Лий Чайлд
Нищо за губене (34)

34

Момичето си тръгна. Ричър я проследи с поглед. Реши да не й предлага да я изпрати до мотела, защото можеше да го изтълкува погрешно — все едно той очакваше нещо по-конкретно за своите сто долара, отколкото приятното чувство, че е помогнал на някого. Така или иначе, за нея не беше толкова опасно да се прибере сама. Хоуп изглеждаше безопасно място. Не беше особено вероятно да попадне на банда хулигани, които кръстосват улиците, най-малкото, защото никой не кръстосваше улиците. Беше полунощ в едно малко, достопочтено градче, по средата на нищото. Така че Ричър я остави да си тръгне, махна на студентката да се откъсне от романа си и я накара да му донесе още кафе.

— Така никога няма да заспиш — каза му тя.

— Колко често минава полицай Вон през нощта? — попита той.

Момичето се усмихна със същата усмивка, с която преди беше казала: „Чувам разни неща.“

— Поне веднъж — отвърна тя и пак се усмихна.

— Тя е омъжена — каза Ричър.

— Знам — каза момичето.

После отнесе термоса, върна се при книгата си и го остави с димящата чаша кафе. Ричър наведе глава, за да подуши кафето. Когато отново вдигна поглед, видя как патрулката на Вон минава по улицата отвън. Тя намали скоростта, все едно да огледа пикапа си. Но не спря. Продължи. Мина точно покрай витрината на закусвалнята и продължи към центъра по улица „Втора“.

 

 

Ричър излезе от закусвалнята в един часа сутринта и се върна пеша до мотела. Луната все още беше на небето. Градът беше притихнал и не помръдваше. На рецепцията светеше. Всички стаи бяха тъмни. Ричър седна на пластмасовия градински стол пред вратата си, протегна крака, сплете пръсти зад главата си и се заслуша в тишината, с широко отворени очи, вторачен в луната.

Не стана. Не можеше да се отпусне.

„Така никога няма да заспиш“, бе казала сервитьорката.

Да, но не заради кафето, помисли си той.

Ричър отново се изправи и тръгна обратно. Към закусвалнята. Вътре нямаше клиенти. Сервитьорката си четеше книгата. Ричър отвори вратата, отиде до бара и взе ключовете от пикапа на Вон. Сервитьорката вдигна поглед към него, но не каза нищо. Ричър излезе обратно още преди вратата да се затвори. Отключи пикапа, качи се в него и запали двигателя. Отдели се от бордюра, направи ляв завой, още един ляв завой и се озова на улица „Първа“, в посока на запад. Пет минути по-късно прекоси границата и отново се озова на територията на град Диспеър.

 

 

Шосето беше пусто, както и очакваше. Градът също беше пуст. Ричър намали скоростта, когато стигна до бензиностанцията, продължи да се движи с трийсет километра в час и се огледа. Всички сгради, покрай които минаваше, бяха заключени и абсолютно тъмни. Главната улица беше опустяла и притихнала. Той зави наляво, към центъра. Завиваше произволно на всяка пресечка, така че прекоси няколко различни улици, но никъде не видя светнат прозорец или отворена врата. По улиците нямаше коли, а по тротоарите не се виждаха минувачи. Полицейското управление също беше тъмно. Както и пансионът. Барът беше затворен, със спуснати капаци на прозорците. Хотелът не се отличаваше от другите сгради — гола фасада, затворена входна врата и тъмни прозорци. Църквата беше тъмна и тиха. Зелената метална лента на гръмоотвода изглеждаше сива на лунната светлина.

Ричър откри една пресечка и се отправи надясно, към жилищния квартал. И там всичко беше тъмно и тихо — от край до край. В къщата на съдия Гарднър не светеше. Никъде не светеше. Нямаше никакви признаци на живот. Колите си стояха паркирани, неподвижни и покрити с нощна роса. Ричър продължи, докато улицата не свърши. Описа широк завой в утъпкания пясък и спря колата, без да изключва двигателя — с лице към града на север от него. Градът беше осветен в сребристо от лунната светлина. Просто си лежеше — притихнал, изоставен и миниатюрен в огромната равнина.

