Лий Чайлд
Нищо за губене (31)

31

Ричър шофира безцелно десет минути на юг от главната улица, докато намери улица „Никел“. Табелите с имената бяха малки и избелели, а фаровете на стария пикап на Вон бяха слаби и ниско разположени. Първо попадна на улиците с имена „Желязо“, „Хром“, „Ванадий“ и „Молибден“, после съвсем изгуби металите и кара по няколко улици с номера вместо имена, преди да стигне до „Стомана“, „Платина“ и „Злато“. Улица „Никел“ беше пресечка на „Злато“. Беше без изход, с шестнайсет къщи, по осем от двете страни — петнайсет от тях бяха по-малки, а последната — по-голяма.

Барманът му беше казал, че Гарднър — съдията на Търман — живее в голямата къща на улица „Никел“. Ричър спря до бордюра, за да прочете името на пощенската кутия на голямата къща, после зави по алеята пред входа и изключи двигателя. Слезе от колата и отиде до верандата. Къщата беше във фермерски стил, средно голяма, и изглеждаше доста добре в сравнение с къщите на съседите, но все пак нямаше никакво съмнение, че съдия Гарднър щеше да успее повече в живота, ако се беше махнал от града и беше стигнал до Върховния съд във Вашингтон. Или дори до щатския съд на Колорадо. Или дори до градския съд в Денвър. Верандата беше увиснала на изгнилите си подпори, а боята на дъските беше избеляла. Самите дъски бяха изсъхнали и нацепени. На върха на стълбите, които се изкачваха към верандата, имаше декоративни колони, украсени с топки на върха. И двете топки се бяха сцепили, все едно някой ги беше ударил с брадва.

Ричър намери звънеца и го натисна два пъти, с кокалчето на ръката. Стар навик — не оставяше отпечатъци от пръсти, ако не се налага. После зачака. Опитът му показваше, че когато позвъниш на вратата на къща в предградията вечер, обикновено се чака около двайсет секунди. Съпругът и съпругата откъсваха поглед от телевизора, споглеждаха се и си казваха: „Кой може да е? По това време?“ После преговаряха с жестове и мимики, докато решат кой от двамата да стане и да се разходи по коридора. Преди девет часа вечерта обикновено отиваше съпругата. След девет часа обикновено отиваше съпругът.

Накрая му отвори мисис Гарднър. Съпругата; след двайсет и три секунди. Приличаше на мъжа си — набита, някъде над шейсетте, с гъста бяла коса. Единствено количеството коса и дрехите показваха различния пол. Беше с големи твърди къдрици, каквито се правят с маша, и с безформена сива рокля до глезените. Не се виждаше съвсем ясно зад мрежата против насекоми.

— Какво желаете? — попита тя.

— Трябва да видя съдията — отвърна Ричър.

— Ужасно е късно — каза мисис Гарднър.

Не беше чак толкова късно. Според старинния стенен часовник, който се виждаше в коридора зад гърба й, беше осем и двайсет и девет, а според часовника в главата на Ричър беше осем и трийсет и една. Това, което жената всъщност искаше да каже, беше следното: „Прекалено си едър и грозен.“ Ричър се усмихна. Вон му беше казала: „Погледни се само. Какво виждаш?“ Ричър си знаеше, че не е идеалният гост за вечеря. В девет от десет случая беше по-нежелан гост дори от мормонските мисионери.

— Случаят е спешен — обясни той.

Жената остана неподвижна и не отговори. Опитът на Ричър показваше, че ако разговорът продължи повече от трийсет секунди, ще излезе и съпругът. Щеше да проточи врат от дневната и да подвикне: „Кой е, скъпа?“ А Ричър искаше вратата да бъде отворена много преди този момент. Искаше да бъде в състояние да попречи на вратата да бъде затворена, ако се наложи.

— Случаят е спешен — повтори той и дръпна вратата с мрежата против насекоми.

