Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Shot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 95гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Един изстрел

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

ISBN 954–769–101–5

История

  1. —Добавяне

9

Ричър не отиде до летището. Не беше толкова наивен. Макар че на висшите военни често им се налага да летят с малки машини — самолети или хеликоптери, това не е нещо, което правят за удоволствие. Като изключим условията на военен конфликт, повече военнослужещи загиват при въздушни катастрофи, отколкото по каквато и да било друга причина. Ето защо, когато има избор, един умен бригаден генерал като Айлийн Хътън може да преглътне полет с голям реактивен лайнер от Вашингтон до Индианаполис, но за нищо на света няма да се друса в някакво двувитлово самолетче от Индианаполис до крайната си цел. Не, Хътън със сигурност бе наела кола.

Затова Ричър тръгна на югоизток, към библиотеката. Попита унилата жена на информацията къде държат телефонните указатели. Проследи с поглед сочещия й пръст, измъкна тежката книга от рафта и я просна на една маса за четене. Отвори на Х, за „Хотели“. Започна да търси. Без съмнение някой ефрейтор или сержант от Военната прокуратура бе направил същото само преди ден, но най-вероятно бе подходил дистанционно, ползвайки интернет, след като Хътън му бе разпоредила да й запази стая. В стремежа си да й се докара въпросният ефрейтор или сержант най-напред бе отворил картата на града и бе определил местоположението на съдебната палата спрямо шосето от север, по което тя щеше да пристигне. Едва тогава бе избрал подходящ хотел, който да й е близо. С подземен паркинг за наетата кола. Вероятно част от верига, за да получат намаление като държавни служители.

„Мариот“, каза си Ричър. Само натам може да отива. От магистралата ще вземе отклонението на юг, към града, после ще свие на изток и без да се лута, ще се озове право в хотела, който на свой ред е само на три преки от съдебната палата. Можеше да стигне дотам и пеша, след като си изяде полагащата й се хотелска закуска. Ефрейторът или сержантът със сигурност й беше отпечатал карта на маршрута, свалена от интернет, и й беше закрепил с кламер потвърждението за резервацията. За да й се докара. Айлийн.

 

 

Хътън имаше това свойство — всички около нея искаха да й се докарат.

Ричър запомни наизуст номера на „Мариот“ и върна указателя на рафта. Излезе във фоайето и набра номера от монетния автомат.

— Бих искал да потвърдя една резервация — каза той.

— На чие име?

— Хътън.

— Да, имаме такава за днес. Апартамент за една вечер.

— Благодаря — каза Ричър и затвори телефона.

Хътън щеше да хване някой ранен полет от Вашингтон. След две десетилетия в униформа подобни пътувания й бяха станали втора природа. Ставане в пет, в шест такси за летището, в седем отвеждане към самолета. Най-късно в девет щеше да кацне в Индианаполис. В девет и половина — да излиза с колата от паркинга на „Херц“. Оттам до този град бяха два часа и половина. Щеше да пристигне в хотела точно по обяд. А дотогава оставаше един час.

Той излезе от фоайето на библиотеката, прекоси площада и тръгна на североизток през редките тълпи пешеходци, мина покрай сградата с наборното бюро, заобиколи съдебната палата, откри лесно хотел „Мариот“, седна на една масичка в ъгъла на кафенето и зачака.

Хелън Родин позвъни в службата на Роузмари Бар. Не я откри. Рецепционистката звучеше притеснено. След това Хелън се обади на домашния номер на Роузмари, която отговори на второто позвъняване.

— Да не са те съкратили? — попита Хелън.

— Водят ме в неплатен отпуск — отвърна Роузмари. — Подадох доброволно молба. Изведнъж всички около мен бяха започнали да се държат странно.

— Но това е ужасно!

— Такава е човешката природа. Сега трябва да се организирам. Може да се наложи да напусна града.

— Трябва ми списък на приятелите на брат ти.

— Той няма такива. Приятел в нужда се познава, нали? А досега нито един не е дошъл да го посети в болницата.

Никой не се е опитал да се свърже с него. Никой не ми е позвънил да попита как е.

— Имам предвид отпреди — каза Хелън. — Искам да знам с кого се е виждал, с кого се е срещал по заведенията, с кого се е познавал отблизо. Особено новите му познанства.

— Той нямаше нови познанства — каза Роузмари. — Поне аз не знам.

— Сигурна ли си?

— Почти.

— А стари?

— Имаш ли лист хартия?

— Имам бележник.

— Бележник чак няма да ти трябва. И голям лист също. Стига ти и едно малко листче, колкото цигарена хартийка. Джеймс си беше единак.

— Все някакви приятели е имал.

— Двама-трима най-много. Имаше един на име Майк, живееше наблизо. Говореха си все за ливадите пред къщите и за бейзбол, нали разбираш, мъжки приказки.

