Лий Чайлд
Нищо за губене (25)

25

— Не знаех, че си омъжена — каза Ричър.

Вон се загледа в изстиналото си кафе. Мина доста дълго време, преди да отговори:

— Не знаеш, защото не ти казах. Очакваше ли да ти кажа?

— Предполагам, че не.

— Не приличам ли на омъжена?

— Ни най-малко.

— А ти познаваш по външния вид?

— Да, обикновено.

— Как?

— Обикновено започвам от безименния пръст на лявата ръка — каза Ричър.

— Люси Андерсън също не носи халка.

Той кимна.

— Мисля, че днес видях нейния съпруг.

— В Диспеър?

— Да, пред пансиона.

— Това изобщо не е на главната улица.

— Опитвах се да заобиколя блокадата, която ми бяха направили на главната улица — обясни Ричър.

— Страхотно.

— Шофирането не е сред най-големите ми умения продължи той.

— Тогава как не те хванаха? От града няма друг изход, освен главната улица.

— Дълга история — каза Ричър.

— И все пак?

— Ами в момента полицейското управление в Диспеър изпитва временен недостиг на персонал.

— Извадил си единия от строя?

— И двамата. И колите им.

— Ти си невъзможен.

— Не, просто си имам правила. Когато хората не ми пречат, и аз не им преча. Когато ми пречат, и аз им преча.

— Те ще дойдат да те търсят тук — каза Вон.

— Да, несъмнено. Но няма да стане скоро.

— Кога? — попита тя.

— Няколко дни ще си ближат раните. После ще дойдат.

Ричър остави ключовете от пикапа на Вон на масата пред нея, после излезе от закусвалнята и отиде да си купи чорапи, бельо и тениска за един долар от старомодното магазинче до някакъв супермаркет. След това мина през една аптека, за да си купи принадлежности за бръснене, а накрая се отправи към железарията в западния край на улица „Първа“. Заобиколи подвижните стълби и количките на тротоара, промуши се по пътеките между редици от инструменти и накрая стигна до мястото, където бяха изложени работни панталони и памучни ризи. Традиционни американски дрехи, произведени съответно в Китай и в Камбоджа. Избра си маслиненозелени панталони и кафява карирана риза. Не бяха толкова евтини, колкото му се искаше, но не бяха и скандално скъпи. Продавачът ги опакова в кафява хартия.

Ричър се върна в мотела, избръсна се, взе си дълъг душ, избърса се с хавлията и се облече с новите дрехи. После натъпка старата си сива униформа на пазач в кофата за боклук.

Така беше по-добре, отколкото да се занимава с пране.

Новите му дрехи бяха твърди като дъски — до такава степен, че затрудняваха движенията му. Очевидно в Далечния изток се отнасяха много сериозно към въпроса за здравината на платовете. Ричър направи няколко клякания и лицеви опори, докато дрехите поомекнат, после излезе от стаята си и отиде до вратата на Люси Андерсън. Почука и зачака. Тя му отвори след една минута. Изглеждаше точно по същия начин като последния път. Дълги крака, къси шорти, синьо яке с качулка. Млада и беззащитна. И намръщена, и враждебна.

— Нали ти казах да ме оставиш на мира?

— Почти съм сигурен, че днес видях твоя съпруг — каза Ричър.

Изражението й омекна, поне за секунда.

— Къде? — попита тя.

— В Диспеър. Изглежда, е отседнал там.

— Добре ли е?

— Изглеждаше ми добре.

— Какво ще правиш с него?

— Какво искаш да направя с него?

Лицето й отново се стегна.

— Трябва да го оставиш на мира — каза тя.

— Точно това ще направя — отвърна Ричър. — Нали ти казах, че вече не съм ченге? Сега съм скитник, точно като теб.

— Тогава защо се върна в Диспеър?

— Дълга история. Налагаше се.

— Не ти вярвам. Ти си ченге.

— Нали видя какво нося в джобовете си?

— Сигурно си оставил значката в стаята си.

— Не съм. Искаш ли да провериш? Стаята ми е тук.

Момичето го погледна стреснато и се хвана за рамката на вратата с двете си ръце, все едно се канеше да я вдигне през кръста и да я занесе в стаята си. Точно в този момент жената от рецепцията излезе от своя офис, на дванайсет метра вляво от Ричър. Беше набита, на около петдесет години. Тя видя Ричър, после видя и момичето, спря и ги загледа. След това отново потегли, но този път вървеше право към тях. Опитът на Ричър показваше, че служителите в мотелите са два типа хора: или проявяваха излишно любопитство, или изобщо не се интересуваха от гостите. Тази май беше от любопитните. Ричър отстъпи една крачка назад, за да остави повече място на Люси Андерсън, и вдигна ръце в дружелюбен и успокояващ жест.

— Спокойно — каза той. — Ако исках да ти направя нещо лошо, вече щях да съм го направил, не мислиш ли? Както на теб, така и на мъжа ти.

Момичето не отговори. Обърна глава, видя приближаващата жена, шмугна се обратно в стаята си и затръшна вратата — всичко това в едно бързо движение. Ричър се извърна, но пресметна, че няма да успее. Служителката вече беше на няколко крачки от него.

— Извинете! — подвикна тя.

Ричър спря и се обърна, но не каза нищо.

— Трябва да оставите това момиче на мира — каза жената.

— Трябва ли?

— Ако искате да останете в мотела.

— Заплашвате ли ме?

— Опитвам се да поддържам добър мотел — заяви жената.

— Просто искам да й помогна — обясни Ричър.

— Според нея правите точно обратното.

— Значи сте разговаряли по въпроса?

— Не, но чух разни неща.

— Аз не съм полицай — каза Ричър.

— Приличате на полицай.

— Какво да направя?

— Разследвайте истинските престъпления.

— Няма да разследвам никакви престъпления — каза Ричър. — Нали ви казах, че не съм полицай.

Жената не каза нищо.

— Какви истински престъпления? — попита Ричър.

— Нарушенията.

— Къде?

— В комбината в Диспеър.

— Какви нарушения?

— Всякакви.

— Не ми пука за нарушенията — каза Ричър. — Не съм от Агенцията за защита на околната среда. И изобщо, не съм от никаква агенция.

— А не се ли питате защо онзи самолет лети всяка нощ? — възкликна жената.