Лий Чайлд
Нищо за губене (33)

33

Улица „Пета“ вървеше от изток на запад и продължаваше по цялата дължина на града. Беше, общо взето, същата като улица „Четвърта“ — с тази разлика, че и от двете страни имаше къщи. Под лунната светлина тихо стояха дървета, дворове, живи плетове, пощенски кутии и малки спретнати къщи. Сигурно беше приятно място за живеене. Къщата на Вон беше в източния край на града. По-близо до щата Канзас, отколкото до град Диспеър. Пред къщата имаше голяма алуминиева пощенска кутия, монтирана на обикновен дървен стълб. Поставката беше обработена с терпентин. Името „Вон“ беше изписано от двете страни на кутията, с големи залепващи се букви. Лепенките бяха поставени много внимателно, така че буквите бяха идеално подравнени. Опитът на Ричър показваше, че това се случва много рядко. Сигурно лепилото действаше твърде бързо и силно и не допускаше корекция на грешките. За да залепиш и трите букви от двете страни на кутията, подредени в идеална линия, се изискваше особено внимателно планиране. Може би първо бяха залепили права линия, за да ги наредят по нея, а после я бяха свалили.

Къщата и дворът също бяха много добре поддържани. Ричър не беше специалист по недвижими имоти, но все пак различаваше поддържаните къщи от онези, за които не се полагаха достатъчно грижи. В двора нямаше ливада. Беше застлан със златист чакъл, от който тук-там стърчаха декоративни храсти. Алеята за колата беше от напукани каменни плочки, които бяха в същия цвят като чакъла. От същите плочки беше наредена и втора, по-малка алея, която водеше към входната врата. В чакъла бяха разпръснати и допълнителни плочки — за да се стъпва на тях. Храстите бяха грижливо подрязани. Някои от тях имаха малки цветчета по клоните, които се бяха затворили за през нощта.

Самата къща беше на един етаж и сигурно беше построена преди петдесет години. В десния край имаше гараж за една кола, а в левия — пристройка с формата на буквата Т, в която сигурно се помещаваха спалните — една отпред и една отзад. Ричър предполагаше, че кухнята е до гаража, а дневната — между кухнята и спалните. На покрива нямаше комин. Плочите на покрива не бяха нови, но бяха сменени преди десетина години и бяха приятно остарели.

Хубава къща.

Която беше празна.

Беше тъмна и притихнала. Някои от завесите бяха дръпнати донякъде, а други — съвсем. Вътре не се виждаше нищо — освен миниатюрна зелена светлинка зад единия прозорец. Сигурно беше кухнята, в която светеше часовникът на дисплея на микровълновата фурна. С изключение на нея, нямаше никакви признаци на живот. Нищо. Нито звук, нито едва доловимо бръмчене на електрически уреди, нито вибрации. Едно време основното занимание на Ричър беше да нахлува в тъмни сгради и често беше въпрос на живот и смърт да определи предварително дали в тях има някой. Беше развил шесто чувство за това и точно в момента чувството му подсказваше, че в къщата на Вон няма никого.

Тогава къде беше Дейвид Робърт?

Може би на работа. Може би и двамата работеха на нощни смени. Някои семейства организираха работното си време по този начин, за да прекарват повече време заедно. Може би Дейвид Робърт беше санитар или лекар, или пък работеше нощем по поддръжката на междущатските магистрали. Може би беше журналист или печатар, който прави вестници. Или пък беше в търговията с хранителни стоки и зареждаше магазините за сутринта. Или пък радиоводещ, който води нощно предаване. Или шофьор на товарен камион, или актьор, или музикант на турне. Може би отсъстваше с месеци. Може би беше моряк или пилот от гражданската авиация.

Или пък работеше в щатската полиция.

Вон беше попитала: „Не приличам ли на омъжена?“

Не, помисли си Ричър. Наистина не приличаш на омъжена. Поне както повечето хора.

 

 

Той намери една пресечка с дървета от двете страни и се върна обратно на север до улица „Втора“. Хвърли поглед надясно и видя, че пикапът на Вон все още си стои там, където го беше паркирал. Светлините на закусвалнята ярко го огряваха. Ричър продължи още една пресечка и излезе на улица „Първа“. В небето нямаше никакви облаци. Имаше ярка луна. Вдясно от него се виждаше сребристата равнина, която се простираше чак до щата Канзас. Вляво от него смътно се различаваха силуетите на Скалистите планини — синкави и огромни, със заснежени долини на север, осветени като призрачни остриета, на фантастична надморска височина. Градът беше неподвижен, притихнал и самотен. Нямаше дори единайсет и половина вечерта, а по улиците нямаше никого. Никакви коли. Изобщо никакво движение.

