Лий Чайлд
Нищо за губене (3)

3

В края на града имаше празен парцел, където сигурно преди двайсет години са се канели да построят нещо. След него — стара автокъща със спуснати капаци, вероятно затворена завинаги. От другата страна на шосето, на петдесет метра в западна посока, имаше бензиностанция. Само две колонки, които изглеждаха много стари. Не бяха от най-древните, които можеха да се видят само в картините на Едуард Хопър, но все пак бяха с няколко поколения по-стари от обикновените. Зад тях имаше малка барака с мръсна витрина, на която бяха подредени бутилки с масло за двигатели. Ричър прекоси бензиностанцията и надникна в бараката. Вътре беше тъмно и миришеше на смола и нагорещено дърво. Зад щанда стоеше млад мъж с износен син гащеризон, пропит с мръсотия. Беше слаб, на трийсетина години.

— Имате ли кафе? — попита го Ричър.

— Това е бензиностанция — отвърна той.

— На бензиностанциите се продава кафе — каза Ричър. Както и вода, и безалкохолни напитки.

— В тази не се продава — каза мъжът. — Продаваме само бензин.

— И масло.

— Ако искаш.

— А в града има ли кафене?

— Има ресторант.

— Само един?

— Един ни стига.

Ричър отново излезе на слънце и продължи. След още сто метра в западна посока от двете страни на шосето се появиха тротоари, а после и първата табела, според която това вече не беше шосе, а главната улица на града. Десет метра по-късно започваше и първата истинска пресечка. Заемаше се от мрачна тухлена сграда с формата на куб, висока три етажа, от лявата страна на улицата. Приличаше на стар универсален магазин. Сигурно вътре все още се продаваше нещо. Ричър надникна през прашните витрини на първия етаж и видя трима клиенти и щандове със стоки за дома. Следващата сграда също беше на три етажа и изглеждаше по същия начин, както и по-следващата, и сградата след нея. Центърът на града заемаше около дванайсет пресечки в двете посоки, предимно на юг от главната улица. Ричър не беше специалист по архитектура, а и се намираше много на запад от река Мисисипи, но този град му заприлича на стар индустриален център в щата Кънетикът или речно пристанище в щата Синсинати. Изглеждаше просто устроен, суров, безличен и старомоден. Ричър беше гледал филми за провинциална Америка, в които декорите бяха направени така, че да изглеждат по-живи и динамични от истинските градове. Този град представляваше точно обратното. Все едно по него бяха работили цял екип от дизайнери и сценични работници, за да го направят по-безличен и мрачен, отколкото трябва. По улиците почти нямаше движение. Виждаха се само седани и пикапи, които се движеха бавно и лениво. Всички коли бяха поне отпреди три години. По тротоарите почти нямаше пешеходци.

Ричър направи произволен завой наляво и се зае да открие обещания ресторант. Претърси десетина пресечки, като мина покрай магазин за хранителни стоки, фризьорски салон, бар, пансион и някакъв избелял стар хотел, преди да намери ресторанта. Заведението заемаше целия приземен етаж на поредната мъртва тухлена сграда с кубична форма. Ресторантът имаше висок таван, а прозорците бяха от пода до тавана и заемаха по-голямата част от всички стени. Приличаше на преустроен автосалон. На пода имаше плочки, масите и столовете бяха от обикновено кафяво дърво, миришеше на варени зеленчуци. От вътрешната страна на входа имаше място за чакане месингова поставка с табела, на която пишеше: „Моля, изчакайте да ви настанят.“ Ричър беше виждал същата табела навсякъде в страната. Със същия шрифт, същите цветове и същата форма. Предполагаше, че някъде в САЩ работи фабрика, която произвежда милиони такива табели годишно. Беше ги виждал в Кале, щата Мейн, и очакваше да ги види и в Сан Диего, щата Калифорния. Застана до табелата и зачака. Чакането се проточи.

В ресторанта се хранеха единайсет души. Три двойки, една тройка и двама самостоятелни клиенти. Виждаше се една сервитьорка. Но нямаше друг персонал. До табелата не стоеше никой. Е, не беше нещо необичайно. Ричър се беше хранил в хиляди такива места и знаеше какво ще се случи във всеки следващ момент, на подсъзнателно равнище. Скоро сервитьорката щеше да хвърли поглед към него и да кимне, сякаш искаше да му каже: „Сега ще дойда.“ Щеше да приеме някоя поръчка, да поднесе някоя чиния и едва тогава да забърза към него, като сигурно в движение щеше да отметне някой кичур коса от бузата си, все едно искаше едновременно да се извини за забавянето и да помоли за разбиране. Щеше да вземе меню от купчината до табелата, да го заведе до масата му, да се отдалечи и след малко да се върне да му вземе поръчката — в този ред.

Само че тя не направи нищо подобно.

Първо наистина му хвърли един поглед. Но не кимна. Просто го изгледа продължително, после отклони очи. И продължи да се занимава с това, което правеше. А то не беше нищо особено. Точно в този момент и единайсетте й клиенти бяха обслужени. Тя просто поддържаше ритъма. Минаваше край масите, за да се осведоми дали всичко е наред, и доливаше кафе в чашите, които не бяха изпити и наполовина. Ричър се обърна и погледна към вратата, за да провери дали не е пропуснал да види някаква табела за работното време. Може би се канеха да затварят. Но не, не беше така. Той хвърли поглед към собственото си отражение, за да провери дали не се отклонява скандално от общоприетите норми за облекло. Но не, не беше така. Беше облечен с тъмносиви панталони и тъмносива риза, които си беше купил само преди два дни от един склад за работно облекло в щата Канзас. Складовете за работно облекло бяха последното му откритие. Прости, здрави, добре ушити дрехи на разумни цени. Идеално. Косата му беше късо подстригана. Беше се обръснал предишния ден. Ципът на панталоните му беше затворен.

Ричър отново се обърна към ресторанта и продължи да чака.

Клиентите започнаха да се обръщат към него, един по един. Оглеждаха го съвсем открито, после отклоняваха поглед. Сервитьорката обиколи ресторанта още веднъж, без да бърза, като гледаше във всички възможни посоки, освен към него. Ричър стоеше неподвижно и разсъждаваше на базата на досегашните си познания, като се опитваше да разбере какво става. Накрая му омръзна, пристъпи напред покрай табелата, влезе в ресторанта и седна на маса за четирима. Придърпа стола си навътре — той изскърца по пода — и се настани удобно. Сервитьорката го изгледа отново, после влезе в кухнята.

И повече не излезе.

Ричър седеше и чакаше. Цареше тишина. Хората не разговаряха помежду си. Не се чуваше нищо друго освен тихото подрънкване на металните прибори по чиниите, звуците от дъвчене, приглушеното потракване на порцеланови чаши, внимателно оставяни в чинийките, и поскърцването на дървените крака на столовете под тежестта на човешките тела. Тихите звуци отекваха в огромното пространство на ресторанта и го изпълваха, докато не станаха оглушителни.

В продължение на почти десет минути не се случи нищо.

След това отвън, до бордюра, паркира един голям стар пикап. Измина една секунда, после вратите на колата се отвориха, от нея слязоха четирима мъже и застанаха един до друг на тротоара. Потеглиха в плътна група, спряха за миг и влязоха. После отново спряха за миг, огледаха помещението и откриха целта си. Тръгнаха право към масата на Ричър. Трима от тях седнаха на свободните столове, а четвъртият застана до масата точно между Ричър и изхода на ресторанта.