Вратата изскърца на износените си панти. Жената отстъпи крачка назад, но не се опита да го спре. Ричър влезе във фоайето и остави мрежата против насекоми да се затвори зад гърба му.

В коридора миришеше на застоял въздух и готвено. Ричър се обърна, внимателно затвори вратата и резето щракна. В този момент трийсетте секунди, които се отброяваха в главата му, изтекоха и в същия момент съдията излезе в коридора.

Беше облечен със същите сиви панталони от костюма, който Ричър вече беше виждал, но си беше свалил сакото и вратовръзката му беше разхлабена. Остана неподвижен за миг, като очевидно се мъчеше да си припомни къде го е виждал. Десет дълги секунди по-късно обърканата му физиономия се смени с нещо съвсем различно и той каза:

— Ти?

Ричър кимна.

— Да, аз.

— Какво искаш? Защо си дошъл?

— Дойдох да поговорим.

— Искам да кажа, защо изобщо си дошъл в Диспеър? Нямаш право да влизаш в града.

— Да се видим в съда? — отвърна Ричър.

— Ще се обадя в полицията.

— Заповядай, обади се. Но там няма да вдигнат, както сигурно знаеш. Помощниците също няма да вдигнат.

— Къде са те?

— На път за здравната служба.

— Какво е станало с тях?

— Аз — отвърна Ричър.

Съдията не каза нищо.

— А мистър Търман в момента лети с малкото си самолетче — продължи Ричър. — И през следващите пет часа и половина няма да можеш да се свържеш с него. Така че си сам. Време е съдия Гарднър да прояви малко инициатива.

— Какво искаш?

— Искам да ме поканиш в дневната. Да ми предложиш да седна и да ме попиташ дали искам сметана и захар в кафето. Впрочем не искам. Защото поне засега съм тук с твое разрешение, така че не нарушавам никакви закони. Предпочитам нещата да си останат така.

— Нарушаваш наредбата против скитничеството.

— Точно за това исках да поговорим. Бих искал да размислиш. Искам да обжалвам решението ти.

— Ти луд ли си?

— Просто действам малко нетрадиционно. Но не съм въоръжен и не отправям заплахи. Просто искам да поговорим.

— Изчезвай веднага.

— От друга страна, аз съм едър непознат, който няма нищо за губене. В едно малко градче, където в момента няма действащи сили на реда.

— Имам пистолет.

— Не се съмнявам. Дори си мисля, че имаш няколко. Но няма да използваш нито един от тях.

— Така ли си мислиш?

— Ти си човек на закона. Знаеш какви проблеми ще имаш след това. Не мисля, че ще искаш да се занимаваш с тях.

— Поемаш голям риск.

— Всеки човек поема риск всяка сутрин, когато става от леглото.

Съдията не отговори нищо. Не се поддаваше на доводите на Ричър. Патово положение. Ричър се обърна към съпругата му, изчисти изражението си от всякакви дружелюбни емоции и я изгледа с вторачения леден поглед, с който преди години сплашваше свидетелите, които отказваха да му съдействат.

— Какво мислите вие, мисис Гарднър? — попита той.

Тя отвори уста няколко пъти, но гърлото й беше пресъхнало и от него не излезе нито звук. Най-сетне успя да каже:

— Мисля, че всички трябва да седнем и да поговорим.

Но от тона й стана ясно, че не беше съвсем изплашена. Беше печена. Вероятно нямаше как да бъде друга, след като беше оцеляла шейсет и няколко години в град като Диспеър и беше омъжена за съдията на шефа.

Съпругът й изсумтя, после се обърна и ги поведе към дневната. Беше прилично квадратно помещение, с обикновени мебели. Диван, кресло и второ кресло с подвижна облегалка. Имаше масичка за кафе и голям телевизор, свързан с тунер за сателитна телевизия. Мебелите бяха тапицирани с цветни щампи, които се повтаряха и на завесите. Завесите бяха спуснати и поръбени с дантела от същата материя. Ричър подозираше, че мисис Гарднър ги е шила сама.