Ричър не страдаше от безсъние, но точно в момента не му се спеше. Беше прекалено рано. Имаше прекалено много въпроси, останали без отговор. Той повървя една пресечка по улица „Първа“ и отново зави на юг, към закусвалнята. Обикновено не държеше да бъде в компания, но точно в момента искаше да види някакви други хора, а закусвалнята беше най-доброто място за това.

Откри общо четирима души. Сервитьорката, която приличаше на студентка, възрастен мъж с бейзболна шапка, който се хранеше сам на бара, мъж на средна възраст, който седеше сам в сепаре и разглеждаше рекламни брошури за трактори, и едно видимо изплашено момиче, което седеше само в сепарето и на масата пред него нямаше нищо. Латиноамериканка, без никакво съмнение.

„С тъмна коса, а не руса — беше казала Вон. — Седи и гледа на запад, все едно очаква новини от Диспеър.“

Беше много дребничка. Изглеждаше на осемнайсет или деветнайсет години. Имаше дълга, мастиленочерна коса, сресана на път по средата, а лицето й беше с високо чело и огромни очи. Очите й бяха кафяви и приличаха на езера от ужас и мъка. Под тях имаше малък нос и малка уста. Ричър предполагаше, че има хубава усмивка, но се усмихва рядко. Точно сега явно не се бе усмихвала от седмици насам. Кожата й беше средно мургава, тя не помръдваше. Ръцете й бяха под масата и не се виждаха, но Ричър не се съмняваше, че са вкопчени една в друга. Беше облечена със синьо яке с надпис „Сан Диего Падрес“ и синя дълбоко изрязана тениска под него. На масата пред нея нямаше нищо. Нито чиния, нито чаша. Но не беше дошла току-що. От начина, по който беше седнала, си личеше, че е тук поне от десет или петнайсет минути. Никой не може да седи толкова неподвижно, ако не разполага с време.

Ричър седна от другата страна на касата и сервитьорката студентка дойде при него. Ричър наведе глава — универсалният жест, който изразява думите: „Искам да поговорим насаме.“ Сервитьорката пристъпи по-близо и също наведе глава към него, като конспиратор.

— Онова момиче — каза Ричър. — Тя поръча ли си?

— Няма пари — прошепна сервитьорката в отговор.

— Попитай я какво иска. Аз ще платя.

Ричър се премести в друго сепаре, откъдето можеше да наблюдава момичето, без да го показва. Видя как сервитьорката се приближи към нея и на лицето на момичето се изписа неразбиране, после съмнение, после отказ. Сервитьорката се върна при Ричър и му прошепна:

— Казва, че не може да приеме.

— Иди пак да й обясниш, че нямам никакви задни мисли. Кажи й, че не я свалям. Кажи й, че дори не искам да говоря с нея. Просто знам какво е да нямаш пари и да си гладен.

Сервитьорката пак отиде при момичето. Този път то се съгласи. Посочи някои от нещата в менюто. Ричър не се съмняваше, че си е избрало най-евтиното. Сервитьорката се отдалечи с поръчката и момичето се извърна на мястото си и вежливо, дискретно кимна, с подчертано достойнство, а ъгълчетата на устата му малко омекнаха, сякаш всеки момент щеше да се усмихне. После отново се обърна и застина както преди.

Сервитьорката отново дойде при Ричър и той си поръча кафе. Сервитьорката му прошепна:

— Нейната сметка е девет и петдесет. Твоята е един и петдесет.

Ричър извади една банкнота от десет долара и три от един долар от пачката в джоба си и ги остави на масата.

Сервитьорката ги взе, благодари му за бакшиша и го попита:

— И кога си бил в положение да нямаш пари и да си гладен?

— Никога — отвърна Ричър. — Цял живот съм получавал храна по три пъти на ден от армията, а след като се уволних, винаги съм имал пари в джоба.

— Значи си го измисли, за да я накараш да се почувства по-добре?

