Лий Чайлд
Нищо за губене (16)

16

Това, че полицаите се отбиват в закусвалнята преди, по време и след всяко дежурство, за да се заредят с понички, е клише, но клишетата стават такива точно защото толкова често се оказват верни. И така, Ричър седна в същото сепаре в седем без пет сутринта и наистина очакваше полицай Вон да влезе в рамките на следващите десет минути.

И тя го направи.

Ричър видя как патрулката й паркира отвън. Вон излезе на тротоара, сложи ръце на кръста си и се протегна. Заключи колата, завъртя се на пета и пое към входа. Влезе, видя го и направи дълга пауза, после зави и седна срещу него.

— Ягода, ванилия или шоколад? — попита той. — Само такива имат.

— Какви?

— Млечни шейкове.

— Не пия шейкове на закуска с идиоти.

— Не съм идиот. Аз съм гражданин и имам проблем. А ти трябва да ми помогнеш. Така пише на значката.

— Какъв проблем?

— Момичето ме намери.

— И ти беше виждал приятеля й, така ли?

— Всъщност й е съпруг.

— Честно? — попита Вон. — На мен ми се стори много млада, за да е омъжена.

— И аз си го помислих. Но тя каза, че се обичат.

— Пусни някоя балада. Значи си го видял, така ли?

— Не.

— Тогава какъв е проблемът?

— Видях друг човек.

— Кого?

— Всъщност не го видях. Беше тъмно като в рог. Спънах се в него.

— В кого?

— В един труп.

— Къде?

— По пътя насам от Диспеър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Ричър. — Труп на млад мъж.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозен съм като сърдечен удар.

— Защо не ми каза снощи?

— Исках първо малко да помисля.

— Бъзикаш ме нещо. Там има хиляди квадратни километри пустиня. И ти просто си се спънал в някакъв труп в тъмното? Няма такава случайност.

— Права си — отвърна Ричър. — Предполагам, че е правил същото като мен. Вървял е на изток, от Диспеър към Хоуп. Достатъчно близо до пътя, за да не се загуби, и достатъчно далеч, за да не го видят. Това доста стеснява коридора. Можеше да го пропусна за един метър, но нямаше как да го пропусна на един километър.

Вон не отговори.

— Но той не е стигнал — продължи Ричър. — Мисля, че е бил изтощен. Коленете му бяха забити доста дълбоко в пясъка. Мисля, че е паднал на колене, после е залитнал напред и е умрял. Беше ужасно отслабнал и обезводнен. Нямаше никакви рани или контузии.

— Ти аутопсия ли му направи? В тъмното?

— Опипах го.

— Как така го опипа?

— Използвах осезанието си — обясни Ричър. — Едно от петте сетива.

— И какъв беше този човек?

— Бял, ако се съди по косата. Може би сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Млад. Нямаше документи за самоличност. Не знам дали е тъмен или светъл.

— Не мога да повярвам.

— Истина е.

— Къде точно?

— Някъде на шест километра от града, на тринайсет от границата.

— Това определено е в юрисдикцията на Диспеър.

— Несъмнено.

— Значи трябва да се обадиш в полицейското управление на Диспеър.

— Дори няма да се изпикая върху полицейското управление на Диспеър, ако се запали.

— Виж, няма как да ти помогна. Случаят не е в моята юрисдикция.

Сервитьорката дойде при тях. Беше жената от дневната смяна, която беше проследила кофеиновия маратон. Изглеждаше заета и уморена. Закусвалнята бързо се пълнеше с клиенти. Провинциална Америка, време за закуска. Ричър си поръча кафе и яйца. Вон също си поръча кафе. Ричър го възприе като обнадеждаващ знак. Изчака сервитьорката да се отдалечи и каза:

— Всъщност можеш да ми помогнеш.

— Как? — попита Вон.

— Искам да се върна и пак да погледна — сега, на светло. Можеш да ме закараш. Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин.

— Това не е моят град.

— Ще го направим неофициално. Когато не си на смяна. Като туристи. Все пак си гражданин на страната. Имаш право да караш по тяхното шосе.

— Ще можеш ли да го намериш пак?

— Сложих купчина камъни на ръба на шосето.

— Не мога да го направя — каза Вон. — Не мога да ровя там. И със сигурност не мога да закарам точно теб. Вече те изхвърлиха. Това ще бъде очевидна провокация.

— Никой няма да разбере.

— Мислиш ли? Те имат само едно шосе и две патрулки.

— Точно в момента сигурно ядат понички в онзи ресторант.

— Сигурен ли си, че не си сънувал?

— Не беше сън — отвърна Ричър. — Очите на онова хлапе бяха като топчета за игра, а устата му отвътре беше като кожа за обувки. Скитал се е с дни.

Сервитьорката им донесе кафето и яйцата. Яйцата бяха украсени с магданоз. Ричър го премести в края на чинията.

— Не мога да карам полицейска патрулка от Хоуп в Диспеър — каза Вон.

— Какво друго имаш?

Тя замълча. Отпи от кафето си. После каза:

— Имам един стар пикап.