Майк,записа Хелън. Мъжки приказки.

Настана дълга пауза.

— Имаше и един друг, Чарли — каза накрая Роузмари.

— Разкажи ми за Чарли — подкани я Хелън.

— Не знам нищо за него. Всъщност изобщо не го познавам.

— Откога се познават с Джеймс?

— От години.

— Включително и през времето, когато си живяла при него?

— Той никога не идваше, докато бях вкъщи. Само веднъж го срещнах случайно. Той си тръгваше, а аз се връщах отнякъде. Питах брат ми: Кой беше тоя? А Джеймс вика: Това е Чарли, стар приятел.

— Как изглеждаше?

— Дребен. С особена коса. Черна, щръкнала, прилича на четка за тоалетна.

— Местен ли е?

— Предполагам.

— Какви допирни точки имаха помежду си?

Отново дълга пауза.

— Имаха общи интереси.

Чарли, записа Хелън. Огнестрелни оръжия.

 

 

След продължителен разговор по мобилния си телефон Дона Бианка записа разписанията на всички полети от Вашингтон за Индианаполис. Научи и това, че връзките за града са на кръгъл час, а полетите траят по трийсет и пет минути. Прецени, че човек с насрочена среща в съдебната палата за четири следобед ще гледа да пристигне в града най-късно в два и трийсет и пет. Което означаваше — да тръгне от Индианаполис в два, т.е. да пристигне там в един и половина най-късно, за да има време да си намери изхода. Следователно Хътън трябваше да излети от Вашингтон не по-късно от единайсет и половина — дванайсет. Което не беше възможно. Последният директен полет от Вашингтон за Индианаполис беше в девет и половина сутринта. Полетите бяха групирани на сутрешни и вечерни. Други възможности нямаше.

— Хътън пристига в дванайсет и трийсет и пет — обяви тя.

Емерсън погледна часовника си. Дванайсет без петнайсет.

— Което значи, че Ричър всеки момент ще се появи — каза той.

 

 

В дванайсет без десет куриер донесе в сградата на Хелън Родин шест големи кашона — екземплярите за защитата от събрания доказателствен материал на обвинението. Това беше задължителната процедура за обмен на информация, която повеляваше наказателнопроцесуалният кодекс в съответствие с Декларацията за правата. Куриерът позвъни от фоайето в кантората й и Хелън му каза да се качи горе. Човекът трябваше да направи два курса с претоварената си ръчна количка, докато подреди кашоните в празната стаичка на секретарката. Хелън му се подписа на разписката и той си тръгна. После тя започна да отваря кашоните. Бяха пълни с документи и с десетки снимки. Плюс единайсет нови видеокасети, надлежно номерирани, придружени от нотариално заверен опис, удостоверяващ автентичността им като пълни и точни копия на записите от охранителните камери в гаража, направени от независим изпълнител. Хелън ги извади от кашона и ги нареди на отделна купчинка. В кантората си нямаше нито видеокасетофон, нито дори телевизор.

 

 

Затова пък в кафенето на хотел „Мариот“ имаше телевизор. Беше монтиран високо над бара, върху подвижна черна поставка, закрепена с болтове за стената. Звукът беше намален. Ричър се беше загледал в някаква реклама, на която едно момиче в прилепнала лятна рокля тичаше плавно през ливада с диви цветя. Без текста не се разбираше точно какво се рекламира. Може би самата рокля, или някакъв шампоан, грим, или може би лекарство против сенна хрема. После изведнъж екранът се смени и се появи надпис за новинарска емисия. Обеден бюлетин. Ричър погледна часовника си. Беше точно дванайсет. Хвърли поглед към рецепцията и фоайето на хотела. От масата си виждаше всичко. Нито следа от Хътън. Още не беше дошла. Затова отново се загледа в телевизора. На екрана се беше появила Ан Яни. Предаваше на живо от познати места, от центъра на града. Точно пред хотел „Метропол Палас“. Устата й се мърдаше сериозно и беззвучно известно време, после картината се смени с утринен здрач. Сляпа уличка. Полицейски заграждения. Безформена купчина, завита с бял чаршаф. После пак нов кадър. Снимка от шофьорска книжка. Светла кожа на лицето. Червеникава коса. Зелени очи. Под брадичката се четеше надпис: Александра Дюпре.

Александра. Санди.

Ричър потрепери.

Този път вече отидоха твърде далеч.

Твърде, твърде далеч.

Той седеше неподвижно, вперил поглед в екрана, в лицето на Санди. После кадърът отново се смени — показваха Емерсън, заснет в едър план, в ранните сутрешни часове. Яни дръпна микрофона към себе си и зададе някакъв въпрос. Емерсън продължи да говори. Очите му бяха празни, уморени, примижали срещу ярката светлина на прожектора. Дори и без звук Ричър се досещаше какво говори. Обещаваше на зрителите пълно и безпристрастно разследване на случая. Ще го хванем, казваше устата му.

