Лий Чайлд
Нищо за губене (24)

24

Вторият полицай се появи след трийсет секунди, точно навреме. Ричър видя отблясъците от мигащата червена светлина на покрива на полицейската кола миг преди самата тя да изскочи иззад един далечен ъгъл. Колата поднесе малко, после пое направо и набра скорост по тясната улица, която водеше към ресторанта.

Ричър я остави да измине една пресечка, после втора и когато тя стигна на трийсет метра от него, настъпи газта, потегли и се блъсна право в нея. Двете полицейски патрулки се блъснаха една в друга, задниците им се отделиха от земята, ламарината се смачка като хармоника, капаците на двигателите им отхвърчаха нагоре, пръсна се стъкло, въздушните възглавници се отвориха и навсякъде се разнесе дим. Ричър се люшна напред и спря в предпазния колан. Беше свалил ръцете си от волана с вдигнати лакти, така че да спрат въздушната възглавница. Когато се отвори, тя го блъсна назад към седалката. Задната част на неговата кола се тръшна обратно на земята, подскочи веднъж и замря под неестествен ъгъл. Той извади пушката-помпа за борба с безредиците от калъфа между седалките, натисна изкривената врата, за да се отвори, и излезе от колата.

Другият участник в сблъсъка не си беше сложил предпазния колан.

Беше поел удара на въздушната възглавница право в лицето и лежеше настрани на предната седалка, а от носа и ушите му течеше кръв. И двете коли бяха смачкани почти до колоните на предното стъкло. Но в купето нямаше големи поражения. Бяха големи машини, с пет звезди на тестовете за сигурност. Ричър беше почти сигурен, че и двете коли не стават за каране, но все пак не беше специалист по автомобили, затова зареди пушката и стреля по веднъж в задните гуми, като пръсна самите гуми и разкъса всякакви други важни части. После подхвърли пушката през прозореца на първата кола, качи се в пикапа на Вон и се отдалечи от мястото на сблъсъка на заден ход. Сервитьорката и деветимата клиенти в ресторанта до един гледаха навън през витрината, с отворена уста от шока. Двама от клиентите търсеха мобилните си телефони.

Ричър се усмихна на себе си. И на кого ще се обадите?

Той обърна шевролета, зави надясно, пое на север към главната улица, отново зави надясно по нея и продължи на изток, с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Когато излезе на пустото шосе след бензиностанцията, натисна газта и ускори до сто километра, като поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Никой не го преследваше. Усещаше грапавата настилка под гумите, но не ги чуваше както преди. Беше малко оглушал от въздушната възглавница и изстрелите с пушката.

Дванайсет минути по-късно той премина границата между юрисдикциите на двата града и продължи към Хоуп. Беше точно три следобед.

Не знаеше колко дълго ще спи Вон. Предполагаше, че си е легнала малко след девет часа сутринта, значи преди шест часа. Ако спеше осем часа, щеше да стане в пет следобед, което беше разумно, при положение че в седем вечерта беше на работа. А може би вече беше станала. Някои хора не могат да спят през деня толкова добре, колкото през нощта. Сънят се управлява от навика, ритъма на живот и часовника на тялото. Ричър реши да отиде в закусвалнята. Ако Вон не беше там, щеше да остави ключовете й на бара.

Вон вече беше там.

Ричър отби до бордюра и я видя. Беше сама в сепарето, където бяха седели двамата. Беше облечена с полицейската си униформа, макар че до смяната й оставаха още четири часа. Пред нея имаше празна чиния и пълна чаша с кафе.

Той заключи пикапа, влезе в закусвалнята и седна срещу нея. Отблизо Вон изглеждаше уморена.

— Не можа ли да спиш? — попита той.

— Не се ли вижда?

— Трябва да ти призная нещо.

— Ходил си в Диспеър. С моя пикап. Знаех си, че така ще направиш.

— Нямаше друг начин.

— Да бе, естествено.

— Кога си ходила за последен път на запад от града?

— Преди години. А може би никога не съм ходила. Гледам да не минавам оттам.

— Точно до границата на града има военна база. Съвсем нова. Защо?

— Навсякъде има военни бази — каза Вон.

— Тази е на бойно поделение от военната полиция.

— И те трябва да работят някъде.

— Трябва да работят зад граница. Точно в момента в армията има недостиг на персонал. Не могат да си позволят да пропиляват елитни части, като ги пращат в американската провинция.

— Сигурно не са толкова елитни.

— Елитни са.

— Значи сигурно се канят да ги изпратят някъде.

— Не. Току-що са се върнали. Изкарали са поне една година на слънце. Човекът, с когото говорих, имаше най-дълбоките бръчки покрай очите, които съм виждал. Екипировката му беше износена от пясъка.

— И тук имаме пясък.

— Не е същото.

— Какво искаш да кажеш?

Сервитьорката се приближи и Ричър си поръча кафе. Чашата на Вон все още беше пълна. Ричър продължи:

— Искам да попитам защо са изтеглили елитна бойна част от Близкия изток и са я изпратили тук.

— Не знам защо — отвърна Вон. — Пентагонът не е длъжен да дава обяснения на местните полицейски управления.

Сервитьорката донесе чаша на Ричър и я напълни от термоса. Когато си тръгна, Вон попита:

— С какво точно се занимава едно бойно поделение на военната полиция?

Ричър отпи от кафето си, преди да отговори:

— Охранява разни неща. Конвои от превозни средства, военни инсталации. Поддържат сигурността и ги отбраняват.

— Влизат ли в бойни действия?

— Ако се наложи.

— Ти занимавал ли си се с това?

— Понякога.

Вон отвори уста, но после я затвори, защото сама си отговори на въпроса, който се канеше да зададе.

— Точно така — каза Ричър. — Какво има да се охранява в Диспеър?

— Значи искаш да кажеш, че от военната полиция са те накарали да минеш през града?

— Така беше по-сигурно. Иначе щяха да ти проверят номера.

— Как мина през града?

— На пикапа му няма нищо — отвърна Ричър. — Въпреки че той не е точно твоят пикап, нали така?

— Как така?

— Кой е Дейвид Робърт Вон?

Тя го изгледа безизразно. После каза:

— Погледнал си в жабката. Колата е регистрирана на него.

— Наложи се. Един въоръжен войник искаше да види документите.

— Това е добра причина — съгласи се Вон.

— И кой е Дейвид Робърт?

— Мъжът ми — отвърна тя.