Вон го накара да изчака на тротоара на улицата, близо до железарията. Явно не искаше да го води вкъщи, докато се преоблече и смени колата. Ричър си помисли, че това е разумна предпазна мярка. „Погледни се само — беше му казала тя. — Какво виждаш?“ Вече започваше да свиква с неудобните отговори на този въпрос. Железарията все още не беше отворена. На витрината бяха подредени инструменти и различни домакински уреди. Пътеката зад вратата беше запълнена със стоките, които по-късно щяха да изкарат на тротоара. Ричър с години се беше чудил защо в железариите толкова обичат да изкарват продуктите си на тротоара. Това си беше сериозно усилие. Тежка работа, по два пъти на ден. Сигурно психологическите изследвания на консуматорите бяха доказали, че големите инструменти се продават по-добре, когато се асоциират с открито пространство. Или беше просто въпрос на свободно място. Ричър помисли малко, но не стигна до някакво твърдо заключение, затова се отдалечи и се подпря на един стълб, на който имаше табела за пешеходна пътека. Утрото беше студено и сиво. Над земята се носеше тънка мъгла. Скалистите планини изобщо не се виждаха — нито близо, нито далеч.

Почти двайсет минути по-късно до отсрещния бордюр спря стар шевролет пикап. Не беше с класическата тумбеста форма от четирийсетте, нито с аеродинамичния космически дизайн от петдесетте, нито беше набитият модел ел камино от шейсетте. Беше най-обикновена американска кола втора ръка, на петнайсетина години, с избеляла светлосиня боя, стоманени джанти и малки колела. Зад волана беше Вон. Беше облечена с червено ветроупорно яке, закопчано догоре, и ниско нахлупена светлокафява бейзболна шапка. Добра маскировка. Ричър нямаше да я познае, ако не очакваше да се появи. Той прекоси улицата по пешеходната пътека и се качи при нея седалката беше малка и изправена. В кабината миришеше на бензин и дим от ауспуха. Под краката му имаше гумена подложка, набита с пясък и износена от употреба. Ричър затръшна вратата и Вон отново потегли. Пикапът беше с четирицилиндров двигател, който се задъхваше. „Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин“ — така беше казал Ричър. Но очевидно „по най-бързия начин“ беше относително казано.

Изминаха осемте километра шосе на Хоуп за седем минути. На сто метра преди границата Вон каза:

— Ако видим друга кола, наведи се.

После натисна газта по-силно, разделителната линия изтрака под колата и гумите захрущяха по чакъла на Диспеър.

— Често ли идваш тук? — попита Ричър.

— Не, защо? — попита Вон.

Нямаше насрещно движение. Никой не отиваше към Диспеър и не си тръгваше оттам. Шосето беше право и пусто чак до хоризонта. Вон караше стабилно, с деветдесет и пет километра в час. Почти по два километра в минута. Сигурно беше най-добрата скорост, на която беше способна колата.

Седем минути след като бяха влезли на вражеска територия, тя започна да намалява скоростта.

— Гледай левия банкет — обади се Ричър. — Малка могила, от четири камъка.

Денят беше сив. Нямаше слънце, но всичко се виждаше идеално. Нямаше нито отблясъци, нито сенки. На банкета се виждаха боклуци. Не много, но все пак достатъчно, така че малката купчинка камъни на Ричър да не стърчи като маяк. Виждаха се пластмасови бутилки от вода, стъклени бутилки от бира, кутии от безалкохолно, парчета хартия, малки и маловажни части от автомобили; всички бяха спрели в ниската, непрекъсната стена от чакъл, изхвърлен изпод гумите на минаващите коли. Ричър се завъртя на мястото си. Отзад нямаше никой. Отпред също. Вон намали още. Ричър не откъсваше очи от банкета. Когато ги подреди в тъмното, камъните му се струваха големи и очевидни. Сега, на безличната дневна светлина, щяха да изглеждат миниатюрни сред огромната пустош.

Вон зави малко по-близо до осевата линия на шосето и намали още.

— Ето ги — каза Ричър.

Беше забелязал малката купчина на трийсет метра напред и наляво. Три камъка за основа и четвърти върху тях. Бяха като точка в далечината, по средата на нищото. На юг от тях равнината се простираше чак до хоризонта, без никакви отличителни знаци, нашарена единствено със сухи храсти, тъмни канари, дупки и ниски възвишения.

— Това ли е мястото? — попита Вон.

— На двайсетина метра на юг — отвърна Ричър.

Той отново огледа пътя. Нямаше други коли — нито напред, нито назад.

— Добре сме — каза той.

Вон подмина могилата, зави към десния банкет и направи широк обратен завой през двете платна. Върна се от изток и спря точно до камъните. Освободи от скорост, но не загаси двигателя.

— Стой тук — нареди тя.

— Да бе — ухили се Ричър.

После слезе от колата, прескочи камъните и зачака на банкета. В огромната светла равнина се чувстваше миниатюрен. В тъмното светът се беше свил около него, на една ръка разстояние. Сега отново му се струваше огромен. Вон слезе при него и двамата тръгнаха на юг през храсталаците — под прав ъгъл спрямо пътя. Пет крачки, десет, петнайсет. След двайсет крачки Ричър спря, за да провери посоката. После започна да се оглежда — първо наблизо, после все по-надалеч.

Но не видя нищо.

Ричър се изправи на пръсти и плъзна очи във всички посоки.

Не, нямаше нищо.