— Видях те от рецепцията — чу той женски глас близо до себе си. Гласът се приближи и добави: — И се попитах: Не го ли познавам този отнякъде?

Ричър с мъка отлепи поглед от телевизора.

Пред него беше застанала Айлийн Хътън.

Косата й беше късо подстригана. Нямаше някогашния загар. Около очите й се виждаха малки бръчици. Но иначе си беше същата, както преди четиринайсет години. Същата ослепителна красавица. Среден ръст, стройно тяло, хубава стойка. Ухаеща на скъп парфюм. Влудяващо женствена. Не беше наддала и килограм. Облечена беше цивилно — с памучен панталон, синя памучна риза с разкопчана яка, отдолу с бяла тениска. Обувки от естествена кожа с нисък ток, на бос крак. Никакъв грим, никакви бижута.

Нито дори брачна халка.

— Помниш ли ме? — попита тя.

Ричър кимна.

— Здрасти, Хътън — каза той. — Разбира се, че те помня. И се радвам да те видя отново.

В ръката си държеше дамска чантичка и магнитната карта от стаята. До краката й имаше куфар на колелца с дълга дръжка.

— И аз се радвам да те видя — каза тя. — Но моля те, кажи ми, че случайно си тук. Кажи ми, че е съвпадение, моля те!

Влудяващо женствена, но наред с това безмилостно обиграна — като всяка жена, свикнала да се налага в един мъжки свят. В очите й проблясваше стоманена воля, бяха пронизителни като лазерен лъч, а погледът й казваше: Ако се будалкаш с мен, ще ти извия врата като на пиле.

— Седни — каза Ричър. — Каня те на обяд.

— На обяд?!

— Именно. По това време хората обядват.

— Ти си ме очаквал. Знаел си кога ще дойда.

Ричър кимна. Вдигна за миг очи към телевизора. Снимката от шофьорската книжка на Санди отново изпълваше екрана. Хътън проследи погледа му.

— Това ли е убитото момиче? — попита тя. — Чух по радиото, докато идвах насам. Май трябва да ни плащат опасен труд, като ни командироват по тия места.

— Какво казаха по радиото? Тук звукът е намален.

— Убийство. Станало е късно снощи. Местно момиче, открито на улицата със счупен врат. От единичен удар в лявото слепоочие. В тъмна уличка край хотела. Надявам се, че не е този.

— Не — отвърна Ричър. — Не е този.

— Голяма жестокост.

— Да, така е.

Айлийн Хътън приседна до него на масата. Не срещу, а до него. Също като Санди в бара с телевизорите.

— Изглеждаш страхотно — каза той. — Наистина!

Тя не отговори.

— Радвам се да те видя — повтори той.

— И аз.

— Не, сериозно говоря!

— Аз също говоря сериозно. Повярвай ми, ако бяхме на някой светски прием във Вашингтон, досега щях да съм се просълзила от спомени и умиление. Все още бих могла да се просълзя, ако бях сигурна, че не си тук по причините, за които подозирам.

— И какви са те?

— Да си изпълниш обещанието.

— И това ли помниш?

— Разбира се, че помня. Веднъж цяла нощ ме занимава с него.

— А ти си тук, понеже си получила призовка като свидетел.

— Точно така. Подписана от някакъв прокурор идиот.

— Родин?

— Същият.

— Аз съм виновен — каза Ричър.

— Господи! Какво си му казал?

— Нищо — каза Ричър. — Нищо не съм му казал. Но той ми каза нещо. Каза ми, че името ми фигурира в списъка на свидетелите на защитата.

— На защитата!!

Ричър кимна.

— Което, разбира се, много ме изненада. Бях объркан. Попитах го дали не е получил името ми от архивите на Пентагона.

— Изключено — каза Хътън.

— Да, сега разбирам това — каза Ричър. — Но вече се бях изпуснал. Бях споменал Пентагона. За човек като Родин е нормално да залага въдици тук-там. Той е много неуверен в себе си. Обича да играе на сигурно. Така че, извинявай.

— Има за какво да ми се извиняваш. Да пропилея два дни от живота си в тия пущинаци и на всичко отгоре да съм принудена да лъжесвидетелствам…

— Не е нужно да лъжесвидетелстваш. Може да се позовеш на съображения за националната сигурност.

Хътън поклати глава.

— Ние вече обсъждахме това, надълго и нашироко. Разбрахме се да не ровим в нищо, с което може да привлечем вниманието. Тази история с палестинските атентатори е съшита с бели конци. Само някой да дръпне някой край, и всичко ще се разплете. Така че сега, ако се наложи, ще се кълна в децата си, каквито нямам, че Джеймс Бар е бил доблестен войник.