— Понякога хората имат нужда от малко убеждаване.

— Ти си добър човек — каза сервитьорката.

— Не всички ще се съгласят с подобно твърдение.

— Някои ще се съгласят.

— Така ли?

— Чувам разни неща.

— Какви неща? — попита Ричър.

Но тя само се усмихна и се отдалечи.

 

 

Седнал на безопасно разстояние, Ричър проследи как момичето изяде един сандвич с риба тон и изпи един шоколадов шейк. От хранителна гледна точка изборът беше много добър. Отлично съотношение на качество и цена. Протеини, мазнини, въглехидрати и малко захар. Ако се хранеше така всеки ден, щеше да стане деветдесет килограма, преди да навърши трийсет, но когато беше закъсала насред пътя, беше умно да се зареди по този начин. След като свърши, тя попи устни със салфетката, избута чинията и чашата си встрани и отново застина, неподвижна както преди. Часовникът в главата на Ричър удари полунощ, а часовникът на стената на закусвалнята закъсня с една минута. Скованият от артрит старец се измъкна от закусвалнята, а продавачът на трактори събра брошурите и си поръча още една чаша кафе.

Момичето не помръдваше. Ричър беше виждал много хора като нея — в кафенета и закусвални до автогари и железопътни гари. Стоеше на топло, пестеше енергия и убиваше време. Чакаше стоически. Ричър я гледаше в профил и си мислеше, че тя е много по-близо до идеала на Зенон, отколкото той самият. Изглеждаше безкрайно спокойна и търпелива.

Продавачът на трактори пресуши последната си чаша кафе, събра си нещата и си тръгна. Сервитьорката се оттегли в един ъгъл и отвори някакъв роман. Ричър обхвана чашата с кафе с ръка, за да не изстива.

Момичето изведнъж се раздвижи. Плъзна се настрани от сепарето и се изправи — с едно-единствено гладко и грациозно движение. Беше невероятно дребна. Със сигурност не беше по-висока от метър и петдесет и не тежеше повече от четирийсет килограма. Под тениската носеше джинси и евтини обувки. Застана неподвижно, с лице към изхода, после се обърна към сепарето на Ричър. По лицето й не се четеше нищо друго освен страх, свенливост и самота. Накрая взе някакво решение, приближи се на метър до неговата маса и каза:

— Ако наистина искате, можете да говорите с мен.

Ричър поклати глава.

— Не, всичко е наред.

— Благодаря ви за вечерята — каза тя.

Гласът й съответстваше на физиката. Говореше тихо и деликатно. Имаше слаб акцент, но английският все пак й беше роден език. Със сигурност беше някъде от южната част на щата Калифорния. Отборът на „Падрес“ сигурно беше от родния й град — Сан Диего.

— Имаш ли пари за закуска утре? — попита Ричър.

Тя замълча, докато се бореше с гордостта си, и накрая поклати глава.

— А за обяд? За вечеря?

Тя поклати глава.

— Имаш ли пари за мотела?

— Платих за три вечери напред. Затова нямам за храна. Взеха ми всички пари.

— Трябва да се храниш — каза Ричър.

Момичето не отговори. Ричър пресметна наум: по десет долара на ядене прави трийсет долара на ден, значи деветдесет долара за три дни плюс десет долара за други разходи или телефонни разговори, общо сто. Той извади пет чисто нови банкноти от двайсет долара, които беше изтеглил от банкомата, и ги нареди на масата. Момичето каза:

— Не мога да приема парите. Не мога да ги върна.

— Тогава ще ги предадеш напред.

Момичето не каза нищо.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не съм сигурна.

— Означава, че след години ще влезеш в някоя закусвалня и ще видиш някой, който има нужда от помощ. И тогава ти ще му помогнеш.

Момичето кимна.

— Така става — каза тя.

— Значи можеш да вземеш парите.

Тя пристъпи по-близо и взе банкнотите.

— Благодаря — каза тя.

— Не благодари на мен. Трябва да благодариш на човека, който ми е помогнал едно време. И на този, който е помогнал на него. И така нататък.

— Ходил ли си в Диспеър?

— Четири пъти през последните два дни.

— Видя ли някого там?

— Видях доста хора. Градът не е толкова малък.