— Ами седни — каза съдията.

— Няма да правя кафе — каза тя. — Смятам, че при тези обстоятелства това е малко прекалено.

— Както желаете — отвърна Ричър. — Но искам да ви кажа, че наистина бих изпил с удоволствие една чаша кафе.

Той спря за момент и седна в креслото с неподвижната облегалка. Гарднър седна в другото. Съпругата му спря за момент, после въздъхна и излезе от стаята. Малко по-късно Ричър чу шума от течаща вода и тихото металическо подрънкване от изплакването на кафеварката.

— Нямаш право на обжалване — каза Гарднър.

— Трябва да имам — каза Ричър. — Това е конституционно право. Петата и Четиринайсетата поправка на конституцията гарантират справедлив съдебен процес. Ако не обжалване на по-висша инстанция, поне имам право на обжалване при съдията, който е издал присъдата.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

— Искаш да отидеш на федерален съд, за да обжалваш присъда за скитничество?

— Предпочитам ти да признаеш, че си допуснал грешка, а после да унищожиш документите по делото.

— Не съм допуснал грешка. Ти отговаряш на определението за скитник.

— Точно това искам да премислиш отново.

— Защо?

— А защо не?

— Искам да разбера защо ти е толкова важно да можеш да пребиваваш в нашия град.

— А аз искам да разбера защо ви е толкова важно да ме изгоните.

— Какво толкова губиш? Градът не е нищо особено.

— Въпросът е принципен.

Гарднър не отговори. След малко се върна съпругата му, като носеше една чаша кафе. Тя внимателно я остави на масичката пред Ричър, после отстъпи и седна на дивана. Ричър вдигна чашата и отпи една глътка. Кафето беше горещо, силно и меко на вкус. Чашата беше цилиндрична, сравнително тясна в сравнение с височината си, беше изработена от тънък порцелан и имаше още по-тънък ръб.

— Отлично — каза Ричър. — Много ви благодаря, наистина.

Мисис Гарднър помисли малко и отговори:

— Няма защо, наистина.

— Освен това смятам, че сте свършили страхотна работа и със завесите — добави Ричър.

Госпожата не каза нищо. Вместо нея се намеси съдията:

— Няма какво да направя. Няма законови основания за обжалване. Ако толкова искаш, можеш да осъдиш града.

— Ти ми каза, че ще бъда добре дошъл, ако си намеря работа.

Съдията кимна.

— Да, защото това ще обезсмисли обвинението в скитничество.

— Ето — каза Ричър.

— Работа ли си намери? — попита съдията.

— Имам възможност да си намеря. Това е другото, за което трябва да поговорим. Не е правилно в този град да няма никакви функциониращи органи на реда. Така че искам да ме упълномощиш за помощник на полицията.

Настъпи тишина. Ричър извади месинговата значка от джоба на ризата си.

— Ето, вече си имам значка. И имам солиден опит в тази област.

— Ти си луд.

— Просто се опитвам да запълня една празнина.

— Ти си абсолютно побъркан.

— Просто си предлагам услугите.

— Изпий си кафето и напусни дома ми.

— Кафето е горещо и много хубаво. Не мога да го изпия на една глътка.

— Тогава го остави. Изчезвай веднага, по дяволите.

— Значи отказваш да ме упълномощиш?

Съдията се изправи, стъпи здраво на краката си и се изпъна в цял ръст — около сто седемдесет и пет сантиметра. Очите му се присвиха, докато мозъкът му изчисляваше съотношението между непосредствената опасност и евентуалните бъдещи ползи. Той дълго мълча и накрая каза:

— Предпочитам да упълномощя цялото население на проклетия град. Всеки мъж, жена и дете в Диспеър. Всъщност точно това смятам да направя. Две хиляди и шестстотин души. Мислиш ли, че ще се справиш с всичките? Защото аз не мисля. Ние сме твърдо решени да те изгоним от нашия град. Разбери го най-сетне. Набий си го в главата.