— И това не те ли смущава?

— Нали знаеш как е в армията? В нея няма място за девици. Аз съм дошла тук със задача и тази задача е да не допусна историята от Кувейт Сити да се разсмърди.

— Защо пратиха теб?

— С един куршум, два заека. Нямат интерес да пратят друг, докато аз знам истината. А сега, след като веднъж дам показания, ми запушват устата завинаги. Иначе би било равнозначно на самопризнание в лъжесвидетелство. Те не са глупави.

— Изненадан съм, че още им пука. Това са минали работи.

— Ти от колко време си се уволнил?

— От седем години.

— И очевидно не си абониран за „Арми Таймс“?

— Какво?

— Явно не си чувал.

— Какво да съм чувал?

— Докъде стигна историята нагоре по командната верига.

— До дивизионното командване, предполагам. Може би не чак до върха.

— Стигна до бюрото на някакъв полковник. И там спря.

— Е, и?

— Полковникът се казваше Питърсън.

— Е, и?

— А сега се казва генерал-лейтенант Питърсън. С три звезди. Офицер за връзка с Конгреса. Скоро ще получи четвърта звезда. И ще бъде произведен в заместник началник-щаб на армията.

Това би могло да усложни работите, помисли си Ричър.

— Много смущаващо — каза той.

— Смущаващо, и още как! — каза Хътън. — Така че слушай какво ти казвам: тази история не бива да се разплита. Имай това предвид. Каквото и да си намислил да предприемеш, за са си изпълниш обещанието към Бар, нямаш право да говориш за станалото. Както и аз нямам право. Иначе ще те открият и ще ти съсипят живота.

— И двамата няма какво да говорим. Всичко е приключено.

— Радвам се да го чуя.

— Обаче си мисля…

— Мислиш си? Какво?

— Как са стигнали до името ми.

— И как са стигнали до името ти?

— Джеймс Бар им го е дал.

— Не може да бъде!

— И аз така казах. Но сега съм сигурен.

— От къде на къде?

— Хайде да обядваме заедно. Трябва да поговорим. Струва ми се, че още някой знае за станалото.

 

 

Емерсън и Бианка се отказаха в дванайсет и половина. Ричър така и не се появи. Полетът пристигна навреме. От самолета не слезе никой, който да прилича на бригаден генерал от женски пол, при това от Пентагона. Те изчакаха, докато пристигащите се източиха през терминала и залата утихна. После се качиха на колата и си тръгнаха.

 

 

Ричър и Хътън поръчаха обяд. Келнерката пристигна веднага, доволна, че най-после на масата в ъгъла има раздвижване. Менюто беше семпло, като за кафене. Ричър си поръча препечен сандвич със сирене и кафе. Хътън — салата „Цезар“ с пилешко и чай. Докато обядваха, разговаряха оживено. Ричър я запозна с подробностите по делото. После й изложи теорията си — налудничавия избор на огнева позиция, подозренията си за принуда. Предаде й хипотезата на Нийбър за новия приятел, дърпащ конците. Каза й, че Бар отричал да има нови познати, а само стари, и то много малко.

— Едва ли е някой нов познат — каза Хътън. — Понеже схемата е сложна, заплетена, многослойна. От една страна, имаме сегашните улики, а от друга, историческите паралели. Втори етаж на обществен гараж в Кувейт Сити преди четиринайсет години, втори етаж на обществен гараж тук и сега. Практически едно и също оръжие. Идентични патрони. Пък и тези войнишки обувки. Аз лично никога не ги бях виждала преди, „Пустинен щит“. Те са много показателни. Който и да му е възложил задачата, е знаел за миналото му. Което означава, че не са познати отскоро. Няма как. На Бар ще му трябват години, докато се реши да разкаже на някого за Кувейт Сити.

Ричър кимна.

— Но явно в един момент е разказал. Което ме кара да мисля, че още някой е посветен в историята.

— Трябва да открием кой е той — каза Хътън. — Задачата ми е да не допусна да се разчуе.

— Това не е моя грижа. Все ми е тая дали Питърсън ще получи четвъртата си звезда, или не.

— Но не ти е все тая дали репутацията на четвърт милион ветерани от войната ще бъде опетнена, нали? Защото ако избухне скандал, всички ще са окаляни. А това бяха добри хора.

Ричър не отговори.

— Много е лесно — каза Хътън. — Ако Джеймс Бар няма много приятели, няма да ти се налага да търсиш дълго. Все един от тях е въпросният.

Ричър мълчеше.

— С един куршум два заека — продължи Хътън. — Ти намираш кукловода, а армията си отдъхва с облекчение.