Ричър потегли обратно към главната улица. Зави наляво и продължи на запад — към комбината за преработване на метали.

Комбинатът също беше затворен и тъмен. Неподвижен и притихнал. Стената около него светеше в призрачно бяло на лунната светлина. Порталът за работниците беше затворен. Огромният паркинг беше пуст. Ричър зави покрай стената и направи няколко завоя наляво и надясно, докато не намери следите от шевролетите на охраната с фаровете на пикапа. Подкара по гигантската осмица, която изписваха около комбината и жилищната зона.

И двете места бяха тъмни и тихи. В къщата не светеше. Нито някъде наоколо. Ветропоказателите висяха безжизнено. Порталът за камиони на комбината също беше затворен. Ричър бавно мина покрай него, прекоси шосето за камионите, продължи още една четвърт от периметъра на комбината през пущинака и спря на мястото, където се срещаха двете половини на осмицата — в тясното място между металната стена на комбината и каменната стена на жилищната зона. Ричър изключи фаровете, спря двигателя, отвори прозорците на пикапа и зачака.

 

 

Чу самолета в два часа и пет минути сутринта. Един-единствен двигател, някъде високо в небето. Ричър проточи врат и видя светлината му далеч на юг. Светлина за кацане. Изглеждаше неподвижна, все едно щеше да виси в небето завинаги. Но постепенно, почти недоловимо започна да става все по-голяма и леко да се люлее — насам и натам, нагоре и надолу, но най-вече надолу. Малък самолет, който подхождаше към пистата, тласкан от нощните въздушни течения и удържан с твърда ръка на подскачащия щурвал. Шумът на двигателя се чуваше все по-близо, но същевременно по-слабо, защото пилотът беше намалил мощността и се снижаваше за кацане.

Зад каменната стена проблеснаха светлини. От мястото на Ричър се виждаше само неясното им отразено сияние. Предположи, че са насочващите светлини на пистата, по една във всеки край. Видя как самолетът промени посоката си в небето — първо силно наляво, после леко надясно, докато се изравни със светлините. Кацаше отляво на Ричър. Когато се приближи на триста метра, той го видя — беше малък моноплан с ниско разположено крило. Беше бял. Когато се приближи на двеста метра, Ричър различи фиксиран колесник с обемни калници на трите колела — авиаторите ги наричаха „гащи“. Когато се приближи на сто метра, най-сетне определи модела — беше пайпър, вероятно от серията чероки, самолет за четирима души, издръжлив, надежден и популярен на пазара. С изключение на това, не знаеше нищо друго за него. Разбираше малко от самолети, но не много.

Самолетът се спусна отляво и Ричър го видя през предното стъкло на колата като вихър от светлина, вятър и шум. Прелетя на два метра над каменната стена и изчезна от погледа му. Двигателят заглъхна, после рязко промени шума си — в силно, ядосано бръмчене. Ричър си представи как самолетът рулира като дебело самодоволно насекомо, подскача по неравната писта и рязко завива на късия си колесник, за да се насочи към хангара. После двигателят угасна и през прозорците на пикапа нахлу оглушителна тишина.

Светлините на пистата угаснаха.

Ричър не видя и не чу нищо повече.

Той изчака десет минути за по-сигурно, после запали двигателя, отдалечи се на заден ход, обърна и продължи през сляпата зона, така че комбинатът да остане между него и къщата. Прекоси огромния пуст паркинг и намери шосето. Зави наляво по него, заобиколи по-късата страна на комбината и излезе на шосето за камионите. Включи фаровете, настани се по-удобно на мястото си и се насочи на запад от града, към базата на военната полиция и всичко останало на шейсет и пет километра зад тях.