки път, когато видиш нещо, което не ти харесва, се чувстваш задължен да го сринеш със земята?

— И още как, по дяволите. Дразни ли те?

— Не.

 

 

Двамата останаха в кухнята, като мълчаливо пиеха кафе и вода. Вон вдигна свободната си ръка от скута и я сложи на масата, с разтворени пръсти. От гледната точка на Ричър те бяха най-близката част от тялото й. Той се зачуди дали това не е жест, който изразява нещо — съзнателно или несъзнателно. Знак за близост или желание за близост.

Не носеше брачна халка.

„В момента го няма.“

Ричър също сложи свободната си ръка на масата.

— Откъде знаем, че изобщо са били бегълци? — попита тя. — Може да са били от някоя организация за защита на околната среда и тайно проверяват нивото на замърсяване. Доброволци. Може би този Андерсън е успял да ги измами, а Рамирес — не.

— Как ги е измамил?

— Не знам. Но аз също се тревожа да не използват отровни вещества. Двата града имат общи подземни води.

— Търман спомена нещо, което се казва трихлоретилен. Химическо съединение за почистване на метали от машинно масло. Не знам дали е опасно.

— Ще го проверя.

— Добре, но защо съпругата на еколог ще се страхува от полицията?

— Не знам.

— Не мисля, че Андерсън е мамил някого. Той е бил гост на града. Дали са му подслон и зашита. Помогнали са му.

— Но не и на Люси Андерсън. Нея са я изхвърлили от града.

— Както ти казах, лявата ръка не знае какво прави дясната.

— А Рамирес е бил убит.

— Не точно. Просто са го оставили да умре.

— Тогава защо са помогнали на единия, а са отблъснали другия?

— Защо изобщо са го отблъснали? Защо не са го арестували и не са го закарали до границата? Както направиха с мен и Люси?

Вон отпи от чашата си, преди да отговори.

— Защото по някаква причина е бил различен — каза тя. — Попаднал е в друга категория. Представлявал е по-голяма заплаха.

— Тогава защо не са го елиминирали? Защо не са направили така, че да изчезне? Крайният резултат щеше да бъде съшият.

— Нищо не разбирам.

— Може би греша — каза Ричър. — Може би не са го отблъснали. Може би изобщо не са знаели, че е там. Може би тайно е обикалял по периферията на града, като е търсел начин да се вмъкне незабелязано. Може отчаяно да е искал да влезе, но да не е бил достатъчно добър, за да успее.

— Или и двете — каза Вон. — Може да са го хванали, а той да е избягал.

— Не е изключено. Общо взето, полицаите там бяха смешници.

— Значи той е останал, защото по някаква причина е трябвало да бъде там, без да го видят. Но е направил погрешна преценка за времето. Разбрал е, че няма да издържи, и се е опитал да се върне тук, но по пътя е рухнал от умора.

— Не е изключено — повтори Ричър.

Вон отдръпна ръката си от масата.

— Трябва да разберем точно кой е бил — каза тя. Трябва да говорим с Мария.

— Тя няма да ни каже нищо.

— Можем да опитаме. Ще я намерим в закусвалнята. Нека да се срещнем там по-късно.

— По-късно от кое?

— И двамата трябва да поспим.

— Може ли и аз да те попитам нещо лично? — попита Ричър.

— Давай.

— Твоят съпруг в затвора ли е?

Вон замълча, после се усмихна — малко изненадано и малко тъжно.

— Не — отвърна тя. — Не е в затвора.