— Че защо тогава не го свърши армията, а чака на мен?

— Не можем да си позволим да привличаме внимание.

— Имам оперативни затруднения — каза Ричър.

— Нямаш правомощия?

— Не, по-лошо. Много скоро ще ме арестуват.

— За какво?

— За убийството на онова момиче до хотела.

— Моля?!

— Кукловодът държи да ме разкара от играта. Вече се опита да ми свие номер в понеделник вечер, като използва това същото момиче за примамка. Затова вчера на два пъти отидох да я видя. Сега те я ликвидираха, а предполагам, че аз съм последният непознат, с когото се е срещала.

— Имаш ли алиби?

— Зависи в колко часа е станало, но най-вероятно не. Сигурен съм, че ченгетата вече ме издирват.

— Това е проблем — каза Хътън.

— Само временен — отвърна Ричър. — Науката е на моя страна. Ако вратът й е счупен с един-единствен удар с юмрук в лявото слепоочие, а главата й е извърната леко надясно, значи убиецът е левак. Докато аз не съм. Ако я бях ударил с лявата ръка, щях положително да я нокаутирам, но едва ли щях да й счупя врата. Не и с един удар.

— Сигурен ли си?

Ричър кимна.

— Навремето с това си изкарвах хляба, не помниш ли?

— Но дали ще ти повярват? Или просто ще си кажат, че си достатъчно як, за да я убиеш и с лявата ръка?

— Нямам намерение да проверявам това лично.

— Смяташ да избягаш ли?

— Не, смятам да остана, но без да им се пречкам. Което ще ме забави. Всъщност ще ме забави доста. Ето защо казах, че очаквам оперативни затруднения.

— Мога ли да ти помогна?

Ричър се усмихна.

— Радвам се, че се видяхме, Хътън. Наистина.

— Как мога да ти помогна?

— Предполагам, че след като дадеш показания, отвън ще те чака един полицай на име Емерсън. Ще те пита за мен. Прави се на ударена. Кажи му, че не си ме виждала, не съм те посрещал, нямаш представа къде съм. Такива работи.

Хътън помълча малко.

— Разстроен си — каза накрая тя. — Усещам те.

Ричър кимна. Разтърка лицето си, сякаш се миеше без вода.

— На мен хич не ми пука за Джеймс Бар — каза той. — Ако някой го е забъркал нарочно и сега ще изтърпи наказанието, което му се полагаше преди четиринайсет години, нямам нищо против. Но това с момичето е друго нещо. Тук вече прекалиха. Тя беше просто една млада наивница. Не е искала да навреди на никого.

Хътън помълча още малко.

— Сигурен ли си, че са заплашвали сестрата на Бар?

— Не виждам по какъв друг начин са могли да го принудят.

— Но няма никакви следи от пряка заплаха. Като прокурор аз не бих могла да ги подведа под отговорност.

— Защо иначе Бар би извършил всичко това?

Хътън не отговори.

— Ще се видим ли по-късно? — попита тя.

— Наел съм стая наблизо — каза Ричър. — Ще се навъртам наоколо.

— Е, добре.

— Освен ако не съм вече в затвора — добави той.

Келнерката се приближи и двамата си поръчаха десерт.

Ричър помоли за още кафе, а Хътън — за още чай. Продължиха да си говорят за разни неща. На всякакви теми. Имаха да наваксват цели четиринайсет години.

 

 

Хелън Родин прерови шестте кашона с материали по делото и намери фотокопие от листче хартия, открито до телефона на Джеймс Бар. Неговото телефонно тефтерче, ако можеше да се нарече така. Върху листчето имаше три телефонни номера, записани с грижлив и ясен почерк. Двата бяха на сестра му Роузмари — единият в къщи, а другият в службата й. Третият беше на Майк — приятеля, който живеел наблизо. Чарли не фигурираше никъде.

Хелън вдигна слушалката и набра номера на Майк. На шестото позвъняване телефонът се включи на секретар. Тя остави служебния си номер и помоли Майк да й се обади по важен въпрос.

 

 

Емерсън прекара цял час с полицейския художник и си тръгна с достатъчно убедителен портрет на Джак Ричър. Рисунката с молив бе сканирана на компютър и оцветена. Тъмноруса коса, ясносини очи, между среден и силен загар на лицето. Емерсън добави името му, приблизителния ръст — метър и деветдесет и два-три, теглото — сто и десет-петнайсет килограма, и видимата възраст — някъде между трийсет и пет и четирийсет и пет години. Най-отдолу изписа телефонния номер на полицейския участък. После разпрати съобщението по електронната поща до всички учреждения и търговски заведения в околността, а на принтера отпечата двеста цветни бройки, като нареди на ръководителите на патрули да ги раздават на ръка на хотелиери и ресторантьори в града. След кратък размисъл той добави: и на келнерите в ресторантите, на продавачите на сандвичи и на барманите в заведенията.