Тя пристъпи още по-близо и подпря слабите си хълбоци на масата. Вдигна евтината си чанта от винил, подпря я на масата пред корема си и отвори капака. Наведе глава и косата й се спусна пред лицето. Имаше малки кафяви ръце и не носеше пръстени, а ноктите й не бяха лакирани. Тя порови в чантата и извади един плик. Пликът беше твърд и почти квадратен. Сигурно беше от поздравителна картичка. Тя отвори плика и извади една снимка. Хвана я с палец и показалец, подпря малкото си юмруче на масата и я завъртя, така че Ричър да я гледа под правилния ъгъл.

— Видя ли този човек? — попита тя.

Беше най-обикновена цветна снимка, от тези, които стават за един час. Десет на петнайсет сантиметра, на гланцирана хартия, без бяло поле. Ричър предполагаше, че е заснета на филм марка „Фуджи“. Едно време, когато разследваше престъпления, беше станал доста добър в разпознаването на снимков материал по цветните настройки на филма. Тази снимка имаше по-силно зелено, което беше характерно за филмите на „Фуджи“. При „Кодак“ залагаха повече на червеното и топлите тонове. Фотоапаратът, с който беше направена снимката, беше добър — с истински стъклен обектив. Виждаха се много детайли. Фокусът не беше идеален. Затворът на блендата не беше избран много професионално. Дълбочината на фокуса не беше нито плитка, нито дълбока. Стар огледално рефлексен фотоапарат — значи или беше купен втора ръка, или беше взет назаем от по-възрастен човек. Такива фотоапарати вече почти не се продаваха в обикновените магазини. Всички любители бяха преминали на цифрова техника. Снимката в ръката на момичето беше нова, но приличаше на нещо от едно време. Приятна, най-обикновена снимка, направена със стар огледално рефлексен фотоапарат, зареден с филм на „Фуджи“ и насочен от фотограф любител.

Ричър я взе от ръката на момичето и я стисна между палеца и показалеца. Яркозеленото се дължеше на фона, който се заемаше от трева, и на предния план, който се заемаше от една тениска. Тревата изглеждаше добре напоена, наторена и поддържана, значи сигурно беше в някакъв парк. Тениската беше евтина, памучна, облечена от слабо момче на деветнайсет или двайсет години. Обективът беше насочен нагоре към лицето му, все едно фотоапаратът е бил в ръцете на много по-нисък човек. Момчето на снимката позираше неуверено и сковано. В позата му нямаше спонтанност. Може би суетенето с обектива на фотоапарата го беше принудило да остане в тази поза по-дълго, отколкото можеше да я задържи непринудено. Усмивката му беше искрена, но малко застинала. Имаше мургаво лице и бели зъби. Изглеждаше млад, дружелюбен, мил, забавен и напълно безобиден.

И не беше точно слаб.

Беше по-скоро жилав.

Не беше нито нисък, нито висок. Беше среден на ръст.

Може би към сто седемдесет и два сантиметра.

И сигурно тежеше някъде шейсет и четири килограма.

Определено латиноамериканец, но толкова потомък на испанци, колкото и на майте или ацтеките. Във вените му течеше много индианска кръв, нямаше никакво съмнение. Имаше лъскава черна коса, която не беше сресана, а просто изглеждаше бухнала — нито дълга, нито къса. Беше към пет сантиметра дълга, видимо вълниста.

Имаше ясно изразени скули.

Беше облечен спортно и не се беше подготвял специално за снимката.

Например не се беше избръснал.

Брадичката и горната му устна бяха покрити с набола брада.

По бузите и гърлото му се виждаше много по-малко.

Млад.

Почти момче.

— Видя ли го? — попита момичето.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Как се казвам аз ли?

— Да.

— Мария.

— А той как се казва?

— Рафаел Рамирес.

— Твоят приятел?

— Да.

— На колко е години?

— На двайсет.

— Ти ли си го снимала?

— Да.

— В някакъв парк в Сан Диего?

— Да.

— С фотоапарата на баща ти?

— На чичо ми — отвърна момичето. — Как разбра?

Ричър не отговори. Отново се загледа в Рафаел Рамирес на снимката. Приятелят на Мария. На двайсет години. Метър и седемдесет и два, шейсет и четири килограма. Със същото телосложение. Същата коса, скули и набола брада.

— Видя ли го? — повтори момичето.

Ричър поклати глава.

— Не. Не го видях.