 

 

Майк, приятелят на Джеймс Бар, позвъни на Хелън Родин в три часа следобед. Тя го попита за адреса му и го предума да приеме среща на четири очи. Той я увери, че ще си е вкъщи до края на деня. Така че тя повика такси и потегли. Майк живееше на същата улица като Джеймс Бар, на около двайсет минути от центъра. Къщата на Бар се виждаше от двора на Майк. Двете къщи си приличаха, както и останалите по протежение на улицата. Бяха от 50-те години, ниски и продълговати. Хелън си каза, че навремето са били напълно еднакви, но след близо половин век дострояване, препокриване, смяна на външните облицовки, градинарство и овощарство в дворовете бяха вече посвоему различни една от друга. Докато някои изглеждаха почти луксозни, други си бяха останали сиви и невзрачни.

Къщата на Майк беше от първия вид, тази на Бар — от втория.

Самият Майк се оказа застаряващ мъж на петдесет и нещо, който работеше първа смяна в склад за бои. Още докато Хелън му се представяше, жена му се прибра вкъщи. Тя също беше на петдесет и нещо и също като на него годините й личаха. Казваше се Тами и работеше почасово като медицинска сестра в зъболекарски кабинет — две сутрини в седмицата. Тя покани Хелън и Майк в дневната и после изчезна някъде, за да направи кафе. Хелън и Майк седнаха и няколко неловки минути мълчаха, сякаш се чудеха как да започнат.

— Е, какво да ви разправям? — започна накрая Майк.

— Били сте приятел на мистър Бар — каза тя.

Той погледна нервно към вратата на стаята. Беше отворена.

— Ами, приятел. Просто съсед.

— Сестра му ви описа като негов приятел.

— Отношенията ни бяха съседски. За някои хора това си е приятелство.

— Виждахте ли се често?

— Заприказвахме се, когато минаваше с кучето.

— На какви теми?

— За градинките — отвърна Майк. — Или, ако правеше ремонт, се съветваше с мен за боите. Аз пък го питах кой му е оправил площадката пред гаража. Такива неща.

— За бейзбол говорехте ли?

Майк кимна.

— Това му беше любима тема.

В този момент влезе Тами с поднос. Върху подноса имаше три чаши кафе, каничка с мляко, захарница и три хартиени салфетки. Плюс малка чинийка със сладки. Тя постави подноса на салонната масичка и приседна до съпруга си.

— Моля, заповядайте.

— Благодаря — каза Хелън. — Много сте любезна.

Тримата се обслужиха мълчаливо.

— Били ли сте някога на гости на мистър Бар?

Майк погледна неспокойно жена си.

— Един-два пъти — отвърна той.

— Не бяха приятели — натърти Тами.

— Изненадани ли сте? — попита Хелън. — От деянието му?

— Да — каза Тами. — За мен беше изненада.

— Следователно не бива да се смущавате, че в миналото сте общували с него. Не сте можели да предвидите какво ще стане. Тези неща винаги са изненадващи. Съседите научават последни.

— Вие се опитвате да го отървете.

— Не точно — каза Хелън. — Според една нова хипотеза той не е действал сам. Опитвам се да направя така, че и другият виновник да си понесе заслуженото.

— Не е Майк — каза Тами.

— Не съм си и помисляла, че е той — отвърна Хелън. — Честно. Особено сега, след като се познаваме. Но който и да е съучастникът, вие или Майк може да го познавате или да сте чували от Бар за него, или дори да сте го виждали да идва и да си тръгва от дома му.

— Бар нямаше приятели — каза Майк.

— Нито един?

— На мен поне не ми е споменавал. Живееше със сестра си, после тя се изнесе. Предполагам, че това му беше достатъчно.

— Името Чарли говори ли ви нещо?

Майк поклати глава.

— Какво работеше мистър Бар, когато изобщо работеше нещо?

— Не знам — отвърна Майк. — От години беше безработен.

— Виждала съм при него някакъв мъж — каза Тами.

— Кога?

— От време на време. Рядко. Идва и си отива. По всяко време на денонощието, като близък приятел.

— Откога е това?

— Откакто ние се нанесохме в квартала. Аз прекарвам вкъщи повече време от Майк. Така че виждам повече неща.

— Кога видяхте мъжа за последен път?

— Миналата седмица, струва ми се. На два пъти.

— В петък?

— Не, по-рано. Във вторник и сряда.

— Как изглежда?

— Дребен, с особена коса. Черна и остра, като свинска четина.

Чарли, помисли си Хелън.

 

 

Айлийн Хътън измина със забързана крачка трите преки от „Мариот“ и пристигна в съдебната палата точно в четири без една минута. Секретарката на Алекс Родин слезе да я придружи до третия етаж. Свидетелите даваха предварителни показания в една голяма съвещателна зала, понеже повечето водеха със себе си собствени адвокати и стенографи. Но Хътън беше дошла сама. Тя седна от едната страна на голямата маса и се усмихна на микрофона и видеокамерата, поставени срещу нея. В този момент влезе Родин и се представи. Със себе си водеше малък екип — помощник-прокурор, секретарката си, както и една стенографка със съответната машина.

— Бихте ли казали за протокола имената и военната си длъжност? — попита той.

Хътън впери поглед в камерата.

— Айлийн Ан Хътън — каза тя. — Бригаден генерал от Главна военна прокуратура на Американската армия.

— Надявам се да не ви отнемем много време — каза Родин.

— Мисля, че няма — каза Хътън.

И се оказа права. Родин хвърляше въдиците си в непознати води. Беше като човек, затворен в тъмна стая. Замахваше наслуки в пространството, като се надяваше да се улови за нещо. След първите шест въпроса разбра, че това няма да стане.

Попита я:

— Как бихте характеризирали военната служба на Джеймс Бар?

— Примерна, без да е изключителна — отвърна тя.

— Имал ли е някога неприятности? — беше следващият въпрос.

— Не, доколкото ми е известно.

— Извършвал ли е някога престъпление?

— Не, доколкото ми е известно.

— Чухте ли за неотдавнашните събития в нашия град?

— Да, чух — отвърна Хътън.

— Има ли нещо в миналото на Джеймс Бар, което да хвърля светлина върху възможността или невъзможността да е бил замесен във въпросните събития?

— Не, доколкото ми е известно — потрети тя.

И последният въпрос:

— Има ли причина Пентагонът да обръща специално внимание на Джеймс Бар в сравнение с останалите ветерани от войните?

— Не, доколкото ми е известно — беше отговорът.

След което Алекс Родин се отказа.

— Е, добре — каза той. — Благодаря ви, генерал Хътън.

 

 

Хелън Родин извървя трийсетина метра по улицата и се спря за момент пред къщата на Джеймс Бар. Отпред имаше опъната полицейска лента, а разбитата входна врата беше закърпена с парче шперплат. Къщата изглеждаше празна и запусната. Нямаше нищо интересно за гледане. След кратко размишление тя извади мобилния си телефон, за да си повика такси, което да я закара до болницата. Когато стигна, минаваше четири и слънцето беше слязло на запад, оцветявайки белезникавата бетонна сграда в нежни нюанси на оранжево и розово.

Тя се качи с асансьора до шестия етаж, разписа се в дневника на затворническата управа, намери грохналия трийсетгодишен лекар и го разпита за състоянието на Джеймс Бар. Той не й отговори нищо конкретно. Изобщо не се интересуваше от състоянието на Бар. Хелън го подмина и отвори вратата на болничната стая.

Бар беше буден и в съзнание, все така прикован с белезници към рамката на леглото. Главата му беше стегната в същата метална скоба. Очите му бяха отворени и вперени в тавана. Дишаше бавно и плитко, а мониторът на сърдечната му дейност писукаше през повече от секунда. Ръцете му трепереха, белезниците едва доловимо потракваха по тръбната рамка.

— Кой е? — попита той.

Хелън пристъпи към леглото и се наведе напред, за да я види.

— Добре ли се грижат за вас? — попита тя.

— Нямам оплаквания — отвърна той.

— Разправете ми за вашия приятел Чарли.

— Той тук ли е?

— Не, няма го.

— Майк дойде ли?

— Мисля, че не пускат посетители. Само адвокатите и роднини.

Бар не каза нищо.

— Тези двамата единствените ви приятели ли са? — попита тя. — Майк и Чарли?

— Мисля, че да — отвърна той. — Майк ми е по-скоро съсед.

— А какъв ви е Джеб Оливър?

— Моля?

— Работи в магазина за авточасти.

— Не го познавам.

— Сигурен ли сте?

Бар раздвижи очи и присви устни като човек, който рови в паметта си и се опитва да си спомни, надявайки се на похвала.

— Съжалявам — каза накрая той. — Никога не съм чувал за него.

— Взимате ли наркотици?

— Не — отвърна Бар. — Никога. Дума да не става. — Той замълча. — Всъщност аз нищо особено не правя. Просто си живея. Затова цялата тази история ми е толкова странна. Четиринайсет години живях нормално. За какъв дявол да ги хвърлям на вятъра?

— Разправете ми за Чарли — подкани го Хелън.

— Виждаме се чат-пат — каза той. — Намираме си занимания.

— С оръжие?

— Да, и това.

— Къде живее Чарли?

— Не знам.

— Откога сте приятели?

— От пет години. Може би шест.

— И не знаете къде живее?

— Не ми е казвал.

— Но той ви е идвал на гости.

— Е, и какво?

— А вие никога не сте ходили у тях?

— Той идваше у нас.

— Имате ли телефонния му номер?

— Той идва от време на време, просто така, без да се обажда.

— Близки ли сте?

— Да речем.

— Колко сте близки?

— Ами, разбираме се.

— Достатъчно ли, за да споделите какво се е случило преди четиринайсет години?

Бар не отговори. Затвори очи.

— Казахте ли му?

Бар не отговори.

— Мисля, че сте му казали.

Бар нито потвърди, нито отрече.

— Странно е, че не знаете къде живее приятелят ви. Особено приятел като Чарли, с когото сте толкова близки.

— Не съм настоявал да разбера — каза Бар. — Имах късмет, че изобщо си намерих приятел. Не исках да си разваляме приятелството с излишни въпроси.

 

 

Айлийн Хътън стана от масата, откъдето даде показанията си на Алекс Родин, и се ръкува с всички присъстващи. После излезе навън и в коридора си сблъска с някакъв мъж, който можеше да бъде само полицаят Емерсън. Същият, за когото я беше предупредил Ричър. Мъжът потвърди подозренията й, като й връчи служебна картичка с името си.

— Може ли да поговорим? — попита той.

— За какво? — контрира тя.

— За Джак Ричър.

— Какво за Джак Ричър?

— Познавате го, нали?

— Познавах го. Преди четиринайсет години.

— Кога сте го виждали за последно?

— Преди четиринайсет години — повтори тя. — Бяхме заедно в Кувейт. После той замина някъде другаде. Или аз. Вече не помня.

— Днес не сте ли го виждали?

— Той да не е в Индиана?

— В града е. Точно тук, в този град.

— Виж ти. Светът е малък.

— Как дойдохте дотук?

— Със самолет до Индианаполис, оттам наех кола.

— Смятате ли да пренощувате в града?

— Имам ли друг избор?

— Къде?

— В „Мариот“.

— Снощи Ричър е убил млада жена.

— Сигурен ли сте?

— Той е единственият заподозрян.

— Много необичайно за него.

— Обадете ми се, ако случайно го видите. Номерът на участъка е отпечатан на картичката. Заедно с вътрешния ми номер. И мобилният ми телефон.

— Защо смятате, че ще го видя?

— Сама го казахте: светът е малък.

 

 

Полицейската кола пълзеше на север през увеличаващото се улично движение. Мина покрай магазина за оръжие. После покрай бръснарницата. Всяка услуга — 7 долара. Отби вдясно и влезе в паркинга на мотела. Полицаят до шофьора слезе и се запъти към рецепцията, за да даде листовката на администратора. Постави я на гишето, завъртя я с длан и я плъзна към него.

— Ако този тип се появи, ще се обадиш, нали? — каза той.

— Той вече се появи — каза администраторът. — Само дето се казва Хефнър, не Ричър. Настаних го в номер осем, вчера привечер.

Полицаят застина.

— В момента тук ли е?

— Не знам. Ту влиза, ту излиза.

— За колко време е наел стаята?

— Платил е за една нощ. Но още не е предал ключа.

— Значи смята да се върне за довечера?

— Така изглежда.

— Освен ако вече не се е върнал.

— Именно — каза администраторът.

Полицаят се подаде на входната врата и направи знак на партньора си. Другият угаси двигателя, заключи колата и дойде при него.

— В осем, под фалшиво име — каза първият полицай.

— Вътре ли е сега?

— Нямам представа.

— Ами да проверим.

Двамата взеха администратора със себе си. Накараха го да застане зад тях. Извадиха пистолетите си и почукаха на вратата на номер осем.

Отговор нямаше.

Почукаха отново.

Нищо.

— Имаш ли ключ? — попита първият полицай.

Човекът му го подаде. Полицаят го пъхна в ключалката — полека, с една ръка. Бавно го завъртя. Открехна полека вратата, заслуша се, после я блъсна докрай и пристъпи вътре. Партньорът му го последва. Двамата огледаха стаята — бързо, професионално, с изпънати напред ръце, стегнати мускули и насочени оръжия.

Стаята беше празна.

Нямаше нищо, освен скромен набор тоалетни принадлежности на полицата в банята — тъжни и изоставени. Пакетче еднократни самобръсначки — отворено, с една извадена и използвана. Нов флакон пяна за бръснене със засъхнали мехурчета около дозатора. Нова тубичка паста за зъби, само два пъти стисната.

— Тоя тип не носи багаж — отбеляза първият полицай.

— Но не е освободил още стаята — добави вторият. — Това поне е ясно. Което значи, че ще се върне.